Гено Генов
Между обективната равносметка и развълнуваната изповед
1
Емил Зола се залавя да пише последния роман от поредицата „Ругон-Макарови“ на 7 декември 1892 г. и го завършва на 15 май 1893 г. Романът започва да се печата на страниците на „Ревю ебдомадер“ на 18 март 1893 г. Последната част е публикувана в броя на списанието от 17 юни същата година. Издаден е в отделен том от Шарпантие на 15 юни.
Притеснен от трудностите, възникнали в семейния му живот след установяването на трайна любовна връзка с Жан Розро, и изнервен от необходимостта да завърши във възможно най-кратък срок романа равносметка за съдбата на големия род от Пласан, Зола не е особено многословен в кореспонденцията си по повод създаването на „Доктор Паскал“. Този път писателят е по-благосклонен към читателите, пред които дава повече разяснения. За всички става ясно, че романистът експериментатор пише своето литературнохудожествено завещание.
В писмо от 8 юни 1892 г. Зола известява на приятеля си Ван Сантен Колф: „Вече започнах да събирам необходимите документи за «Доктор Паскал». Бързам да се захвана отново за работа, за да мога до една година да приключа с тази ужасна поредица.“ Единствените по-точни сведения за създаването на последния роман от „Ругон-Макарови“ днес черпим от едно писмо (25 януари 1893 г.) до вече нееднократно споменавания Колф, в което Зола отговаря на въпросите на приятеля си относно заключителната творба на извоювалата вече популярност сред читателите във Франция семейна хроника: „Отговарям на въпросите ти във връзка с «Доктор Паскал». Струва ми се, че идеята за този роман възникна едновременно със замисъла на поредицата (в действителност сюжетът на романа е включен в третия разгърнат план на поредицата, изготвен още през 1872 г. — Бел.Г.Г.). Още тогава имал намерение да завърша «Ругон-Макарови» със своеобразно резюме, с което научната и философската идея на цялото ще бъдат ясно очертани. Общо взето, този роман е заключението на поредицата. Доказателства за това могат да се открият още във «Възходът на семейство Ругон» и в «Грехът на абат Муре». В последния става въпрос за бележките и документите, които докторът събира, за да изясни родословието на семейството. А тези документ играят важна роля, те са основата, върху която се гради сегашната ми творба. Що се отнася до заглавието «Доктор Паскал», не беше необходимо да го търся, тъй като то ми бе наложено от моите приятели, от вестниците, от всички онези, които, споменавайки този последен том от поредицата, никога не го назоваваха по друг начин.
Питате ме дали е трябвало да проведа много изследвания, преди да пристъпя към писане. Най- мъчително ми беше да препрочета почти всички романи за Ругон-Макарови. Не мога да препрочитам сам себе си, повторният прочит ме изпълва с тъга. И все пак налагаше се, тъй като бях забравил доста страници, а в този последен том се припомня цялата поредица. Налагаше се да възстановя и родословното дърво, което бях публикувал в «Една любовна страница». И тъй като това дърво трябваше да бъде дело на доктор Паскал, аз го дообработих и допълних, което ми беше безкрайно трудно. Тук то ще се появи в началото на романа, където ще бъде окончателно на мястото си. Прибавете към всичко и това, че трябваше да се запозная с постановките на съвременната наука за наследствеността, това, че трябваше да проуча доста голям брой книги по медицина. Накрая, моето неотдавнашно пътуване до Екс ми беше от голяма полза при описанието на средата — не бях виждал Юга повече от двадесет години и сега се заредих с много по-живи и свежи впечатления.“
Документацията, която Зола натрупва, преди да се заеме с последния роман от „Ругон-Макарови“, засяга най-вече проблемите на наследствеността. Писателят се среща със специалисти в тази област — с доктор Морис дьо Фльори, негов приятел, специалист по нервни болести, с изявени литературни интереси, с доктор Пюше, завеждащ медицинската страница на вестник „Сиекл“ и професор в Музея по естествена история в Париж. Той препрочита бележките си върху придобилия особено широка популярност във Франция труд на доктор Люка „Философски и физиологически трактат върху естествената наследственост“. Според собствените му признания Зола е прочел и всички по-авторитетни научни изследвания върху наследствеността, излезли през 80-те години на XIX век: „Ръководство по вътрешна патология“ (1884) от доктор Дийофалоа, „Наследствеността при заболяванията на нервната система“ (1886) от Ж. Дежерин, „Опити върху наследствеността и естествения подбор“ (1892) от Аугуст Вансман.
