История на Архипелага
Кралете на Енлад
Двата най-ранни оцелели епоса или исторически текстове са „Подвигът на Енлад“ и „Подвигът на младия крал“ или „Подвигът на Моред“.
„Подвигът на Енлад“, голяма част от който изглежда напълно митична, засяга кралете преди Моред и първата година от възшествието на Моред на трона. Престолният град на тези владетели е бил Берайла, на остров Енлад.
Ранните крале и кралици на Енлад, сред чиито имена са Лар Ашал, Дохун, Енашен, Тиман и Тагтар, постепенно разширявали владенията си, докато накрая се провъзгласили за владетели на Землемория. Владението им се простира на юг едва до Илиен и не включва Фелкуей на изток, Палн и Семел на запад, нито Оскил на север, но са изпращали изследователи из цялото Вътрешно море и в Разливите. Най-древните карти на Землемория, които днес могат да се намерят в архивите в двореца в Хавнър, са били нарисувани в Берайла преди около хиляда и двеста години.
Тези крале и кралици са притежавали известни познания по Древната реч и в магиката. Някои от тях със сигурност са били магьосници, или най-малкото са имали магьосници, които да ги съветват или да им помагат. Но магьосничеството в „Подвигът на Енлад“ е капризна сила, на която не може да се разчита. Моред е бил първият мъж и първият крал, наречен Магесника.
Моред
„Подвигът на младия крал“, пята ежегодно на Слънчевото завръщане, празника на зимното слънцестоене, разказва историята на Моред, така наречения още Крал-магесник, Белия вълшебник и Младия крал. Моред произлиза по съребрена линия от дома Енлад, наследявайки трона от свой братовчед; предците му са били магьосници, съветници на крале.
Поемата започва с най-познатата и най-обичана любовна история в Архипелага, за Моред и Елфаран. В третата година на царуването си младият крал отплавал на юг до най-големия остров в Архипелага, Хавнър, за да разреши споровете между тамошните градове-държави. На връщане със своя „безвеслен кораб“ той се отбил на остров Солея и там, „в градините на пролетта“, видял Елфаран, Островитянката, или Владетелката на Солея. Не продължил за Енлад, а останал при Елфаран. За да скрепи годежа си, й дарил сребърен пръстен (или гривна), съкровището на семейството му, на който била гравирана уникална и могъща Истинска руна.
Моред и Елфаран се венчали и поемата описва тяхното царуване като кратък златен век, основополагащ камък на последвалата ги етика в управлението.
Преди брака им някакъв маг или чародей, чието име никога не се упоменава, освен като „Врага на Моред“ или „Владетеля на жезъла“, ухажвал Елфаран. Озлобен и решен на всяка цена да я притежава, през няколкото последвали брака години на мир този мъж натрупал могъща сила в магьосничеството. След пет години се появил и обявил, според думите на поемата:
Той наистина притежавал силата да вдига огромни вълни в морето, да спира прилива или да го предизвиква преждевременно. А гласът му можел да омагьоса цели поселения, поставяйки всички, които го чуят, под негова власт. И така, той обърнал народа на Моред срещу него. С викове, че кралят им ги е предал, обитателите на Енлад унищожавали собствените си градове и ниви; моряци потопявали корабите си, а войниците, покорни на заклинанията на Врага, се сражавали един срещу друг в кървави, опустошителни битки.
Докато Моред полагал усилия да освободи народа си от тези заклинания и да се опълчи срещу своя враг, Елфаран се върнала с едногодишното им дете на родния си остров, Солея, където силите й щели да са най-могъщи. Но там Врагът я последвал с намерението да я превърне в своя пленница и робиня. Тя потърсила убежище при Изворите на Енса, където със своите познания на Древните сили на мястото можела да устои на Врага и да го прогони от острова. „Сладките земни води отблъснали соления унищожител“, гласи поемата. Но след като избягал, той пленил брат й Салан, който плавал от Енлад, за да й се притече на помощ. Превръщайки Салан в свой геббет или инструмент, Врагът го изпратил при Моред със съобщението, че Елфаран се е спасила с бебето на едно островче в Челюстите на Енлад.
Доверил се на пратеника, Моред влязъл в клопката. Едва спасил живота си. Врагът го преследвал от Източен до Западен Енлад по сеещ разруха път. На равнините на Енлад, срещайки съратниците, които му останали верни, най-вече моряци, дошли с корабите си до Енлад, за да му помогнат, Моред се обърнал и приел сражението. Врагът не можел да му се противопостави пряко, но изпратил срещу него собствените му обвързани със заклинанието воини и още по-лошо, пратил магии, които съсухряли телата на хората му, докато „живи не заприличали на черни мъртъвци, издъхнали от жажда сред пустинята“. За да опази хората си, Моред отстъпил.
След като оставил бойното поле, завалял дъжд и той видял истинското име на своя враг, изписано от дъждовните капки в прахта.
Научил името на Врага, той вече можел да се опълчи на чародейството му и да го изтласка от Енлад, гонейки го по зимното море, „яхнал западния вятър, дъждовния вятър, тежкия облак“. Никой от двамата не отстъпвал на своя противник и в последния им сблъсък, някъде сред Морето на Еа, и двамата загинали.
В своя предсмъртен гняв Врагът надигнал огромна вълна и я отпратил да залее остров Солея. Елфаран разбрала това в мига, в който усетила смъртта на Моред. Заповядала на хората си да се качат по своите лодки; след това, както гласи поемата, „Тя взела лирата в ръцете си“ и в часа, в който чакала гибелната вълна, която само Моред можел да укроти, създала песента, наречена „Оплакване на Белия вълшебник“. Островът бил потопен и с него — Елфаран. Но лодката й — люлка от върбово дърво — се понесла на воля и спасила детето им Сериад, носещо на ръката си годежния дар на Моред, пръстена с Руната на мира.
На картите на Архипелага остров Солея е отбелязан с бяло петънце или като въртоп.
След Моред от Енлад властвали още седем крале и кралици и кралството се разраствало на площ и благоденствие.
Кралете на Хавнър
Сто и петдесет години след смъртта на Моред крал Акамбар, княз на Далечния Шелиет, преместил двора в Хавнър и превърнал Големия пристан на Хавнър в столица на кралството. С по-централно разположение от Енлад, Хавнър бил по-подходящ за търговия и изпращане на флотилии, които да бранят хардийските острови срещу каргадските набези и грабежи.
Историята на „Четиринадесетте крале на Хавнър“ (всъщност шестима крале и осем кралици, ок. 150– 400) е разказана в „Хавнърска балада“. Ако се проследи родословието по мъжка и женска линия и
