— Той това го знае, сестро — прекъсна я Мийд. — Не ни ли каза, че е бил корабостроител? Но пътят през морето ще е ужасно дълъг, несъмнено. С тоя магьосник, дето е по дирята ти, как ще стигнеш дотам?
— По милостта на водата, която не пази миризма — отвърна Видрата и се надигна. Купчината орехови черупки се изтърси от скута му и той взе метлата и ги омете в огнището. — Време е да тръгвам.
— Има малко хляб — каза Айо, а Мийд се разбърза да увие коравия самун и буцата твърдо сирене и орехи в торба, направена от овчи стомах. Бяха много бедни хора. Дадоха му всичко, което имаха. Също като Аниеб.
— Майка ми беше родом от Ендлейн. Край гората на Фалиерн — каза Видрата. — Знаете ли го? Викат й Роза, дъщерята на Роуан.
— Коларите слизат до Ендлейн. Лете.
— Ако някой поговори с близките й там, ще й го предадат. Брат й, Пепелявчо, прескачаше до градчето веднъж на година-две.
Двете кимнаха.
— Ако можеше да научи поне, че съм жив.
Майката на Аниеб кимна.
— Ще го научи.
— Хайде, тръгвай — подкани го Мийд.
— Тръгвай с водата — каза и Айо.
Той ги прегърна — те също го прегърнаха — и излезе.
Изтича надолу от пръснатите колиби до шумния бързей, който бе слушал да му пее насъне през всичките тия нощи в Горянино. Помоли му се.
— Отведи ме и ме спаси — това му каза.
Направи заклинанието, на което толкова отдавна го беше учил старият Променящ и изрече думата на превръщането. И нямаше вече мъж, коленичил до шумните води на потока, а една видра се гмурна в него и изчезна.
3. Чайка
На хълма ни живял мъдрец,
той пътя си намерил, желаното постигнал,
преобразил се, името сменил,
но си останал същият.
И тъй си водата тече и тече,
и тъй си водата тече.
Един зимен следобед на брега на река Онева, където тя се стича в северната извивка на Големия залив на Хавнър, в разкаляния пясък застана мъж: мъж, облечен бедно и бедно обут, слаб мургав мъж с тъмни очи и с толкова гъста коса, че го засланяше от дъжда. Над ниските брегове при устието на реката валеше — тънкият, хладен и унил дъжд на онази сива зима. Дрехите му бяха прогизнали. Той се изгърби, обърна се и се запъти към струята дим, виеща се над някакъв комин далече долу край брега. Зад него останаха дирите на четирикрака видра, излязла от водата, и дирите от два мъжки крака, отдалечаващи се от нея.
Къде е влязъл тогава, песните не разказват. Казват само, че е скитал, „скитал се дълго от една земя в друга“. Ако е тръгнал покрай брега на Великия остров, в много от онези селца е могъл да намери стопанка или мъдра жена, или заклинател, който да познае знака на Ръката и да му помогне; но с Хрътката по следите му, най-вероятно е оставил Хавнър при първа възможност, отплавал е като прост моряк на някоя рибарска гемия от Проливите на Ебавнор, или пък на търговски кораб от Вътрешно море.
На остров Арк, както и в Орими на Хоск, а и по Деветдесетте острова още се пазят разкази за някакъв мъж, който дошъл да търси земя, в която хората помнят справедливостта на кралете и честта на чародеите, и той наричал тази земя „Острова на Моред“. Не е известно дали тези разкази се отнасят за Медра, защото той вървял по пътя си под много имена и едва ли повече изобщо се е наричал Видрата. Станало така, че пропадането на Гелък не свалило Лоусън. Пиратът-крал си имал други наемни магьосници, сред тях и един мъж, когото наричали Ранобудника, който със сигурност е искал много да залови младия бунтовник, надвил своя господар Гелък. А Ранобудника разполагал с чудесна възможност да го залови. Властта на Лоусън се простирала по целия Хавнър и на север от Вътрешното море, укрепвала с годините; а пък нюхът на Хрътката бил остър както винаги.
