— Ами писмото…?
— Ах, тъй, да… замалко да го забравя. Е, та какво пише съдията?… Драги приятелю… интересувам се… тъй като спешно ми трябва… жената сама… моля ви сърдечно… Саис… за бога, пак този проклет негритос!… да я откупя… Глупости, закъснял е… важни причини… да отложите предаването й. Глупости, казах вече, че е закъснял… голяма услуга… с уважение и приятелство… да, ама съжалявам… закъснял е…
— Но нали само преди броени минути казахте, че Саис все още не е заминала? Защо да е късно?
— Моят надзирател я купи — отвърна му Боуфорт. — Обърнете се към него и ми спестете тази работа — до гуша ми дойде непрекъснато да ме измъчват с тази твар.
— Но мистър Боуфорт, какво, за бога, ви направи толкова коравосърдечен към Саис? Та досега се отнасяхте към нея повече като баща, отколкото като чужд човек.
— Тъкмо там е работата, господине! — извика старият плантатор възмутено. — Тъкмо там е работата! Че трябваше да преживея този позор пред очите на всички мои негри. Или си мислите, че тези мерзавци не са изпопадали от смях само защото господарят им е седял толкоз дълго време на една маса заедно с едно момиче от тяхната раса?
— Но ако Саис наистина е индианка и вие, без да знаете, сте подпомогнали извършването на едно престъпление? — попита Сейнт Клайд, гледайки възрастния човек право в очите. — Ами ако онзи непознат заедно със своите съмишленици и с помощта на някой съдия е фалшифицирал документа за покупка и чрез вас обрече на мизерия и нещастие едно момиче, което досега ви считаше за свой втори баща?
Боуфорт гледа втренчено младия човек няколко секунди, но после поклати ядно глава и избухна:
— Глупости… щуротии… излизате ми с цяла кошница „ако“ и „но“, а… по дяволите! Оставете ме сега на мира с вашите вайканици! Момичето е продадено, аз самият подписах документа и — баста! Щом толкова държите на нея, вървете при надзирателя, с петдесет долара печалба сигурно ще ви я отстъпи… или… я по-добре отидете до нивята с памук и го изпратете при мен. Искам да поговоря с него.
Старият човек влезе в най-близката стая и гневно затръшва вратата зад гърба си. Но той не беше ядосан толкова на младия креол, колкото на самия себе си. В този момент у него за пръв път се породи мисълта, че може би все пак бе действувал прибързано и се бе оставил да бъде подведен от гнева си. Станалото — станало, но сега той искаше да опита дали не беше възможно поне да поправи нещо. Науми си да купи Саис, а после да разучи произхода й. А дотогава тя можеше да се нанесе в някоя малка къщица и нямаше да общува нито с него, нито с дъщеря му.
Един час по-късно Дъксън и Питуел отново се намираха на брега на реката.
— Питуел — каза надзирателят, — все пак ми се струва, че ще е по-добре, ако тръгнем на път още утре сутринта. Старият Боуфорт, изглежда, е започнал да изпитва някакви угризения… става опасен.
— Надушил ли е нещо? — попита страхливо Питуел.
— Не би било кой знае колко чудно — процеди през зъби Дъксън. — Оня фукльо пак беше тук и сигурно му е проглушил ушите с молбите си. Представи си само, искаше да откупи от мен момичето.
— Кой? Мистър Боуфорт ли?
— Ами да… и двамата… първо оня младок, а после, когато отидох при господаря, и самият Боуфорт. Докато разговарях с него, той въртеше в ръката си някакво писмо и нека ме обесят, ако не беше от съдията. Тъй като тук имам да уреждам само някои дреболии, направо не виждам защо е необходимо да се бавим повече. А щом отказах да му продам индианката, както обикновено той позеленя от гняв и каза да съм отидел при него след един час, та да си оправим сметките. Ще използвам този случай. Изобщо едно толкова бързо разплащане спестява някои неприятности. Всичките си останали работи мога да уредя до сутринта. Гледай и ти да бъдеш готов дотогава! След четири дни трябва да сме в Тексас!
— Добре — каза Питуел замислено. — Но после, Дъксън, няма да продължим сами… ааа… имам неколцина приятели, които ще ме чакат малко по-надолу от пристана на Фишер. Ти… ти няма да имаш нищо против едно по-бързичко пътуване, нали?
Дъксън му хвърли остър поглед отстрани и след кратко мълчание попита:
— Но тогава поне ще ми разрешиш да те попитам защо.
— А ще ми дадеш ли честната си дума, че ще мълчиш? — прошепна Питуел.
