— „Аскиос-бхиз айева ое ис-бхасса…“1
Студена тръпка я заля подобно на докосването на тази хладна и омайваща светлина на планетата, придвижи се бавно нагоре по гръбнака и накара жената да настръхне до корена на косите си.
— Странно — каза тя.
Той започна да изрежда дума по дума с превода.@
— „Соейа“ — люлея се. „Белийа“ — кючек. „Файки“ — клисура, лозе. „Бхасто“ — бейсбол и хилка. „Бхани“ — кабина. „Шууши“ — море, океан.
— Звукоподражание!
— „Оу“ — вървя (до). „Туну“ — връщам се. „Айтуну“ — аз се връщам. „Утуну“ — ти се връщаш. „Тунуси“ той се връща. „Паду“ — крия се, бия се. „Фату“ — строя. „Фъстъ“ — правя. „Фактус“ — фабрика. Кажи сега една Н-дифска дума.
— Сикка.
— Въдица. Стой, не, не мога да открия тази дума. Някоя друга, моля.
— Филиса.
— Нечисти колиби, идва от мръсотия и мръсен.
— Уванай.
— Странници, посетители, чужденци… един увана. Ти чужденецо!
— Рам, ти нямаш диария. Болен си от параноя.
— Не — каза той толкова рязко и силно, че тя се сепна. Рам прочисти гърлото си с кашляне. Тамара би искала да надникне в очите му, но знаеше, че в този миг той я гледаше.
— Говоря напълно сериозно, Тамара — каза той. — Разтревожен съм.
— От какво? — присмя се Тамара.
— Поболявам се от страх — заговори той. — Направо се подрисквам от ужас. Ти трябва да приемеш думите ми сериозно. Те са всичко с което разполагам.
— Но от какво се страхуваш, за бога.
— Ние сме така далеч от Земята, на тридесет и една светлинни години. Нито един човек не се е приближавал до тази звездна система преди нас. А тези хора говорят на английски.
— О! Не!
— Структурата на запаса от думи на Младите Н-дифи се базира на поне шестдесет процента от речника на модерния англичанин. — Гласът му затрепера, като че ли от страх или от облекчение.
Тамара се отпусна безчувствено на пода, обхвана колената си с ръце и остана непоклатима скептичка. Една Н-дифска дума мина през ума й, след нея друга, и друга, всяка една следваше английския си корен или сянка, сенки, които само са чакали лъч светлина, който да ги покаже… но това е пълен абсурд. Тя не трябваше да употребява думата „параноя“, защото това бе истината. Рам беше болен. Седмици не-ме- докосвай, достигащо до грубост и сега тази внезапна промяна към разговорливост, възбуда и топлота. Промяната бе така маниакална и действително параноидална. Н-дифите говорят на някакъв език базиран на английския, заради някакви мистериозни цели, разбирани от единствения експерт… „оно“ — едно. „Те“ — две. „Ти“ — три…
— Всички женски имена окончават на „а“ — продължи мрачно Рамачандра. — Това е космическа константа, създадена от Х. Райдър Хагард. Мъжките никога не завършват на „а“ — никога.
Неговият приятен и темпераментен глас, все още малко дрезгав, объркваше мислите й.
— Слушай, Рам.
— Да.
Той я слушаше. Отлично! Тя не можеше направо да го запита, какво възнамерява и дали не си прави с нея сложна и неприятна шега. Доверието му трябваше да бъде спечелено само с любезност. Тя не знаеше, как да продължи и бързо замълча отново.
— Това забелязах още първата седмица, Тамара. Първо синтаксиса — но тогава не обърнах особено внимание. Просто безмислено и случайно съвпадение, et cetera, et cetera. Аз казах не. Но то каза да. Това е то. Това е английски.
— Дори стария език?
