Това подобрява твоя виброфон. Кой идиот ми е преместил касетите? Никой да не пипа нещата ми! Не обичам това.
— Осден, защо си такъв мерзавец? — попита го Аснанифойл с бавния си боботещ глас.
Андре Ескуана се сви и покри лицето си с ръце. Караницата го изплаши. Олеро гледаше безучастно, но все пак с нетърпение — вечният зрител.
— Защо пък не? — отговори дръзко Осден. Той не гледаше Аснанифойл и се стараеше да бъде по-далеч от всички, колкото това беше възможно в препълнения салон. — Никой от вас не ми е дал повод с чувствата си да променя поведението си.
Намеси се сдържаният и търпелив Харфекс:
— Основанието е, че имаме намерение да прекараме заедно няколко години. Животът ще бъде по-лесен за всички ни, ако…
— Нима не можете да разберете, че и пет пари не давам за всички вас? — избълва Осден, взе микрофилмите си и излезе.
Ескуана отиде да спи. Аснанифойл рисуваше с пръст въздушни потоци и мърмореше Ритуалните прости числа.
— Присъствието му в екипажа може да се обясни само със заговор от страна на Съвета на Земята. Почти веднага го разбрах. Експедицията ни е обречена на провал — прошепна Харфекс на координатора, като припряно се огледа. Порлок въртеше копчето на панталона си, в очите му имаше сълзи.
— Казвах ви, че всички са луди, но вие си помислихте, че преувеличавам.
И все пак те имаха оправдание. Разузнавачите от Свръхдалечното търсене очакваха колегите им от екипажа да бъдат интелигентни, добре подготвени, незациклени и симпатични. Предстоеше им да работят в близко съседство и на опасни места, така че можеха да очакват един от друг, че параноята, депресиите, маниите, страховете и принудата ще бъдат достатъчно умерени, за да установят лични отношения, поне през по-голямата част от експедицията. Осден вероятно бе интелигентен, но подготовката му беше повърхностна, а личността му — гибелна. Изпратен бе само защото притежаваше една-единствена дарба — емпатична сила, по-точно разчитаха на широковълнова биоемпатична възприемчивост от негова страна. Талантът му беше особен: можеше да приема емоционални вълни от всяко същество, притежаващо чувствителност. Беше в състояние да сподели въжделенията на бялата мишка, болката на стъпканата хлебарка, фототропизма на пеперудата. С една дума, Съветът реши, че е полезно да се знае дали нещо, което е наблизо, не притежава чувствителност и ако е така, какви чувства изпитва към разузнавачите.
Длъжността на Осден бе съвсем нова — сенсор на екипажа.
— Какво нещо е чувството, Осден? — попита го веднъж Хаито Томико в главната зала, мъчейки се да установи някакви отношения с него. — Какво всъщност извличате чрез емпатичната си чувствителност?
— Лайно — отговори й той с високия си неприятен глас. — Психичните изпражнения на животинското царство. Аз пълзя по вашите фекалии.
— Само се мъча да установя някои факти. — Хаито мислеше, че тонът й е учудващо спокоен.
— Теб не те интересуват фактите. Ти се мъчиш да разбереш мен. С известен страх, с известно любопитство и с голяма доза отвращение. Със същите чувства ти би обърнала умряло куче, за да разгледаш червеите по него. Ще разберете ли веднъж завинаги, че искам да ме оставят сам! — По кожата му избиха червени и лилави петна, гласът му изтъня и понеже тя мълчеше, закрещя: — Зарови се в собствения си тор, жълта кучко!
— Успокой се — каза тя все още спокойно, но веднага го остави намира и отиде в каютата си. Естествено той правилно е разбрал мотивите й; въпросът й до голяма степен беше предлог, начин да го заинтересува. Но какво лошо има в това? Нима подобен опит не съдържа уважение към събеседника? В момента, когато задаваше въпроса си, тя чувстваше най-многото леко недоверие към него. Обикновено му съчувстваше — бедничкият, надменен, злобен негодяй, „мистър-без-кожа“, както го нарече Олеро. Какво очаква, след като постъпва така? Любов ли?
