наричаме Краля, когато е съвсем сам в бляскавите си каменни покои? Името му е Туррес. Знаеш ли това име? Това е дума на езика на Всекраля. Собственото му име на собствения му език. На нашия прост език би трябвало да го наречем Семето. — Той отново се усмихна и потупа Видрата по ръката. — Защото той е семето и оплодителят. Семето и източникът на мощ и право. Ще видиш. Ще видиш. Хайде! Хайде! Да идем да видим как се рее Кралят сред своите поданици, как сбира себе си от тях! — И той се надигна, рязко и внезапно, хвана ръката на Видрата и го вдигна на крака със смайваща сила. Смееше се от възбуда.
Видрата имаше чувството, че отново са го измъкнали на светло, в живия живот от нескончаемото, мрачно и замъглено полусъществуване. От докосването на магьосника не изпитваше ужаса от магическата връзка, а по-скоро, че го даряват с живост и надежда. Повтаряше си, че не бива да се доверява на този човек, но душата му копнееше да се довери, да научи от него. Гелък беше могъщ, властен и загадъчен, а ето, че го беше освободил. За първи път от толкова седмици Видрата крачеше с незавързани на гърба ръце и освободен от стягащото го заклинание.
— Насам, насам — мърмореше Гелък. — Не бой се, нищо лошо няма да те сполети. — Стигнаха до входа на топилнята — тесен проход през дебелите три стъпки стени. Младежът се поколеба и той го прихвана под мишницата.
Лизача му беше казал, че хората, работещи в кулата, се поболяват и умират от металните изпарения, вдигащи се от нагорещената руда. Видрата така и не беше пристъпвал в нея, нито бе виждал Лизача да влиза вътре. Беше я приближавал достатъчно, за да разбере, че е обкръжена от отровни заклинания, които трябваше да парят, да объркват и да задържат всеки роб, който би се опитал да избяга. Сега ги усещаше като нишки от гъста паяжина, като въжета от тъмна мъгла, отстъпващи пред чародея, който ги беше създал.
— Дишай, дишай, дишай — подканваше го със смях Гелък и Видрата се постара да не затаи дъх, докато влизаха в кулата.
Топилната яма заемаше центъра на сводестата зала. Забързани, вкочанени като прътове човешки фигури, черни на фона на яркия огън, щъкаха и разбъркваха рудата върху бушуващите главни, пращящи под големите мехове, а други мъкнеха още дърва и движеха ръкавите на меховете. От върха на купола нагоре в кулата през пушеци и дим се издигаше спирала от камери. В тези камери, беше му казал Лизача, парата на живака се събираше и кондензираше, отново се загряваше и кондензираше, докато в най-високата камера чистият метал потичаше през каменен улей в една вдлъбнатина — само по капка-две на ден, беше му казал, от лошокачествените руди, които топяха сега.
— Не се бой — каза Гелък със силен и мелодичен глас, надмогващ задъхания хрип на огромните мехове и непрестанния рев на огъня. — Ела, ела и виж как се понася във въздуха, как се пречиства, как пречиства своите поданици! — Той придърпа Видрата към ръба на топилната яма. Очите му блестяха на ярката светлина на пламъците. — Злите духове, които служат на Краля, се пречистват — прошепна той на ухото на Видрата. — Умилкват му се, лигавят се и шлаката и нечистотиите изпадат от тях. Гнойта и мръсното забират и изтичат от циреите им. И тогава, след като изгорят, най-сетне те могат да се възнесат, да полетят нагоре към Кралските дворове. Хайде, ела, горе на върха на тази кула, където черната нощ възнася луната!
Видрата се заизкачва след него по витите стъпала, широки в началото и ставащи нагоре все по-стръмни и тесни. Подминаваха изпарителните камери с нажежени до червено пещи, чиито отдушници водеха нагоре към помещенията за пречистване на рудата, където голи роби изстъргваха саждите и шлаката и ги хвърляха отново да се претопят в пещите. Стигнаха най-горното помещение. Гелък се обърна към единствения роб, присвит на ръба на топилната шахта:
— Покажи ми Краля!
Робът, нисък и слаб, без косми по главата и с гноясали язви по дланите и ръцете, гребна с каменна чаша от ръба на шахтата за кондензиране. Гелък надникна, изгарящ от нетърпение като дете.
— Толкова мъничък — замърмори той. — Така невръстен. Малкият ни принц, бебенцето — бог, властелинът Туррес. Семето на света! Душата-съкровище!
Свали от гърдите на халата си кесийка от тънка кожа, извезана със сребърни конци. С малка рогова лъжичка, вързана на кесията гребна няколко капки от живака от чашата и ги изсипа вътре, а после отново върза каишката.
