Фридрих Герстекер

Златните кюлчета

Доста години изминаха вече, откакто корабът „Изегрим“ с издути ветрила плаваше от Кантон за Батавия. Времето беше чудесно, вятърът благоприятен и корабът, сякаш танцувайки, продължаваше своя път.

Недалеч от брега морето беше осеяно с голям брой по-малки и по-големи джонки, които със своите странни по формата си ветрила следваха различни посоки, като ту плаваха с попътен вятър, ту на бейдевинд. Ала по-навътре в Китайско море те ставаха все по-редки и по-редки, докато накрая само тук-там по хоризонта все още се мяркаше някое тяхно ветрило.

Пламтящото слънце се издигаше нагоре по безоблачното небе. Хората, които миеха палубата, току-що отново бяха забелязали право напред кораб, но не успяха да установят точно какъв бе всъщност той, а и не му обърнаха кой знае какво внимание. Но затова пък толкоз по-внимателно го наблюдаваше щурманът, който стоеше изправен на палубата с далекоглед в ръка, като само от време на време го сваляше от окото си и поклащаше глава. Най-сетне той прибра отделните му части една в друга, слезе по стъпалата и почука на вратата на капитанската каюта.

— Хей, капитане… капитане!

— Какво има, щурман?

— Право пред нас се вижда кораб, останал без мачти… прилича ми на джонка. Да продължаваме ли към него?

— Претърпял крушение кораб! — обади се капитанът, като скочи от койката си едновременно с двата крака. — Хмм, щурман, ами все пак трябва да видим какво има на него. Съвсем наблизо ли е?

— Да.

— Добре… тогава давай право натам… какъв е вятърът?

— Слаб.

— Толкоз по-добре. Веднага се качвам горе!

И действително само за броени минути капитанът облече дрехите си, оставени пред койката, и се озова на палубата, където най-напред се огледа да разбере от каква посока идваше вятърът, а после хвърли поглед на ветрилата и компаса. След това се приближи до щурмана, който му подаде далекогледа и с ръка посочи натам, където пострадалият кораб се полюшваше върху водата. От палубата вече и с невъоръжено око можеше твърде добре да се различи изоставената китайска джонка. Морякът на кормилото бе получил вече заповед да държи курс право към нея и с помощта на попътния, но слаб бриз „Изегрим“ бавно се приближаваше към малкия плавателен съд.

Впрочем за каквито и да било останки от кораб се интересува целият екипаж, защото обикновено целият екипаж получава определена част от намерения товар, стига той да е ценен. Ето защо моряците приключиха миенето на палубата възможно най-бързо, а после, без да губят време, седнаха да закусят, защото знаеха много добре, че по-късно нямаше да имат и минутка свободна. Междувременно „Изегрим“ постепенно бавно се приближаваше до пострадалия кораб. С помощта на далекогледа щурманът се опитваше да разбере дали на борда му все още имаше хора, а моряците стояха готови с въжета в ръце, та веднага, щом корабът им се доближеше до другия, да скочат на него и здраво да завържат двата плавателни съда един за друг.

В това време някои от ветрилата бяха свалени. Приближавайки се до самата джонка, моряците хвърлиха въжетата на палубата й, а после самите ги последваха с котешка пъргавина. Броени минути по-късно джонката беше вързана плътно за големия кораб и при това почти напълно спокойно море хората можеха съвсем удобно да се катерят между двата кораба. Даже и капитанът слезе заедно с тях в джонката и накара кормчията преди всичко да отвори каютата, за да видят дали вътре не лежаха мъртъвци и да не би някаква епидемия да е покосила екипажа или да го е принудила да напусне кораба. Но вътре не намериха нищо подобно. Изглежда, на борда нямаше никакво човешко същество, нито живо, нито мъртво, и само изпочупените мачти показваха, че навярно джонката бе връхлетяна от буря, след което екипажът в паническо бягство бе потърсил спасение в малката лодка. Разхвърляните из каютата хранителни продукти правеха това предположение още по-вероятно. Изглежда, хората не бяха взели със себе си нищо, тъй като дори и в капитанския шкаф всичко стоеше непокътнато.