Героят на романа, доктор Паскал, е много добре запознат с всички теории за наследствеността, които се дискутират в медицинските съчинения около 1890 г. Биологът от Пласан размишлява върху теорията за произхода на видовете на Дарвин, върху перигенезиса на Хекел, върху класификацията на зоологическите групи, предложена от Галтън. Той предугажда интуитивно някои от концепциите на Вайсман, преди те да бъдат развити и обнародвани от немския учен. Паскал следи неотстъпно всички нови научни постановки по проблемите на наследствеността. Би трябвало да припомним, че теорията за перигенезиса датира от 1876 г., класификацията на зоологическите групи е създадена през 1875 г., а теорията за зародишната плазма е от 1882 г. За сетен път се уверяваме, че информацията на създателя на „Ругон-Макарови“ никога не изостава спрямо етапните научни открития по негово време.
Зола излага подробно творческите си намерения в разгърнатия план за заключителния роман от „Ругон-Макарови“, в който се прави равносметка на философските идеи, залегнали в поредицата: „Смятам, че в този роман въпреки мрачния песимизъм, които се съдържа в него, съм вложил голямата си обич към живота, чиито сили непрекъснато възхвалявах. Обичам живота и се стремях да покажа неговия непрестанен порив с неотслабваща страст въпреки всичко грозно и отблъскващо, което той може да побере в себе си. И именно заради това бих искал да направя следното уточнение: не изпитвах удоволствие пред тези картини, не ги разкрих, подбуждан от някакво влечение към перверзното, а за да покажа просто и непресторено какво представлява животът, за да имам правото да кажа, че въпреки всичко животът е добър и велик, щом като човек го живее с такава настървеност. Доктор Паскал трябва да бъде изключително прозорлив човек, за да огледа цялото зло. Той е призван да класифицира недостатъците и болестите и, общо взето, не споделя слепия оптимизъм, обявяващ човека за добър по природа. Не, за него не съществува успокояваща илюзия: човекът е такъв, какъвто е, такъв, какъвто го е създала средата. Докторът обича всичко такова, каквото е, от любов към живота, от преклонение пред силите на живота. Той е опознал всичко и въпреки това си запазва способността да се възхищава и да обича. И така, освен че е прозорлив, аз трябва да го представя и като добър, справедлив и весел човек. Добротата и веселието му се дължат не на доброто здраве, защото аз несъмнено ще го изобразя като болен човек, а на страстната му обич към живота… Тази любов към живота ще опиша най-напред, защото всичко останало произлиза от нея — добротата, веселието и най-вече алтруизмът, обичта към другите. Нежността, братското съчувствие, чувствителността и симпатията са ни отказани в живота, но самият аз твърдя, че нашите книги преливат от тях въпреки безупречната си композиция. Ето защо искам последната книга от поредицата да бъде проникната от чувство — равносметка за всеобхватната доброта и за раздадената щедро симпатия. Тя трябва да бъде изпълнена преди всичко със себеотрицание и нежност.“
В предварителните си бележки Зола формулира пределно ясно веруюто на доктор Паскал, върху което се гради неговата човеколюбива житейска философия. Впрочем авторът на „Доктор Паскал“ не крие, че в това верую е вложил много от собствените си разсъждения за живота, за страданието и човешката взаимопомощ: „В основата на всичко е вярата в живота. Животът за Паскал е върховно проявление на бога. Животът — това е бог. Всичко се обяснява с живота. Той е великият двигател, единственият, душата на света. И това е така, защото Паскал включва всичко в живота, в живата природа, в този живот, който е самото движение, и се заема да изучи наследствеността. Наследствеността — това е предаване на движение. Общо погледнато, наследствеността създава света и ако човек успее да се намеси в нея, да я опознае, за да разполага с нея, той би могъл да създаде света. Тази намеса изхожда от предпоставката, че светът е лош и би трябвало да се поправи, за да стане по-добър. Тук се поражда асоциация с размишленията на лекаря, който е видял отблизо болестта, страданията и смъртта. Ах, да можеше човечеството да не страда повече, да можеше да не боледува и да умира по възможност по-малко! Така Паскал стига до мисълта, че е възможно бързото постигане на щастие за всички, бързото изграждане на държава на съвършенството и блаженството, ако той се намеси в живота на хората и започне да дарява здраве. Всички биха могли да бъдат здрави, силни и умни, да бъдат по-добри, способни да вършат всичко.“
Първоначалното намерение на Зола е да въплъти в характера на Паскал обаятелните черти на учения