Робът стоеше край тях вкочанен. Всички, които работеха сред зноя и пушеците на топилната кула, бяха голи или облечени само с препаска около слабините и кожени обуща. Видрата погледна роба — мислеше заради ръста му, че е дете, — но видя малките гърди. Беше жена. Плешива. Ставите по костеливото й, мършаво тяло се бяха издули като буци. Тя го погледна само за миг и отметна очи. Изплю се в огъня, отри с ръка подутата си уста и отново застана неподвижно.
— Точно така, малко слугинче, много добре — с нежен глас й проговори Гелък. — Дай слюнката си на огъня и тя ще се пресътвори в живото сребро, в лунната светлина. Не е ли истинско чудо — продължи той и затегли Видрата надолу по спиралното стълбище — как от най-низшето възниква най-благородното? Това е великият принцип на изкуството! От злата Червена майка се ражда Всекралят. От плюнката на умираща робиня възниква сребърното Семе на Силата.
По целия път надолу по виещите се, обвити в зловонни изпарения каменни стъпала той не спря да говори, а Видрата се мъчеше да разбере, защото това беше човек на силата и му говореше какво е силата.
Но когато отново излязоха на дневна светлина, главата му продължи да кръжи в мрак и след няколко крачки той се присви на две и повърна.
Гелък го изгледа с любопитен, обичлив поглед, а щом Видрата се изправи — трепереше и пъшкаше, — чародеят нежно го запита:
— Боиш ли се от Краля?
Видрата кимна.
— Ако вземеш от силата му, той няма да ти навреди. Да се боиш от една сила, да се бориш с нея е много опасно. Царският път е да заобичаш силата, да я споделиш. Виж. Гледай какво правя аз.
Гелък вдигна кесийката, в която бе прибрал няколкото капки живак, и без да откъсва поглед от очите на Видрата, я развърза, надигна я към устните си и изпи съдържанието й. Отвори усмихнатата си уста за да види Видрата сребърните капки, събрали се на езика му, преди да ги глътне.
— Сега Кралят е в тялото ми, знатният гост на моя дом. Той не ще ме накара да се разлигавя и повръщам, нито ще причини язви по тялото ми; не, защото аз не се боя от него, а го каня, и той влиза в моите жили и вени. Зло той няма да ми причини. Кръвта ми тече сребърна. Виждам неща, непонятни за други хора. Споделям тайните на Краля. А щом ме напусне, той се скрива в смрадта, в най-голямата гнус, но и там, в най-мръсното място, той ме чака да дойда и да го вдигна, и да го пречистя тъй както той ме е пречистил, тъй че всеки път и двамата ставаме все по-чисти. — Чародеят хвана Видрата за ръката и го поведе. Каза му, усмихнато и някак много доверително: — Аз съм единственият, който сере лунна светлина. Друг като мен няма да срещнеш. И не само това, не само това. Кралят влиза в семето ми. Той е моето семе. Аз съм Туррес и той е аз…
С объркан ум, Видрата съвсем смътно си даде сметка, че вървят към входа на мината. Влязоха под земята. Забоите представляваха тъмен лабиринт, също като думите на магьосника. Видрата се препъваше, залиташе и се мъчеше да разбере. Видя робинята от кулата, жената, която го бе погледнала. Видя очите й.
Вървяха без светлина, освен бледия лъжесветлик, който Гелък отпращаше пред двамата. Крачеха през отдавна изоставени проходи и нива, но магьосникът сякаш познаваше всяка стъпка, а може би изобщо не знаеше пътя и просто вървеше непредпазливо. Бръщолевеше, обръщаше се от време на време към Видрата, за да го насочи или предупреди, после отново продължаваше да крачи напред и да бръщолеви.
Стигнаха до мястото, където миньорите уширяваха стария тунел. Чародеят заговори с Лизача на светлината на свещите, между дрипавите сенки по стените. Опипа пръстта в края на тунела, откърти няколко бучки, разтърка пръстта между дланите си, смачка я, огледа я, опита я на вкус. Мълчеше, а Видрата го гледаше напрегнато, мъчейки се да разбере.
Лизача се върна при бараките с тях. Гелък пожела с мекия си глас лека нощ на Видрата. Лизача го заключи както обикновено в тухлената килия, като му даде самун хляб, глава лук и кана вода.
Както обикновено, Видрата седна и се присви под натиска на магическите връзки. Отпи жадно от каната. Лютивият землист вкус на лука беше приятен и той изяде цялата глава.
