Фридрих Герстекер
Корабният дърводелец
Леко развълнуваният океан игриво запокитваше прозрачните си вълни, украсени със сребристи корони от пяна, върху кораловите рифове на Тубуаи, главния остров на малката островна група в Тихия океан, с палми, разрошвани от нежния вятър, и небе, изпънало се чисто и слънчево чак до най-високия връх на гористите планини.
Когато сенките се удължиха и жаркото слънце се спусна ниско над хоризонта, по покрития с коралов пясък бряг започнаха да играят весел орляк дечица с меднокафеникав бронзов цвят на кожата. Те се гонеха или люлееха насам-натам на дълги въжета, изплетени от кокосови влакна и завързани нейде горе в короните на палмите. Ту излитаха далеч напред над синьо-зелените води на лагуната, над която великанските дървета свеждаха короните си, ту връхлитаха назад сред гъстата портокалова горичка, като дръзко отбягваха с крака всяка опасност от сблъскване с някой от околните стволове.
Мъжете се бяха излегнали удобно в сянката на малка горичка от портокалови и бананови дървета, като гледаха или към играещите деца, или, и то с твърде голямо безразличие, към изплувалото в далечината корабно ветрило, което се приближаваше бавно с лекия бриз.
Но за разлика от тях жените бяха по-дейни. На едно или друго място в прозрачната вода те търкаха о плоски камъни черупки от кокосови орехи, превръщайки ги в чаши, или пък от бялото и нежно лико на марантата1 изплитаха венчета и други украшения за косите си.
По-рано в сенчестия сумрак на дърветата тук ехтеше веселият шум от чукалата за тапа. По онова време жените и девойките сами приготвяха своите платове, наречени тапа. За тази цел използваха ферментирали кори от хлебни и бананови дървета, а после от тапата си правеха поли и онези широки кърпи, които премятат през рамо. И докато със смях и песни превръщаха работата си в игра, около тях се събираха младежите, помагаха им да замесят тестото и да го разстелят, а от твърдата дървесина на желязното дърво издялкваха техните чукалки.
Разбира се, това време вече е отминало. Най-напред мисионерите, а после и други бели, преди всичко китоловците, донесоха пъстрите басми и други евтини платове, които им се харесваха повече, отколкото саморъчно направената тапа. И тъй те зарязаха единствената истинска работа, която познаваха дотогава, и скоро пред всичко друго започнаха да предпочитат благородната леност, към която природата подтиква хората тук така, както никъде другаде по земното кълбо. Естествено, че това оказа върху тях известно отрицателно влияние. Но не можа да им отнеме добродушието, скромността и сърдечността. Весели и радостни, те живееха своя слънчев живот ден за ден.
При това много рядко влизаха в допир с белите, заселили се вече на съседните островни групи, та дори и насила завладели една част от тях. Вярно, че двама мисионери живееха в северната част от острова и скоро успяха да спечелят сърцата на добродушните местни жители за своята вяра. Но в действително сърдечни отношения с тях живееше само един-единствен бял, един млад синеок жизнерадостен шотландец, избягал преди пет-шест години от някакъв китоловен кораб, на който беше дърводелец, и така се озова на този остров. Но към това място го привърза сърцето му. Влюби се в едно от миловидните лица на младите момичета на Тубуаи, а понеже му хареса и спокойният безгрижен живот на този прелестен, макар и откъснат от света остров, а и родителите на момичето не направиха абсолютно никакви спънки, само дето поискаха да има правно валидна венчавка пред мисионера, шотландецът се отказа от своя скитнически живот, първо стана съпруг, а после и баща и остана на Тубуаи. Той самият бе израснал само с онова училищно образование, което обикновено получаваха в родината му момчетата от неговата черга, ала бе изучил занаята си много добре и нямаше кой знае какви претенции за по-светски живот, отколкото можеше да му предложи островът. Под синьото небе и разрошените от вятъра палми на този малък рай и сред добрите скромни хорица той нямаше никакви други желания, защото бе намерил търсеното семейно щастие. Освен това с изоставения от него свят не го свързваха никакви роднински връзки. Родителите му не бяха живи, а братя и сестри нямаше. Тъй че Интаха, неговата мила жена, родила му вече две деца, бе за него всичко.
Твърде скоро всички островитяни се настроиха приятелски към него, понеже имаше открит и прям характер и далеч не беше толкова груб, нито пък отдаден на пиянство, каквито са много често английските моряци. Освен това чрез познанията, сръчността и някои извънредно ценни умения той скоро се превърна в един колкото полезен, толкова и винаги желан другар.
