в земята рана, а около ръцете и главата му засия нимб от бяла светлина. Но щом стигна до ръба на кухината и не видя склон, нито стъпала, се поколеба — и в този миг Аниеб извика с гласа на Видрата:
— Тинарал, пропадни!
Чул думите, магьосникът залитна обезумял, понечи отчаяно да се обърне, но изгуби равновесие и полетя надолу в мрака, пурпурният му халат се изду и като падаща звезда изтля вълшебната светлина около него.
— Затвори се! — извика Видрата, паднал на колене, с опрени в земята длани, на раздраната уста на процепа. — Майко, затвори се! Изцери се, стани цяла! — Умоляваше я, молеше я, изричаше слова на Езика на сътворението, които не беше знаел преди да ги изрече. — Майко, стани отново цяла! — повтори и потрети, и ранената земя застена и се раздвижи, събра се и се изцери.
Остана само една тънка червеникава черта, като белег в пръстта и чакъла, и изтръгнатата с корен трева.
Вятърът разбърка сухите листа и кривите клони на храстите. Слънцето се беше скрило зад хълма и прииждаше ниска сива грамада облаци.
Видрата се сви и в подножието на хълма, сам.
Облаците потъмняха. Дъжд премина над долинката и закапа по пръст и трева. Над облаците слънцето слизаше по западното стълбище на светлия небесен дом.
Накрая Видрата се сепна и се надигна. Беше мокър, измръзнал и озадачен. Защо беше тук?
Беше изгубил нещо и трябваше да го намери. Не знаеше какво е загубил, но то се намираше в огнената кула, мястото, където каменните стъпала водеха през пушеци и пари. Трябваше да отиде там. Затътри се уморено към долината.
Не помисли да се крие или да се пази. За щастие, наоколо не се мяркаха надзиратели; пазачите тук бяха малко и не бяха бдителни, защото магьосническите заклинания държаха затвора здраво затворен. Сега заклинанията ги нямаше, но хората в кулата не знаеха това и продължаваха изнурителния си труд под още по-тежкото заклинание на безнадеждността.
Видрата подмина купола на топилнята със суетящите се около нея роби и бавно започна да се изкачва по кръжащите, тъмнеещи и вонящи стъпала към най-горното помещение.
Тя беше там — болната жена, която можеше да го изцери, бедната жена, която държеше съкровището, непознатото същество, което беше самият той.
Той застана мълчаливо на прага. Тя седеше на каменния под до ръба на шахтната пещ, слабото й тяло бе сивкаво и потъмняло като камъните. Брадичката и гърдите й бяха лъскави от слюнката, която течеше от устата й. Той помисли за водния извор, потекъл от разранената земя.
— Медра — промълви тя. Подутата й уста не можеше да говори ясно. Той коленичи пред нея, хвана ръцете й и я погледна.
— Аниеб. Ела с мен.
— Искам да се върна у дома.
Той й помогна да стане. Не направи заклинание, което да ги пази или скрие. Беше изразходвал силата си докрай. А макар в нея да се таеше голяма магическа мощ, която я беше водила с него по всяка стъпка на онова странно пътуване в долината и бе подвела магьосника да каже името си, тя не владееше никакви изкуства, нито заклинания, а и не беше й останала капчица сила.
Въпреки това никой не им обърна внимание, все едно че бяха загърнати в закриляща магия. Двамата слязоха по витото стълбище, излязоха от кулата, подминаха окаяните бараки и напуснаха мините. Тръгнаха през горите към подножията, криещи върховете на Онн от низините на Самори.
Аниеб вървеше много по-енергично и бързо, отколкото изглеждаше възможно за жена, толкова измършавяла от глад и съсипана от отровите. Крачеше почти гола под вледеняващия дъжд. Беше вложила цялата си воля в това да продължава напред; не мислеше за нищо друго, дори за него. Но физически беше тук, с него, и той усещаше присъствието й толкова остро и странно, колкото при първото й отзоваване на повика му. Дъждът се стичаша по голата й глава и тяло. Той я накара да спре и й даде да облече ризата му. Беше го малко срам, защото беше мръсна от толкова седмици носене. Тя се остави да й я навлече през главата, след което веднага продължи напред. Не можеше да крачи бързо, но вървеше стабилно, с приковани в коловозите пред тях очи. Свечери се и под дъждовните облаци вече не можеха да виждат къде стъпват.
