кораба по-бързо. Отново изпратиха един човек с далекоглед горе на марса, за да види къде се намира четвъртата лодка, защото, в случай че тя също бе убила някой кит, беше за предпочитане да й изпратят на помощ останалите лодки, та заедно да вземат плячката на буксир.
— Ей, ти, горе, я кажи в каква посока я виждаш? — попита капитанът от палубата, след като се увери, че плячката е прибрана, и вече можеше да обърне внимание на последната си лодка. — Далеч ли е?
— Никъде не мога да я открия, сър? — гласеше отговорът и наблюдателят отново започна да обхожда с далекогледа целия хоризонт.
— Ах, глупости, няма какво да гледаш в посока срещу вятъра, не е отишла натам! — подвикна капитанът нагоре. — Я се обърни и потърси по-внимателно на юг — сигурно е в тази посока.
Човекът се подчини на указанията му, но толкова дълго и безрезултатно се взира през далекогледа, че най-сетне капитанът изгуби търпение, скочи върху фалшборда и се изкатери нагоре по вантите, за да се огледа сам за лодката. Нейното изчезване започваше да го безпокои.
— Ей там насреща вече няколко пъти ми се стори, сър — каза наблюдателят, като свали далекогледа от очите си и посочи с ръка на юг-югозапад, — сякаш различавам върху водата някакво по-тъмно петно. Но при по-внимателно взиране то винаги изчезва.
— Къде?
— Ей право там, горе-долу в посоката, където е онова малко бяло облаче… може би само малко по̀ на запад.
Капитанът насочи далекогледа в указаната посока, взира се известно време, но после поклати глава и продължи да търси другаде. Той напразно остана на наблюдателницата, докато слънцето потъна зад хоризонта, момент, в който всички предмети, дори и най-дребните, изпъкнаха най-отчетливо, придобивайки съвсем ясни очертания. Не успя да забележи абсолютно никаква следа от лодката, която несъмнено по това време би трябвало да е вдигнала ветрилото си, тъй като хората знаеха, че щяха да ги търсят с далекогледа, а платното с неговата белота се забелязва далеч над водната шир. И първият харпунист се беше изкачил вече горе — нямаше съмнение, че на лодката се бе случило някакво нещастие, ето защо хората започнаха да стават неспокойни. Но и той не успя да забележи с помощта на подадения му далекоглед каквото и да било, което да прилича на лодка или на ветрило, а и вече бързо настъпващото смрачаване, следвано в онези географски ширини непосредствено от нощта, направи съвсем скоро всяко наблюдение невъзможно. Но в този случай капитанът на „Крал Харолд“ не се поколеба как да постъпи, нямаше друг избор. Нямаше възможност да кръстосва насам-натам поради китовете, прикрепени от двете страни на кораба. А да знаеше поне в каква посока би трябвало да плава, той може би щеше даже да зареже уловената вече плячка, за да намери своите изчезнали хора. Но при това положение той все още имаше надежда да ги открие нейде откъм подветрената страна, а в този момент корабът бавно се плъзгаше в тази посока със свити платна, носен от пасата и екваториалното течение. Ако до настъпването на утрото все още не бяха открили и следа от лодката, той можеше да забие по едно флагче върху останките от китовете след разрязването им на ивици през нощта, да ги остави и да започне да кръстосва, търсейки изгубената лодка. Боже мили, та нали търсенето на изгубени лодки винаги си остава един безнадежден опит. Океанът е толкова отчайващо голям, а ако китоловците бяха вече без лодка и плуваха във водата, тогава как да ги намерят? Та капитанът би постъпил така само за да няма повод сам да се укорява, че лекомислено е изоставил на произвола на съдбата част от екипажа си.
Най-вероятна оставаше възможността някой кашалот да е разбил лодката и китоловците да не са били в състояние да се задържат на повърхността дълго време с плуване. Вярно, че морето бе доста спокойно, но страшните акули бързо надушват кръвта от ранените китове и тъй както в момента около кораба плуваха шест-седем от тези кръвожадни чудовища и нетърпеливо очакваха разрязването на плячката, подръпвайки я оттук-оттам, без все пак да успеят да забият острите си зъби в огромната жилава маса, можеше със сигурност да се очаква, че те са се появили и около изчезналата лодка, и тежко̀ и горко̀ на нещастниците, които, останали без закрилата на своя плавателен съд, са подхвърлени на произвола на ненаситната им лакомия.