Томо, както туземците не след дълго прекръстиха своя Том Бъртън, и този ден лежеше заедно с тях на брега и полузамечтано-полузамислено гледаше към далечното ветрило, което, тласкано от лекия бриз, се приближаваше бавно и тромаво.
Навярно пред вътрешния му взор отново се нижеха картини от миналото, преживени от самия него навремето на борда на онзи кораб: тежката ужасна работа, вечните разправии с капитана… после успешното му бягство, когато бе прекарал пет дена в планините на Хавай, хранейки се само с диви банани… след това неговите по-късни плавания нагоре-надолу сред красивите острови и най-сетне сегашният му мирен и спокоен живот на малкото късче земя сред Тихия океан.
„Ами ако сега би могъл ей с онзи кораб да се завърнеш в родината си — продължаваха мислите му своя път, — би ли искал да си тръгнеш? Би ли искал да изоставиш Интаха и малките, за да започнеш отвъд океана отново предишния живот сред студените безсърдечни хора? Не, бога ми, не! Там няма нищо, което би могло да ме привлече, и понякога действително имам чувството, че всъщност някак по погрешка съм бил роден в старата Европа, до такава степен ми се струва, че мястото ми е тук, където съвсем навреме ме доведе моето щастие. Нека в това време онези хора оттатък търчат и се блъскат за пари, да се мъчат да спечелят все повече и повече пари, а после по най-разюздани гуляи да прахосват припечеленото, както по-рано понякога и аз съм правил. Но сега искам тук да се наслаждавам на живота и да се радвам на щастието си. Светът ли? Ха! Толкова много безполезен шум за нищо работа!“
Междувременно слънцето бе потънало в морето и жена му, едно цъфтящо, младо, усмихнато същество, закичено с цветя, дойде да го вземе с малкото си детенце, яхнало левия й хълбок (както тамошните жени носят дечицата си), и водейки за ръка по-голямото — дребно, живо тригодишно хлапенце. Вечерната роса бе започнала да пада и да мокри всичко наоколо.
Корабът се виждаше още доста време на светлата ивица, проточила се по северозападния хоризонт. Дори реите и ветрилата ясно се очертаваха. Все пак скоро контурите му се изгубиха в оловната сивота на спускащата се вечер и когато на изток луната изплува иззад планините, той изчезна напълно.
Но туземците се интересуваха само от онези кораби, които спираха при тях, а това ставаше съвсем рядко. В такива случаи с тях можеха да разменят плодове, зеленчуци, които се научиха да отглеждат от своя бял приятел, а понякога също и нацепени дърва срещу секири, тютюн, басма, украшения, гвоздеи, огледала и други дребни неща. А Томо внимаваше също и да не бъдат прекомерно много лъгани и оказвайки им в подобни случаи ценни услуги като преводач, той и в това отношение си оставаше за тях безкрайно полезен.
Но доста труд му бе струвало да накара островитяните да се заловят с една наистина тежка работа, каквато е сеченето и цепенето на дърва в онзи климат, и твърде малка бе ползата от неговия добър личен пример. Те седяха около него, гледаха как работи и си умираха от смях, когато потта започнеше да се стича по лицето му на едри капки. Но винаги, щом подадеше брадвата на някой от тях, те ставаха много сериозни и скоро я захвърляха на земята. Едва по-късно, когато видяха как в ръцете на най-прилежните потече богата печалба, започнаха да отстъпват на увещанията му и сами се залавяха на работа. Ала все още бяха необходими и уговорки.
Но въпреки всичко цепенето на дърва си оставаше празник за тези безгрижни деца от света на палмите, защото те винаги най-лесно и най-бързо откриваха приятната страна на всяка работа. Момичетата и жените се събираха около работещите, беряха цветя и виеха венци, с които награждаваха най-сръчните и работливите, или пък се смееха над несръчността на тогова или оногова. Но това ставаше по толкова добродушен и сърдечен начин, че никога никой не можеше да се разсърди, а всеки се чувствуваше подтикван от един особен вид честолюбие да свърши по-добре работата си, та и той да спечели някое венче.
Едва-що на изток бе започнало да се зазорява, когато неколцина от младежите бяха вече на крака, за да отплават с лодките си на риболов. Но виковете им скоро разбудиха и други техни другари, които, щом учудено надникнаха от колибите си, видяха съвсем ясно и вече доста наблизо кораба, забелязан още