— Направи светлината — каза тя. Гласът й беше плачлив, умолителен. — Не можеш ли да направиш светлината?
— Не знам — отвърна той, но се опита да докара около двамата вълшебния лъжесветлик и след малко земята пред нозете им смътно засия.
— Трябва да си намерим подслон и да отдъхнем — каза той.
— Не мога да спра.
— Не можеш да вървиш цяла нощ.
— Ако легна, няма да мога да стана. Искам да видя Планината.
Тънкият й гласец бе погълнат от многогласния дъжд, сипещ се през дърветата.
Продължиха в тъмното, без да виждат нищо друго, освен смътносребристото сияние на магическия светлик през сребристите дъждовни нишки. Тя залитна и той я хвана под мишницата. Продължиха притиснати плътно един до друг за взаимна утеха и мъничко топлина. Вървяха все по-бавно и все по-бавно, но продължаваха. Никакъв звук нямаше наоколо освен непрестанния ромон на дъжда, изливащ се от черното небе, и тихото мляскане на краката им в калта и влажната трева.
— Виж — промълви тя и спря. — Медра, виж.
Беше вървял почти заспал. Бледнината на лъжесветлика се бе стопила, погълната от още по-смътно, но по-просторно зарево. Небе и земя се бяха слели в сивота, ала пред тях и над тях, много високо, над реещата се облачна пелена проблясваше в призрачната си червенина дългият планински хребет.
— Там — каза Аниеб. Посочи планината и се усмихна.
Погледна го, после бавно сведе очи към земята. Смъкна се на колене. Той коленичи с нея, помъчи се да я задържи, но тя се отпусна в ръцете му. Помъчи се да задържи поне главата й над калта. Ръцете и лицето й трепереха, зъбите й тракаха. Той я притисна плътно до себе си, за да я стопли.
— Жените — прошепна му тя. — Ръката. Помоли ги. В селото. Аз видях Планината.
Понечи отново да се изправи, вдигна очи нагоре, но изнемогата я разтърси от глава до пети. Дишаше все по-трудно. На червеникавата светлина, която сега засия от планинските висини и от цялото небе на изток, той видя пяната и слюнката, потекли пурпурни от устата й. От време на време тя се притискаше в него, но повече не проговори. Бореше се да диша, да надвие смъртта, докато червената светлина не помръкна и после не посивя заради облаците, които отново покриха върховете и затулиха изгрева. Беше ден, сив и дъждовен, когато излезе последният й хриплив дъх — и си остана последен.
Мъжът, чието име беше Медра, седеше в калта с мъртвата жена в прегръдките си и плачеше.
Един колар, крачещ до мулето си, влачещо товар дъбови трупи, се натъкна на двамата и ги откара в Горянино. Не можа да убеди младежа да пусне мъртвата жена. Колкото и да бе изнемощял и разтреперан, той не положи товара си върху трупите, а се качи в колата, без да пуска жената, и я държа през целия път до Горянино. Каза само: „Тя ме спаси“ и коларят не зададе повече въпроси.
— Тя ме спаси, а аз не можах да я спася — заяви той с гняв на мъжете и жените в планинското селце. Все още не искаше да я пусне, а държеше в прегръдката си подгизналото от дъжда и вкочанено тяло, сякаш за да го опази.
Те много бавно и търпеливо го накараха да разбере, че едната от жените е майката на Аниеб и че той трябва да я остави на нейните грижи. Накрая го стори — след като се увери, че ще е грижовна с приятелката му и ще я опази. После тръгна покорно след една от другите жени. Облече сухите дрехи, които тя му даде, изяде малкото храна, която му даде, легна в постелята, която тя му застла, похлипа унило и заспа.
Ден-два по-късно дойдоха хора на Лизача да разпитат дали някой не е виждал великия магьосник Гелък и дали не е чувал за един млад намирач — и двамата изчезнали безследно, казаха те, сякаш земята ги е погълнала. Никой в Горянино дума не каза за непознатия, скрит в ябълковата градина на Мийд. Опазиха го.
