един от пиратските главатари на Лоусън, Гелък беше станал безразличен към повечето изкуства, които бе научил или които сам беше открил. Книгата го убеждаваше, че всички те са само бледа сянка или намек за едно по-велико майсторство. Така както един истински елемент държи под свой контрол всички вещества, така и едно истинско познание съдържаше в себе си всички останали. Навлизайки все по-дълбоко в това майсторство, той разбираше, че занаятът на магьосниците е толкова груб и фалшив, колкото титлата и властта на Лоусън. Слееше ли се в едно с истинския елемент, той щеше да се превърне в истински крал. Единствен сред хората, той щеше да изрича словата на създаването и на развалянето. Драконите щяха да му служат като кучета.
В младия намирач той виждаше сила, необучена и несръчна, която можеше да използва. Трябваше му много повече живак, отколкото имаше, и затова му трябваше откривател. Откриването беше низше изкуство. Самият Гелък никога не беше го практикувал, но не му беше трудно да разбере, че младокът притежава дарбата. Щеше да е добре да научи истинското име на младежа, за да е сигурен, че го държи подвластен на волята си. Въздъхна при мисълта за времето, което трябваше да задели за обучението на момчето в това, за което беше добро. А след това оставаше рудата да се извлече от земята и металът да се пречисти. Както винаги, умът на Гелък скачаше необуздано през всички препятствия и пречки към възхитителните тайни зад тях.
В книгата на познанието от Уей, която винаги носеше със себе си в запечатана със заклинание кутия, имаше пасажи, засягащи истинския пречистващ огън. След като ги проучи, Гелък разбра, че щом събере достатъчно чист метал, следващата стъпка трябва да е да го пречисти още повече, докато не се превърне в Лунното тяло. Беше разбрал тайнствения език на книгата в смисъл, че за да се пречисти чистият живак, огънят трябва да се накладе не само с дървета, а и с човешки трупове. Докато препрочиташе и размисляше същата тази нощ над думите в стаята си, той открои още едно възможно тяхно значение. От думите на древното познание винаги можеше да се извлекат други значения. Навярно книгата искаше да каже, че трябва да има приношение не само на жалка плът, но също и на низш дух. Големият огън на кулата трябваше да гори не мъртви тела, а живи. Живи и в пълно съзнание. Чистота, извлечена от смрад; благодат, извлечена от болка. Всичко това беше част от великия принцип, съвсем ясен, след като бъде разбран. Сигурен беше, че е прав, най-сетне беше разбрал техниката. Но не биваше да бърза, трябваше да е търпелив, да се убеди напълно. Той обърна на друг пасаж, сравни го с предишния и продължи да размишлява над книгата дълго през нощта. Веднъж за миг нещо отвлече вниманието му, някакво нахлуване в най-външните предели на съзнанието му; беше момчето, опитваше се да приложи някаква хитринка. Гелък изрече нетърпеливо една-единствена дума и се върна към чудесата на царството на Всекраля. Така и не забеляза, че младежът се е освободил от пленническите му сънища.
На другия ден нареди на Лизача да му доведе момчето. Очакваше с нетърпение да го види, да бъде добър с него, да го учи, да го поласкае малко като вчера. Седна с него на слънцето. Гелък обичаше деца и животни. Обичаше всякакви красиви неща. Беше приятно да има до себе си едно младо същество. Наивното възхищение на Видрата беше толкова мило, колкото несъзнаваната от самия него сила. Робите бяха досадни със своята немощ, с коварството си и с грозните си, болнави тела. Разбира се, Видрата беше негов роб, но нямаше нужда момчето да го знае. Можеха да бъдат учител и чирак. Ала чираците са вероломни, знаеше Гелък — помнеше собственото си чирачество. Младежът беше силен и твърде рано поумнял; трябваше да внимава с него и да го държи по-строго под контрол. Баща и син, това можеха да са двамата с Видрата. Трябваше да накара момчето да го нарича „татко“. Напомни си, че трябва да научи истинското му име. Имаше най-различни начини да го направи, но най-простият, тъй като момчето вече беше под негов контрол, бе да го попита.
— Какво ти е името? — рече той, взрян напрегнато във Видрата.
Последва малко умствена съпротива, но устата се отвори и езикът се раздвижи:
— Медра.
— Много добре. Много добре, Медра — каза магьосникът. — Можеш да ме наричаш „татко“.
