уверена ръка той запрати отново вдигнатото копие право в окото на чудовището и успя да го прониже, но това не спаси лодката. Може би в предсмъртната си агония побеснялото животно изобщо не почувствува новата рана. Изхвърляйки гъста тъмна кръв, с единствения стремеж за отмъщение, то яростно смачка лодката и в следващия миг из запенените кървави вълни се завъртяха бясно купчина хаотично подмятани дървени отломки и плуващи хора, които подтиквани от инстинкта си за самосъхранение, се опитваха да докопат някоя дъска. Самият Патрик още докато падаше, почти несъзнателно, по-скоро инстинктивно бе сграбчил въжето на харпуна. Само минута след като то се уви около ръката му, той усети, че го повлече през кървавите вълни към чисти води, а после и надолу под морската повърхност. Ако кашалотът бе останал жив още броени секунди, ирландецът щеше да загине. Обаче първото хвърляне на копието го бе улучило много точно и след като отново излезе над водата, той направи още един-два кръга, шибна няколко пъти разлюлените вълни около себе си с грамадната си опашка и перки, а после се отпусна безжизнен и бавно се понесе сред окървавената вода.
Патрик, всъщност съвсем неволно взет от чудовището на буксир, а после изплувал отново заедно с него, започна да се притегля по въжето към бавно носения от вълните мъртъв колос и като се хвана за забития харпун, в следващия миг се изкатери на гърба му. В същия момент близо зад него проехтя безумен вик. Изплашен, той се обърна в тази посока. Викът за помощ прозвуча така ужасно, че му се изправиха косите. Но му се стори, сякаш той самият получи удар с нож в сърцето, когато съвсем наблизо различи тъмните перки на две акули, плуващи чевръсто и стръвно насам-натам, докато клокоченето на водата близо зад гърба му, както и плясъкът на морските вълни му издадоха мястото, където един от неговите другари се гърчеше в предсмъртна агония в безмилостните остри зъби на друг, трети звяр.
Както лешоядите и гарваните се събират около умиращото добиче, тъй и акулите изникват от дълбините внезапно и неочаквано, носейки гибел на плувеца. Акулата, докопа ли веднъж нещо, никой не може да й го отнеме. Държи го здраво и се върти като бясна около себе си, сграбчила го със стоманените си зъби.
В този момент тук-там из вълните все още се носеха някои от злощастните китоловци, паднали от разбитата лодка. Едни от тях се бяха вкопчили в нейните отломки, други пък бяха уловили някое гребло, за да се задържат над водата. Но от яките жизнерадостни мъже, които само преди броени минути смело и дръзко застанаха очи в очи с опасността, бяха останали само трима, а хиените на морските дълбини вилнееха вече и сред тях. Какво ли можеше да помогне срещу тях безсилният удар с ръка, пронизителният вик, изпълнен с отчаяние? Той бе музика за слуха на безмилостните страшни хищници с котешки очи и великанска сила и кървавата пяна, плувнала само след секунди по морската повърхност, бе мъртвешкият саван на нещастниците и показваше мястото на техния гроб.
— Ужасно! — простена Патрик, който едва имаше сили да се държи върху тялото на кашалота, което засега му предлагаше закрила. — Ужасно, да свършиш по такъв начин! И никаква помощ! — Погледът му отчаяно затърси спасителния кораб, който кръстосваше подир другите лодки далеч, далеч на хоризонта. А и какво ли щеше да му помогне, когато забележеха, че е изчезнал, и след като не откриеха с далекогледа лодката му, започнеха да го търсят, кръстосвайки с дни насам-натам? Оставаха му да живее само часове, може би минути, а неговите палачи се преобръщаха и гонеха въз водата около него, изскачаха и потъваха, обзети от дива радост и неизменната си ненаситна лакомия. Потръпвайки от ужас, той покри очите си с длан, почти забравил собственото си опасно положение, само и само да не гледа предсмъртната борба на своите другари. Та нали тук можеше като в огледало да види онова, което очакваше и самия него. Но кипенето и плясъкът на водата наоколо най-сетне го принудиха с инстинкта за самосъхранение, с чиято помощ човек до последната си секунда се вкопчва дори и в сламка, да помисли за собственото си спасение или доколкото бе възможно, поне да позабави ужасната си участ, та по този начин да даде някакво време и възможност за каквато и да било помощ.
За да придаде по-голяма устойчивост на харпуна в гърба на кашалота, той го заби още по-дълбоко в сланината му и вече имаше здрава опора, която му позволяваше да се задържи върху това хлъзгаво гладко туловище. Макар и неколкократно да му бе хрумвало да измъкне харпуна с помощта на ножа си и да го използва като оръжие срещу свирепите акули, той всеки път се виждаше принуден да се откаже от подобна мисъл. Паднеше ли веднъж в морето, даже и острието на харпуна нямаше да го спаси от бързата акула, която, стрелвайки се от едната или другата страна на жертвата си, в крайна сметка щеше да успее да забие зъбите си в нея и да я повлече към морските дълбини.