— Та нима за това ти е необходима честната ми дума? — отвърна надзирателят на въпроса с въпрос и се усмихна.
— Е, виждам, че ме разбираш, Дъксън — продължи тихо Питуел. — Пак съм подел една малка сделка, също като онези, дето ги нравехме навремето. Едни богат плантатор от отвъдния бряг на Мисисипи много иска да прехвърли робите си в Тексас, тъй като за някои хора в Луизиана те имат твърде висока стойност. Дава ми по сто долара на глава. Вчера сутринта прекосихме реката под Уотърлу, а с помощта на двама мои другари откарах всички негри, сто и петнайсет души, в блатистата местност, разположена между пристана на Фишер и мястото, където по-нататък реката сама пресича собствения си завой. Не видя ли онези тримата, дето минаха тази сутрин оттук? Бяха последните. Всичките имат фалшиви паспорти8. Вече знаеш всичко и ако си умен, няма да се присъединиш към нас сам, ами ще си вземеш още неколцина… придружители. Та нима Боуфорт няма негри, на които животът в Луизиана да не им харесва повече? Можеш да им кажеш, че ще отидат на по-хубав климат.
— Става — промърмори Дъксън, загледан втренчено пред себе си, — но, Питуел, цялата работа има един друг доста неприятен недостатък. Нито за миг не се съмнявам, че ще успеем да се измъкнем. За оръжия сигурно сами сте се погрижили вече. Обаче ако, както навсякъде се говори, Тексас се присъедини към Съединените щати9, тогава какво ще правим? Тогава тамошното правителство ще ни върне обратно по съдебен път.
— Боже мили! — Питуел се засмя. — Ако правителството се залови да връща обратно всеки, който е извършил някакво престъпление, ами че тогава кой ще остане после да обработва земята, да отглежда добитък или да се бие срещу мексиканците и команчите? Не, Дъксън, съвсем излишно е да се тревожиш, нищо подобно не ни застрашава. Това го знаят и онези юначаги в Тексас, та нали иначе и самите те никога не биха гласували за присъединяване към Щатите.
— Мисля, че имаш прано — каза Дъксън. — А и в никакъв случай не би ни било трудно да продължим още по на запад, там, където нито Тексас, нито пък Чичо Сам могат да ни сторят някакво зло. Стигне ли се дотам, сигурно ще се намерят хора, които да ни помогнат.
— Седем осми от Тексас — отговори Питуел.
— Е, ами добре, щом е тъй, тогава по-добре да тръгнем още утре в ранни зори, така че около десет или единайсет часа всички да се съберем. Няма защо да се боим, че ще ни преследва някой от тази плантация, понеже Боуфорт не става толкова рано, а и аз ще се погрижа, щото той да си мисли, че липсващите негри са нейде другаде на работа. Ами Саис ще тръгне ли доброволно с нас?
— И този въпрос ми го задава един надзирател! А ти камшик нямаш ли?
Дъксън се усмихна и каза саркастично:
— Ти, изглежда, не разбираш как човек трябва да се отнася към дамите. Но… аз имам едно друго средство. Ще взема нашата малка двуколка и ще пътувам с нея. Като извинение могат после да кажат на господаря, разбира се, не преди да ги е питал, че съм откарал багажа си до пристана на Фишер, където винаги спират лодки и параходи. Но, мътните го взели! Та нали днес исках да остана при моята малка… женичка, а ето на, че сега ще трябва до зори да тичам насам-натам, докато ми се завие свят. Е, по дяволите, в Тексас ще мога да си го наваксам. Сигурно тя няма да ми се разсърди.
— Едва ли — каза Питуел сухо. — И тъй, сега на работа! Имаш ли оръжия?
— Две карабини, ловджийски нож и три чифта пистолети. Нали знаеш, надзирателят трябва винаги да е готов да превърне жилището си в малка крепост.
— Добре, а вземеш ли двуколката, ще можеш всичко да натовариш на нея… винаги има полза от такива неща. Но я виж ей там по алеята се задава онзи млад фукльо, дето толкоз много търчи подир индианката. И младата господарка е с него. Как се казва тя?
— Гейбриела, прекрасна девойка! Жалко, че и за нея не можеш да изфабрикуваш някой документ за покупка, бих взел и нея!
Питуел му хвърли предупредителен поглед и за да не го виждат повече заедно с надзирателя, тръгна покрай реката, а Дъксън нареди да оседлаят коня му и след като го яхна, се отправи към нивята, избра неколцина негри и им заповяда да си вземат брадвите, за да секат дърва в една по-отдалечена част от гората, която, както им каза, щял да им покаже. Скоро след това той изчезна заедно с тях из блатистата