Докато капитанът претърсваше каютата, щурманът отиде да разгледа товара. Капитанът намери цели купчини китайски дрехи и други дреболии, а накрая даже и едно доста тежко чувалче с испански долари, от които побърза да натъпче в джобовете си колкото можеше повече. Така натоварен, макар че срещна някои затруднения, той се върна обратно на борда на своя кораб, за да изпразни джобовете си и възможно най- бързо да повтори посещението си в чуждата каюта. Но когато се качи на борда на джонката за втори път, там бе посрещнат от щурмана с пребледняло като платно лице.

— Какво има, щурман? — възкликна капитанът, силно изплашен. — Приличаш на мъртвец! Случило ли ти се е нещо?

— Капитане — отвърна възбудено щурманът, като треперещите му устни едва изричаха думите, — джонката… джонката… е натоварила злато!

— Злато ли?… Не може да бъде! — възкликна капитанът. — Да не бълнуваш, щурман?

— Ето, вижте сам — каза щурманът, треперейки с цялото си тяло, докато подаваше на капитана няколко малки златистожълти кюлчета от тежък метал, — какво е това?

Капитанът посегна припряно, взе едно от кюлчетата, претегли го на ръка, а после направи с очи знак на щурмана да го последва в каютата на джонката.

— Щурман — каза му той с тих глас, когато се озоваха там, — колко… колко такива кюлчета има на борда?

— Злато ли е? — отговори на въпроса с въпрос морякът.

— Колко такива кюлчета има на борда? — повтори капитанът, без да му отговори.

— Най-малко петстотин — рече щурманът също тъй тайнствено и тихо като капитана.

— И къде се намират?

— В малкия трюм под самата каюта. Първо трябваше да изкъртя вратата му.

Капитанът замълча и едва след известно време тихо каза:

— Знаят ли… хората нещо за тях?

— Не — отвърна щурманът, — но… ами ако…

— Щурман — продума капитанът с тържествен глас, — това злато ни го изпраща самият бог. Ние и двамата си имаме у дома жена и деца, а за нашите корабопритежатели сме вършили винаги всичко, каквото са поискали от нас. В Калифорния, когато избяга целият ни екипаж, ние двамата останахме сами на борда и така корабопритежателите не изгубиха кораба си. А каква благодарност пожънахме в замяна? Нима увеличиха възнаграждението ни? Получаваме такава заплата, за която не би работил нито един юнга в Калифорния. А когато се върнахме, господата от управата не казаха даже едно: „Благодарим, капитане, благодарим, щурман.“

— О — обади се щурманът, — даже за малко да ни припишат на всичко отгоре и вината за това, че хората не бяха останали на борда, и бяхме принудени да платим сума пари за нов екипаж.

— Ами да, щурман — продължи капитанът, — тогава може би излязохме глупави. Но… просто така ни повеляваше дългът и аз до края на живота си няма да съжалявам, че съм го изпълнил. Гордея се с това. Но ако и сега пак решим да мислим само за нашите корабопритежатели, тогава нашите жени и деца ще имат право да ни сметнат за луди. А и аз не знам защо каквото сме намерили тук в открито море, трябва да стане собственост само на корабопритежателите. Струва ми се, че могат да бъдат напълно доволни, ако им дадем тяхната част от товара на джонката, а малкото намерено злато задържим за себе си.

— Да, капитане — каза щурманът, който също бе на мнение, че така биха постъпили правилно, — обаче ако екипажът надуши нещо за тази работа? Хората не могат да си държат устата затворена, а после…

— После всеки от нас ще си купи кораб — рече капитанът — и ще оставим хората да си приказват каквото си искат. Ако плаваме из Източноиндийския архипелаг, може да ни е все едно какво ще мислят онези в управлението. А разумните хора няма да казват пак както навремето: „Капитанът постъпи глупаво!“, ами ще казват: „Този път той се оказа по-умен отпреди!“ Впрочем екипажът няма защо да знае нещо повече от онова, което ще му кажем самите ние. Какъв е другият товар на джонката?

— Доколкото успях да видя досега — чай — каза щурманът, — може да има и няколко сандъка с опиум.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×