Но едно нещо можеше да направи. Дръжката на харпуна, представляваща късо здраво дъбово парче дърво с диаметър от около пет сантиметра, бе все още яко забито в желязото. Той го огъна насам-натам, измъкна го, освободи го от въжето с помощта на късия си нож, който като всички други моряци носеше в пояса си, а после намери време и отново да завърже въжето за харпуна. Като нави въжето на харпуна около лявата си ръка, за да получи по-добра опора, десницата му сграбчи с ведра увереност в собствените сили здравото парче дърво и със стиснати зъби и възвърнала се смелост той зачака първото нападение на неприятеля, което между другото не последва веднага. Засега акулите бяха наситили глада си и повече си играеха наоколо из окървавената вода, отколкото да търсеха нова плячка. Самата кръв пречеше на обонянието им и само от време на време, макар и напразно, се опитваха да забият зъби в огромното хлъзгаво тяло на кашалота или пък доволно и лениво плуваха подир носещите се по вълните дъски и гребла от лодката, като ту захапваха някоя от тях и я държаха известно време в устата си, ту побутваха пред себе си друга с овалната лопатоподобна горна челюст.
За щастие времето бе тихо и спокойно, само източният пасат леко къдреше морската повърхност и образуваните вълни едва-едва полюляваха тялото на кашалота. Но нито една от акулите не се беше приближавала досега дотолкова, че да забележи човека, а и да го бе забелязала, просто не му обръщаше внимание. Той започна вече да се надява, че може би няма да бъде нападнат и ще успее да остане на мястото си, докато корабът дойде да го спаси или поне изпрати лодките си. Но къде беше корабът?… Боже мили, та в близките часове нямаше абсолютно никакви изгледи за избавление, защото даже и от това разстояние окото на моряка можеше да забележи, че „Крал Харолд“ все още плаваше в противоположна посока, право срещу вятъра. Следователно другите лодки също имаха улов, а вземеше ли от двете си страни китове, корабът нямаше да има каквато и да било възможност да го търси.
В това време слънцето сипеше палеща жар върху главата му, а езикът залепна за небцето му. Вода! Прохладните вълни мокреха от време на време краката му — та нима сред морската шир щеше да умре от жажда? Той приклекна ниско и наплиска с вода челото, слепоочията, очите и устните си, за да се поразхлади от жегата, а после, тъй като при гибелта на лодката бе изгубил и шапката си, върза носната си кърпа върху главата, за да се предпази поне малко от палещите слънчеви лъчи.
Но навярно с тези движения той привлече вниманието на една от акулите върху себе си или може би, макар да беше сита и пресита, все пак тя не можеше да обуздае алчността си за нова плячка, но тъй или иначе, когато вдигна глава, той забеляза, че една от най-големите тъмни гръбни перки, стърчащи високо над водата, които обикаляха наоколо, с голяма бързина се насочи право към него. И действително, той едва намери време да се изправи и да замахне с оръжието си за удар, когато един едър звяр, дълъг около пет метра, се приближи като стрела и се накани с помощта на тъкмо прииждащата вълна да се превърти през гърба на кашалота и да свали в морето онова нещо, което се намираше горе. Но заедно с появилата се опасност в сърцето на моряка се възвърна цялата му предишна безумна смелост и с тежката дръжка на харпуна в десницата, хванал с лявата си ръка дебелото въже, за да запази стабилното си положение, той нанесе на току-що подалата се от водата глава на чудовището такъв силен, добре насочен удар, че полузашеметената акула се плъзна от кашалота обратно във водата и потъна, без да може да повтори нападението си. Обаче шумът, плясъкът и развълнуваната вода подмамиха други акули и ако те не предприеха веднага нападение срещу дръзкото човешко същество, което имаше смелостта да им оказва съпротива в тяхната родна стихия, то те заплуваха във все по-тесни кръгове около него, а няколко пъти се приближиха толкова много, че с дебелия край на дръжката Патрик успя да им нанесе достатъчно голям брой удари по хрилете, за да им внуши в бъдеще повече респект към себе си. Но акулата е лаком и упорит звяр и надуши ли веднъж плячка, непрекъснато налита на нея даже и ако е тежко ранена, докато чувствува в себе си сила да плува. Така беше и в този случай. Отново и отново тежкото парче дърво трябваше да ги поучава, че тук все още нямаше нищо за тях, нямаше поне дотогава, докато младият ирландец се чувствуваше достатъчно силен да се бори срещу глада и жаждата, срещу палещите слънчеви лъчи и постоянното ужасно нервно напрежение, поддържано от страшната заобикаляща го опасност.
Ами корабът? От него не идваше никакво спасение! Слънцето се спускаше все по-ниско и по-ниско, а
