бракосъчетанията между различните благородни домове на Архипелага, ще се види, че кралският дом обединява пет княжества: домът Енлад, най-старият, възхождащ родословно пряко от Моред и Сериад; домовете на Шелиет, Еа и Хавнър; и най-сетне домът Илиен. Принцът на Илиен Джемал Морското чедо бил първият от своя дом, който взел трона на Хавнър. Негова внучка била кралица Херу; синът й Махарион (царувал от 430 до 452 г.) бил последният крал преди „Тъмното време“.
„Годините на кралете на Хавнър“ били период на благоденствие, открития и могъщество, но през последното столетие от този период нападенията на каргадците от изток и на дракони-те от запад взели да стават чести и ожесточени.
Крале, Владетели и Островитяни, заети със защитата на островите на Архипелага, започнали във все по-голяма степен да разчитат на чародеи за отблъскването на драконите и каргадските флотилии. В „Хавнърска балада“ и „Подвизите на господарите на драконите“ в хода на сказанието имената и подвизите на такива магьосници започват да засенчват тези на кралете.
Великият учен-маг Ат съставил сборник с древни науки, побрал много откъслечни знания, особено за думите от Езика на Сътворението. Неговата „Книга на имената“ се превърнала в основата на назоваването и станала системна част от магическото изкуство. Ат оставил книгата си с един свой съратник чародей на Поуди, преди да замине на запад, изпратен от краля, за да разгроми или прогони драконите, които нападали стада, запалвали пожари и унищожавали стопанства по всички западни острови. Някъде западно от Енсмер Ат се опълчил на великия дракон Орм. Описанията за този сблъсък са различни; но въпреки че драконите спрели за известно време враждебните си набези е сигурно, че Орм го е преживял, а Ат — не. Неговата книга, изгубена в продължение на столетия, днес се намира в Самотната кула на Роук.
Твърди се, че драконите се хранят със светлина или огън; те убиват от ярост, за да опазят малките си или за забавление, но никога не изяждат жертвите си. От памтивека чак до царуването на Херу те използвали само най-външните острови на Западния разлив — който трябва да е бил най-източната граница на владенията им — за срещи и за отглеждане на потомството си, и рядко били виждани от повечето жители на островите. По природа раздразними и високомерни, възможно е драконите да са се почувствали застрашени от нарастващото население и от благополучието на Вътрешните острови, което довело до увеличаване на корабния трафик чак извън Западния разлив. Каквато и да е била причината, през тези години те зачестили със своите набези, внезапни и напосоки, над стада и селяни по самотните западни острови.
Една поема от „Ведурнан“ или Разделението, която се знае в Хур-ат-Хур, гласи:
Тоест човешките същества са избрали да притежават неща, а драконите — не. Но така както сред хората съществуват аскети, някои дракони са алчни за бляскави неща — злато, скъпоценни камъни; един от тях бил Йевод, който понякога се появявал сред хората в човешки облик и който превърнал богатия остров Пендор в драконска люпилня, докато не бил прогонен на запад от Гед. Но хищните дракони от „Баладата“ и песните, изглежда, са били подтикнати не толкова от алчност, колкото от гняв, от чувството, че са измамени, предадени.
„Подвизите“ и баладите, разказващи за набези на дракони и контранабези на магьосници, описват драконите като безжалостни като всяко диво животно, вдъхващи ужас, непредсказуеми, но интелигентни и понякога — по-мъдри от чародеите. Макар да говорят на Истинската реч, те са безкрайно измамни. Някои от тях просто се наслаждават от умствените двубои с чародеи, „цепейки аргументите с раздвоения си език“. Също като човешките същества, с изключение на най-великите, всички крият истинските си имена. В баладата „Пътешествието на Хаса“ драконите се описват като могъщи, но подвластни на чувства същества, чийто гняв към нашественическата човешка флота е оправдан от тяхната любов към пустинното им владение. Те се обръщат към героя със следните думи:
Махарион и Ерет-Акбе
Кралица Херу, с прозвище Орлицата, наследила трона от своя баща, Денгемал от дома Илиен. Съпругът й Айман бил от дома Моред. След като царувала тридесет години, тя дала короната на своя син Махарион.
Съветникът-магьосник на Махарион и негов неразделен приятел бил един човек от простолюдието, „безотчи“, безбрачен син на една вещица от вътрешен Хавнър. Той е най-любимият герой на Архипелага и историята му е разказана в „Подвигът на Ерет-Акбе“, който бардовете пеят на Дълготрайния танц.
Дарбите на Ерет-Акбе в магиката се проявили още когато бил момче. Изпратили го в кралския двор, за да го обучават тамошните чародеи, а кралицата го избрала за другар на своя син.
Махарион и Ерет-Акбе станали „братя по сърце“. Те прекарали десет години неразделно, в сражения с каргадците, чиито редки набези от Изтока в последно време се превърнали в продължително колонизиращо и носещо робски гнет нашествие. В продължение на едно поколение или повече Венуей, Торхивън и Ториклите, Спийви, Перегал и части от Гонт били под каргадска власт. При Уей Шелиет Ерет-Акбе сътворил могъща магия срещу каргадските сили, които акостирали при блатото на Уей с „хиляда кораба“ и пълчищата им нахлували по сушата. Използвайки едно призоваване на Древните сили, наречено Водната вещина (навярно същото, което използвала и Елфаран на Солея срещу Врага), той превърнал водите на Шелиетските аязма — свещени извори и езерца в градините на Владетелите на Уей — в потоп, който помел нашествениците назад към морския бряг, където ги чакала войската на Махарион. Нито един кораб от флотилията не се завърнал в Карего-Ат.
Следващият противник на Ерет-Акбе се оказал магьосник, наречен Повелителят на огъня, чиято сила била толкова голяма, че удължил деня с пет часа, въпреки че не успял да изпълни клетвата си — да спре слънцето по пладне и да прогони завинаги тъмнината от островите. Повелителят на огъня приел драконов облик, за да се срази с Ерет-Акбе, но накрая бил сразен с цената на горите и градовете на Илиен, които подпалил по време на битката.
Възможно е Повелителят на огъня всъщност да е бил дракон в човешки облик; твърде скоро след неговата гибел Орм, Великият дракон, който преди това надвил Ат, повел пълчища от своя вид да опустошат западните острови на Архипелага — навярно за да отмъсти за Повелителя на огъня. Тези огнени налети предизвикали голям ужас и стотици морски съдове пренесли бягащите хора от Палн и Семел до Вътрешните острови; но драконите не причинявали толкова щети, колкото каргадците, и Махарион преценил, че непосредствената опасност е на изток. Докато самият той заминал на запад да се срази с драконите, изпратил Ерет-Акбе на изток, за да се помъчи да установи мир с краля на Каргадските земи.
Херу, кралицата-майка, дала на пратеника пръстена, който Моред дарил на Елфаран; съпругът й Аймал й го подарил в деня на бракосъчетанието им. Той се предавал от поколение на поколение потомци на Сериад и се превърнал в най-скъпото им притежание. На него била гравирана фигура, неизписана никъде другаде, Обвързващата руна или Руната на мира, за която се вярвало, че осигурява мирно и справедливо управление. „Нека кралят на Каргад носи пръстена на Моред“, казала кралицата-майка. Така, понесъл най- щедрия от всички възможни дарове като знак за мирни намерения, Ерет-Акбе потеглил сам за Града на кралете на Карего-Ат.
