Китоловците, които с години се занимават с мръсна китова сланина и мас, имат голяма склонност да не обръщат внимание на външния си вид, а той точно в такива случаи се нуждае от двойно по-големи грижи. Та и капитанът на този кораб си беше имал толкова ядове със своя екипаж, че най-сетне се отказа от намерението си добре да ги възпита и да направи от тях онова, което си бе мечтал от самото начало — а именно свестни моряци. Само когато някой от тях в съвсем неподходящо време „опънеше ветрила срещу вятъра“, той здравата го скастряше и след псувните и проклятията за кратко време му олекваше на сърцето.
— Изглежда, на вас екипажът наистина хич не ви достига — каза най-сетне Том на харпуниста, след като мълчаливо бе наблюдавал известно време палубата, — ако това са всичките ви хора, дето се виждат по палубата.
— Имате право — отвърна навъсено харпунистът, — туй е цялата банда. Едва ли на борда на някой порядъчен морски кораб се е срещала някога по-презряна смесица от шивачи, обущари и скитащи калфи. С голяма мъка успяхме в последните две години да ги научим поне да гребат. Измина една цяла година, докато започнат едновременно да потапят и да дърпат греблата. Направо скандална история! А когато бяхме на север в Беринговия проток и се намирахме близо до някой друг кораб, просто ни беше срам да изпратим до него наша лодка, а заради тяхната непохватност изпуснахме и няколко кита. Що се отнася до такелажа, тези негодници и досега едва ли могат да ти направят един рифов възел.
— Но за топене на мас ги бива — засмя се Том. — Стига само офицерите да разбират от работата си.
— Офицерите ли? Да, имаме достатъчно харпунисти, и щурмани, с изключение на един от щурманите, който лежи долу болен, обаче нямаме ни един-единствен дърводелец и никакъв ковач, а първият бъчвар ни офейка също на Хавай. Над това старо корито наистина тегне някакво проклятие и ако ни се повредят по- сериозно още една-две от лодките, действително ще се видим принудени да спрем нейде по американското крайбрежие. Но ето че пристигна и вашето кану… тези юнаци хич не бързат. Ама че мързеливци!
— Боже мили, та кой ли може да им се сърди? — засмя се Том. — Природата с пълни шепи им дава всичко, от каквото се нуждаят, и то без да е необходимо и пръста си да помръднат. Впрочем ако нещо действително ги интересува, тогава са достатъчно пъргави и дейни, а ми се струва, че когато е необходимо, те са способни на по-силни страсти и по-голяма енергичност… Ами ей там не се ли задава вашият капитан? Как се казва?
— Роджърс… Навярно няма да имате нужда от вашето кану, понеже съм убеден, че той незабавно отново ще отпрати лодките към брега, за да донесат дървата.
— Роджърс ли? — възкликна Том. — Струва ми се, че е мой стар познат. Кой е бил предишният му кораб? — добави той припряно, без да сваля погледа си от капитана, който в момента излизаше на палубата.
— „Бони Скочмън“, ако не се лъжа — гласеше отговорът.
— По дяволите! — промърмори тихо Том под носа си и погледът му неволно потърси току-що пристигналото кану.
В това време харпунистът пристъпи към капитана, за да му докладва относно сключената сделка за плодове и зеленчуци, а също и да го уведоми за дървата, струпани на брега изсъхнали и готови нацепени, които трябвало само да бъдат качени на борда.
— Чудесно, мистър Хоубарт — каза бързо капитанът, — нищо по-добро не бихме и могли да си пожелаем… ами каква е цената?
— Умерена. Сред тъмнокожите живее един бял, който, изглежда, ръководи цялата работа, и заради това направо го доведох с нас, та вие самият да можете да сключите сделката с него. Ей къде е този човек.
— Толкоз по-добре, толкоз по-добре. Говори ли английски?
— Той е шотландец.
— О, великолепно!… Аа, добър ден, мистър… Мътните го взели… това лице ми се струва дяволски познато!