Може би тъкмо за да се измъкне от преследвачите си, Медра стигнал до Пендор, далече на запад от Вътрешното море, а може и някаква мълва сред жените на Ръката на Хоск да го е отпратила натам. Пендор бил богат остров, преди да го опустоши драконът Йевод. Където и да е стигал Медра, трябва да е заварвал земи в положението на Хавнър или по-зле, потънали във войни, опустошени от набези и пиратство, полята буренясали, градчетата — гъмжащи от крадци. Може би в началото е мислел, че на Пендор е намерил „Острова на Моред“, защото градът бил красив и мирен, а гражданите му живеели в изобилие.
Там той срещна един маг, старец с прозвище Хайдрейк, чието истинско име се е изгубило. Когато Хайдрейк чу приказките му за „Острова на Моред“, се усмихна и го погледна тъжно, и поклати глава.
— Не е тук — рече той. — Не е това. Владетелите на Пендор са добри хора. Помнят кралете. Не се стремят към войни и плячка. Но пращат синовете си на запад, да ловят дракони. За забавление. Сякаш драконите от Западния разлив са патици или гъски за лов. Нищо добро няма да излезе от това.
Хайдрейк с радост взе Медра за свой ученик.
— Мен на занаята ме научи един маг, който на драго сърце ми предаде всичко, което знаеше, а аз така и не намерих човек, комуто да предам това знание, докато не дойде ти — каза той на Медра. — Идват младите при мен и викат: „Че каква му е ползата? Злато можеш ли да намериш?“, викат. „Можеш ли да ме научиш как да превръщам камъните в диаманти? Можеш ли да ми дадеш меч, който да убива дракон? Каква е ползата да си бъбрим за равновесието на нещата? Няма файда в това“, викат. Файда нямало! — И старецът се разбъбри за глупостта на младите и за злините на днешните времена.
Когато се стигна до ученето на това, което знаеше, той се оказа неуморим, щедър и настойчив. За първи път Медра получи представа за магията не като за низ от странни дарби и безразсъдни действия, а като за изкуство и занаят, които може истински да се усвоят само с продължително усърдие и да се използват както подобава след дълги упражнения — въпреки че и тогава те така и не изгубиха своята странност. Майсторството на Хайдрейк в заклинания и чародейство не беше по-голямо от това на ученика му, ала в ума си той беше прояснил представата за нещо много по-голямо, за целостта на познанието. И точно това го правеше маг.
Докато го слушаше, Медра си мислеше как двамата с Аниеб бяха вървели в тъмното под дъжда, водени от бледото сияние, което им сочеше само следващата стъпка, която можеха да направят, и как бяха погледнали нагоре към червеното планинско било по изгрев слънце.
— Всяко заклинание зависи от всяко друго заклинание — говореше Хайдрейк. — Всяко движение на всяко отделно листо раздвижва всеки лист по всяко дърво, на всеки остров в Землемория! Това е шарка. Това е, което трябва да търсиш и в което да се вглеждаш. Нищо няма да се получи както трябва, освен ако не е част от шарката. Само в нея е свободата.
Медра остана при Хайдрейк три години, а когато старият маг умря, владетелят на Пендор помоли Медра да заеме мястото му. Въпреки гневните проповеди и упреците, които беше сипал против ловците на дракони, Хайдрейк беше почитан на своя остров и неговият наследник щеше да разполага и с почести, и с власт. Може би изкушен от мисълта, че се е приближил до „Острова на Моред“ повече от всякога, Медра остана още малко на Пендор. Тръгна на път с младия владетел в кораба му, отвъд Портите на Торин и чак до Западния разлив, да търсят дракони. В сърцето му се таеше голям копнеж да види жив дракон. Но преждевременните бури, жестокият климат в онези години на три пъти изтласкаха кораба назад към Ингат и Медра отказа да го тласка отново и отново на запад през бурните вълни. А много беше научил за ветроловството от времето си на една едномачтова лодка в залива Хавнър.