— Трябва да намериш Червената майка — каза той ден по-късно. Седяха един до друг пред схлупените работнически бараки. Есенното слънце бе топло. Магьосникът беше свалил коничната си шапка и гъстата му сива коса се вееше около лицето му. — Знам, че си им намерил онова малко петно да го копаят, но в него няма повече от няколко капки. Не си струва да се горят дърва за толкова малко. Щом ще ми помагаш и щом ще те уча, трябва да се постараеш малко повече. Мисля, че знаеш как. — Усмихна се на Видрата. — Нали?
Видрата кимна.
Все още беше потресен, стъписан от лекотата, с която Гелък го бе принудил да си каже името, което осигуряваше на чародея върховна и окончателна власт над него. Вече нямаше никаква надежда, че ще може по какъвто и да било начин да се опълчи на Гелък. Предната нощ бе изпаднал в пълно отчаяние. Но после в ума му беше дошла Аниеб. Беше дошла сама, по своя воля, както тя си знаеше. Той не можеше да я призове, не можеше дори да помисли за нея, а нямаше и да посмее да го направи, след като Гелък знаеше името му. Но тя идваше дори когато той беше с чародея, не като призрак, а като присъствие в ума му.
Трудно му беше да си дава сметка за нея през приказките на магьосника и неизменните, полусъзнавани удържащи заклинания, заплитащи около него своя мрак. Но когато успя да го направи, беше не толкова като че ли тя е с него, колкото все едно, че тя е той, или че той е тя. Виждаше през нейните очи. Гласът й говореше в ума му, по-силен и по-ясен от гласа и заклинанията на Гелък. Той виждаше през нейните очи и мислеше с нейния ум. И започна да разбира, че магьосникът, напълно сигурен в това, че притежава тялото му и душата му, се отнася небрежно към заклинанията, които го обвързаха към неговата воля. Едно обвързване е връзка. Той — или Аниеб в него — можеше да проследи връзките на заклинанията на Гелък дълбоко в магьосническия ум.
Без да забелязва всичко това, Гелък продължаваше да говори, следвайки безконечната магия на собствения си омайващ глас.
— Трябва да откриеш истинската утроба, лоното на Земята, което съдържа в себе си най-чистото лунно семе. Знаеш ли, че Луната е бащата на Земята? Да, да; и той е легнал с нея, както е според бащиното му право. Оплодил е низшата й глина с истинското си семе. Но тя няма да роди Краля. Силна е тя в страха си, и упорита в своята злост. Държи го тя и го крие дълбоко, бои се да роди рожба на своя господар. И затова, за да му роди, трябва да бъде жива изгорена.
Гелък замълча и дълго не каза нищо, замислен, с възбудено лице. А Видрата зърна образи в ума си: огромни бушуващи огньове, горящи клони и човешки ръце и крака, горящи буци, които пищяха така, както пищи хвърленото в огъня сурово дърво.
— Да — рече Гелък с дълбокия си, тих и сънен глас. — Трябва да бъде изгорена жива. И тогава, едва тогава той ще излезе наяве, в целия си блясък! О, време е, отдавна е време. Ние трябва да помогнем на Краля да се роди. Трябва да намерим големия залеж. Той е тук; няма съмнение в това: „Утробата на Майката лежи под Самори“.
Отново замълча. Изведнъж се вторачи във Видрата и той замръзна от ужас — помисли си, че магьосникът е усетил как наднича в ума му. Гелък го погледа известно време с отчасти пронизителния си, отчасти невиждащ поглед и се усмихна.
— Малки ми Медра! — рече той, сякаш едва сега разбрал, че момчето е тук. Потупа Видрата по рамото. — Знам, че притежаваш дарбата да намираш, което е скрито. Този дар е велик, стига да бъде обучен добре. Не бой се, сине. Знам защо отведе слугите ми само към малката жила — разиграваше ги, за да печелиш време. Но след като вече дойдох, ще ми служиш и няма от какво да се боиш. И няма полза да криеш нищо, нали? Умното дете обича своя баща и му се подчинява, а бащата го награждава според заслугите. — Наведе се много плътно до него, както обичаше, и добави тихо и доверително: — Сигурен съм, че можеш да намериш голямата жила.
— Зная къде е — каза Аниеб.
Видрата не можеше да говори; тя бе проговорила през него, използвайки неговия глас, който прозвуча хрипливо и безсилно.
Много малко хора изобщо заговаряха на Гелък, освен когато той не ги принудеше. Заклинанията, с които смълчаваше, отслабваше и контролираше всички, които се доближат до него, бяха за него толкова обичайни, че дори не ги мислеше, когато ги правеше. Свикнал беше него да слушат, а не той да слуша.