— Как сте, капитан Роджърс? — попита Том, който, възвърнал бързо самообладанието си, но все пак леко изчервен и малко смутено усмихнат, пристъпи към него. Подаде му ръка, която капитанът бавно пое, взирайки се все по-внимателно в лицето му. — Навярно няма да можете да ме познаете, нали? През дългите години, прекарани под жарките лъчи на тукашното слънце, съвсем почернях.
— Не бяхте ли на „Бони Скочмън“?
— Разбира се.
— Дърводелец?
Том кимна.
— И ми избягахте на Хавай?
Лицето на Том пламна като божур, но докато отговаряше, по чертите му пробягна добродушна и все пак полудяволита усмивка:
— А вие за малко да ме спипате, понеже туземците, изпратени по петите ми, на няколко пъти бяха съвсем близо зад мен. Цели петнайсет часа прекарах в короната на една палма под страшно проливен дъжд.
— А аз пък заради вас останах тогава четири дни на котва при оня проклет остров и междувременно не само че пропуснах богат улов, ами после, през останалата част от плаването ни, бях принуден да се оправям с оня глупак, втория дърводелец.
— Може би навремето да не постъпих съвсем правилно, капитан Роджърс — призна си Том чистосърдечно, — но брегът ми се усмихваше твърде примамливо, а и самият вие знаете какъв груб и несправедлив човек беше тогавашният първи харпунист. Почти всички ни бе довел до отчаяние и повечето хора той ги прогони от кораба — бягаха при най-малката възможност.
— Това не е никакво извинение, мистър… а как ви беше името?
— Том Бъртън.
— Ах, да… мистър Бъртън, туй не е никакво извинение. Вие бяхте поели известни задължения спрямо мен и собственика на кораба за цялото време на плаването ни и бяхте длъжен да останете не само заради нас двамата, а и заради вашите другари. Много добре знаете, че на китоловния кораб целият екипаж участвува в лова на китове, но че този лов изобщо не може да бъде осъществен, ако липсват най-важните майстори в подобен случай — дърводелецът и бъчварят. Тъй като всички ние на борда напразно бихме плавали насам-натам, ако лодките не са годни за спускане във водата и за преследване на китовете, то доброто поддържане именно на тези лодки е едно от най-важните неща на борда на всеки китоловен кораб и тъкмо затова се наемат и назначават дърводелците. А нарушат ли договора си, те застрашават улова на целия кораб и нанасят огромни загуби не само на собственика, съоръжил и подготвил кораба за плаване, но лишават от възможността за печалба също и целия останал екипаж, от капитана, та чак до юнгата. А бога ми, ние наистина не се скитаме само за собствено удоволствие по три-четири години ту сред ледените планини на север, ту под това палещо слънце, оставяйки жените и децата си сами у дома.
— Имате пълно право, капитане — каза Том, който беше станал вече съвсем сериозен и бе леко пребледнял. — Понявга несъмнено вината отчасти трябва да се търси и у офицерите, които прекаляват със злоупотребата на властта си. Но аз знам, че на борда на един такъв плавателен съд трябва да има безпрекословно подчинение, също като на военен кораб, ако не искаме и екипажът, и корабът да загинат. Обаче самозабравилите се офицери като вашия предишен първи харпунист, капитан Роджърс, понякога си мислят, че могат да правят със своите подчинени каквото си искат, да вършат всякакъв произвол, та нали никой не бива да им се противопоставя! А в такъв случай те злоупотребяват с дадената им власт също тъй във вреда на кораба, както му вреди и подчиненият, решил с бягство да се отърве от тиранията им, дето му е станала досадна, неприятна или пък непоносима.
— Мистър Уилямс беше един от най-способните офицери, каквито изобщо може да има, и отличен китоловец.
— Капитан Роджърс, не искам да го обвинявам, за да защитя себе си — отвърна благо Том. — Както знаете много добре, младите хора често са лекомислени, а по онова време аз бях все още съвсем млад и неопитен момък. Сега съм по-разумен и по този въпрос мисля иначе, по-разумно.
— Приятно ми е да го чуя — отвърна капитанът, — още повече че и сега все още не е съвсем късно да се поправи стореното.