Наистина все още съществуваше и възможността, щото по време на лова останалата невредима лодка да е била отвлечена твърде надалеч към подветрената страна и да й е необходимо време, докато се завърне с гребане. Но в необятния океан лодката изглежда като мъничка точка и е възможно да не бъде забелязана и с най-силния далекоглед.
Но пък, от друга страна, екипажът й знаеше много добре в каква посока би трябвало да се върне и за да ги улеснят през нощта и да изключат възможността лодката да премине в тъмнината покрай кораба, без да го забележи, на върховете на предната и главната мачта бяха поставени два фенера. Освен това след смрачаване, около полунощ и преди утринната вахта капитанът нареди да стрелят с малкото оръдие на палубата, та и изстрелите да могат да покажат на лодката вярната посока. Но всичко бе напразно. Нощта измина, а от изчезналите моряци нямаше никаква следа.
Междувременно разрязването на китовете вървеше доста бързо. Сланината се отделяше и с помощта на специално пригоден скрипец се издигаше на палубата. Изваряването и топенето на маста започваше веднага, и то не само за да не се губи време, а и за да се разчистят животинските останки, които толкова близо под екватора започваха бързо да се разлагат. От борда над водата бяха надвесени огромни факли, представляващи нещо като кафези или мрежести съдове, направени от стоманени ленти, в които гореше поддържан с късове сланина огън и хвърляше кървавочервената си трептяща светлина над цялата пъстра необикновена сцена на трескаво оживление. Преди полунощ един от огромните китове бе вече нарязан, а след като още във водата бе отделена от гръбнака, великанската глава, закачена на огромна и здрава кука, бе повдигната цяла на борда. Когато я поставиха в края на палубата, корабът се наклони леко под могъщия товар.
На зазоряване, когато целият екипаж трескаво се занимаваше с другия кит, неколцина от харпунистите отново се качиха по мачтите с далекогледи в ръка, но напразно оглеждаха хоризонта по всички посоки чак до изгрев-слънце, когато погледът на първия харпунист се спря върху някаква тъмна точка сред проблясващите светлеещи вече води. Но дори и за силния далекоглед разстоянието бе твърде голямо, за да може да се различат някакви подробности. Въпреки това капитанът бе уведомен незабавно и тогава той също се изкачи горе. Каквото и да беше, във всеки случай на въпросното място нещо плаваше, но се намираше в посока срещу вятъра. Сигурно бяха преминали покрай него през нощта. За да разберат какво е то, на втория харпунист бе наредено да отиде дотам с лодката си. Даже и да не беше изчезналият плавателен съд, понеже не приличаше много на лодка, бе възможно да е някой мъртъв кит и си заслужаваше труда да се провери не само заради маста; той можеше да ги наведе на някаква следа от изчезналите китоловци, защото, ако е бил убит от тях, все някъде по него щеше да стърчи забит харпун или копие.
Капитанът подвикна заповедта си надолу към палубата и няколко минути по-късно лодката, отблъсната от борда и карана от четирима здравеняци, се понесе като стрела в посоката, указвана им непрекъснато от главната мачта с помощта на черния кош. Капитанът остана горе на голямата брамстенга, за да не изпусне повече из очи веднъж фиксираната точка и да наблюдава действията на лодката.
Измина може би около половин час, откакто моряците бяха започнали да гребат, насочвани от борда на кораба, без самите те да могат да забележат каквото и да било, когато най-сетне на застаналия отпред на носа на лодката харпунист му се стори, че точно пред него и ниско над водната повърхност различава някакъв тъмен предмет. Прибраният кош на борда също означаваше, че не са сбъркали вярната посока. Не измина много време и внезапно, полуизвърнат към хората си, сочейки с ръка напред харпунистът извика:
— Гребете, момчета, гребете… за бога, това е човек в лодка или на сал, или кой знае на какво… гребете, защото, както ми се струва, идваме тъкмо навреме!
А после с едно силно „Ехей!“ той се опита да получи някакъв отговор, обаче отсреща никой не се обади. Моряците тъй наблегнаха греблата, че те едва не се счупиха, а лекият плавателен съд запени водата с острия си нос, носейки се бързо към своята чудновата цел.
— Човек! Човек! — развикаха се вече и гребците в лодката, като любопитно заобръщаха глави към него.
— Damn my eyes, if that isn’t, Patrick2! — изръмжа кормчията, изправил се в лодката с кормилното гребло в ръка.