— Струва ми се, че той не може да понася никого, който му съчувства — каза Олеро. Тя лежеше на долната койка и мажеше зърната на гърдите си със златен бронз.
— Следователно не може да създаде никакви човешки отношения. Всичко, което доктор Хамерхелд е направил, е да обърне аутизма му наопаки.
— Бедничкият изрод. — Олеро въздъхна. — Томико, нали нямаш нищо против Харфекс да дойде при мен замалко довечера?
— Не можеш ли да отидеш в неговата каюта? Винаги, когато съм принудена да стоя в главната зала с тази проклета белена ряпа, се чувствам като болна.
— Май го мразиш, а? Сигурна съм, че той го усеща. Но аз и миналата нощ спах с Харфекс и Аснанифойл може да ревнува, защото те са в една каюта. По-добре е да се срещнем тук.
— Обслужи ги и двамата — тръсна Томико с грубостта на оскърбена скромност. Земната й субкултура — Източна Азия — беше пуританска, тя беше възпитана в целомъдрие.
— За една нощ се любя само с един — отговори Олеро с невинна искреност. Белден, Планетата- Градина, никога не е била девствена.
— Тогава опитай с Осден — озъби се Томико. Никога досега собствената й неуравновесеност не е била толкова очевидна: дълбоко скрита неувереност в себе си, проявяваща се като разрушителна сила. Тя доброволно се беше съгласила на тази работа, защото по всяка вероятност от нея нямаше никаква полза.
Дребничката Олеро вдигна поглед към нея — с четчица в ръка, очите й широко отворени.
— Томико, не е прилично да се говори така!
— Защо?
— Това би било отвратително. Аз не изпитвам влечение към Осден!
— Не знаех, че това има значение за теб — безразлично отговори Томико, макар да знаеше. Събра някакви бумаги и изрече, напускайки каютата: — Надявам се, че каквото и да стане, ти и Харфекс ще завършите преди последния звънец. Изморена съм.
Олеро заплака. Сълзите капеха по малките й позлатени зърна. Тя лесно се разплакваше. А Томико плака за последен път, когато беше на десет години.
Екипажът на кораба беше тъжен, но положението се подобри, когато Аснанифойл и компютрите му засякоха планета 4470. Тя стоеше там, един тъмнозелен скъпоценен камък, като истината на дъното на гравитационния кладенец. Щом забелязаха жълтозеления диск, чувството им на взаимност започна да се засилва. Егоизмът на Осден, прецизираното му безсърдечие сега стана обединителен център за останалите.
— Може би е изпратен с нас като момче за бой — предположи Манон. — Земяните го наричат „жертвен козел“. В края на краищата възможно е влиянието му да се окаже благотворно.
Никой не възрази, защото всички се стараеха да бъдат добри един с друг. Влязоха в орбита около планетата. На нощната й страна не се виждаха светлини, на континентите нямаше нищо, което да се припише на животни със съзидателно начало.
— Няма хора — промърмори Харфекс.
— Разбира се, че няма — прекъсна го Осден. Той седеше пред екрана, надянал на главата си найлонов плик. Твърдеше, че полиетиленът не пропуска емпатичния шум, който усещаше от останалите членове на екипажа. — Намираме се на разстояние двеста светлинни години от границите на Хейнската експанзия, а извън нейните предели няма хора. Никъде. Нали не мислите, че Създателят ще извърши два пъти тази ужасна грешка?
Никой не му обърна особено внимание. Всички гледаха жълтозелената необятност долу, без да откъсват поглед от екрана. Те не бяха приспособени за живот сред хората и онова, което виждаха, не беше пустош, а спокойствие. Дори Осден не изглеждаше абсолютно невъзмутим, както обикновено, а намръщен.
Спускане в пламъци към морето; въздушно разузнаване; кацане. Равнина, покрита с нещо, което приличаше на трева, дебело, зелено, с огъващи се стебла; заобикаляше кораба отвсякъде, обгърна извадените навън телекамери, изцапа обективите със ситен прашец.
— Изглежда като фитосфера без примеси — коментира Харфекс. — Осден, улавяш ли нещо, което притежава чувствителност?
Всички обърнаха глави към сенсора. Той се беше дръпнал от екрана и си наливаше чай. Рядко