— Не, не, там е нещо друго — каза той бързо и успокоително, — не е английски а самия себе си, там където не се основава на бебешкия говор. Но…
— Добре. Да приемем, че старият език е оригиналния естествен, а върху Младите е било оказано влияние чрез контакт с хора от Космическия сервиз, за които ние нито знаем, нито сме чували.
— Как? Кога? Те самите казват, че ние сме първите. Защо ще ни лъжат?
— Космическият сервиз? — попита тя.
— И Н-дифите. Едните и другите твърдят, че ние сме първите!
— Добре де, щом ние сме първи, тогава това е наша работа. Въздействували сме върху Н-дифите. Сега те говорят по начин, който несъзнателно очакваме от хората. Телепатия? Да, те са телепати!
— Телепати — промълви той и личеше, че тази идея му допада. В паузата, която последва той очевидно се бореше с мяркащите се мисли, като се опитваше да ги приспособи към обстоятелствата, за които спомена накрая с чувство на безсилие. — Ако поне знаехме нещо за телепатията!
През това време Тамара разглеждаше проблема от друг аспект и запита огорчено:
— Защо не ми каза нищо досега?
— Мислех, че полудявам — каза той с чудесно овладян тон и думите прозвучаха в известна степен арогантно, защото почтенноста му не позволяваше да се изплъзва. — Преди шест години, след смъртта на жена ми, усещах нещата да ми се изплъзват. Изживях два тежки епизода… И въобще ние лингвистите често сме доста неустойчиви.
Измина известно време, преди тя да промълви почти шепнешком:
— Рамачандра е един красив и благороден човек — каза тя на Н-дифски.
— О, йе, йе! О, йе, йе! — долиташе ритмичното пеене на танцуващите „белайя“ в края на селището. В съседната колиба проплака бебе. Топлият омайващ въздух бе изпълнен с уханието на нощните цветове.
— Слушай! — започна тя. — Един телепат би трябвало да знае, за какво мислиш, нали? А Н-дифите не го знаят. Познавам хора, които притежаваха това изкуство. Моят дядо, например, беше руснак и знаеше, какво мислят хората. Направо ме вбесяваше понякога. Не съм сигурна, дали това наистина беше телепатия или житейски опит, защото беше достатъчно стар, или защото беше руснак, бог знае какво беше. Но те долавят мислите, а не думите.
— Кой знае? Може би, както ти каза, това е като игра на сцена, кино, островен рай. Те възприемат нашите чувства и ни предоставят наяве очакванията, както ги искаме, просто ги изпълняват.
— Но защо?
— Вид приспособяване — в гласът му прозвуча триумф. — Така ние ги харесваме и не бихме им навредили.
— Но аз никак не ги харесвам. Те са отегчителни. Не притежават никаква родова система, никакви социални структури, освен глупавото деление по възрасти и отвратителното мъжко доминиране, никаква сръчност, никакви изкусни умения, само противни дялани лъжици, е… като Хавайски капан за туристи — никакви свои идеи. Пораснат ли — стават досадни. Кара вчера ми каза: „Животът е прекалено дълъг.“ Ако те се опитват да възпроизведат точно нечие душевно факсимиле, то в никакъв случай не е от мен!
— Нито от мен — подхвърли Рам. — Но виж, може да е Боб?
В този въпрос се криеше известна острота и определена насоченост към родния дом. Тамара се поколеба, преди да каже нещо.
— Не, не знам. В началото е било възможно, но напоследък той е неспокоен. И после, Боб е мъжът — мит. А те дори приказки не си разправят. Разговорите им се въртят около секс преживяванията през миналата нощ и колко поро са застреляли. Впрочем Боб спомена, че те всички говорят като герои на Хемингуей.
— Но той не разговаря със старците?
Отново прозвуча същата суровост и Тамара неволно защити Боб.
— Аз също не го правя често. А ти? Те някак си не взимат участие в живота, настрани са… толкова призрачни и… незначителни.
— Това бе темата на лековатата песен на старата Бенира.
