Урсула Ле Гуин
Правилото за имената
Господин Подхълмски излезе изпод хълма си усмихнат и запъхтян. Ноздрите му изстрелваха всеки дъх като двойна струйка пара, снежнобяла на утринното слънце. Г-н Подхълмски погледна ясното декемврийско небе и се усмихна още по-широко, показвайки снежнобелите си зъби. После слезе в селото.
— Утро, господин Подхълмски! — казваха селяните, когато той минаваше край тях по тясната уличка, притисната от къщи с конични и надвиснали покриви — досущ като дебели червени гъбени качулки.
— Утро, утро! — отговаряше той всекиму. (Разбира се, да пожелаеш на когото и да е добро утро не беше на добро; споменаването просто на времето през деня бе съвсем достатъчно за толкова просмукано от Влияния място като остров Сатинс, където едно безгрижно подхвърлено прилагателно можеше да промени времето за цяла седмица.) Поздравяваха го всички: някои с чувство, други с чувстващо се пренебрежение. Малкият остров не разполагаше с нищо друго за вълшебник, така че той заслужаваше уважение — но как можеш да уважаваш един петдесетгодишен дебеланчо с патешка походка и обърнати един към друг палци на краката, който изригва пара и се усмихва? Той и като специалист не беше кой знае какво. Фойерверките му бяха средна работа, а елексирите — слабички. Омагьосаше ли някоя брадавица, често пъти след три дни тя пак се появяваше; доматите, на които баеше, не ставаха по-големи от пъпешчета; а в редките случаи, когато в Сатинското пристанище влезеше чужд кораб, г-н Подхълмски винаги си стоеше под хълма — както обясняваше, от страх да не го урочасат. С други думи той беше вълшебник по същата причина, поради която кривогледият Ган беше дърводелец — по липса на друг. Селяните от това поколение се бяха примирили с лошо окачените врати и неефикасните заклинания и облекчаваха раздразнението си, като се държаха с г-н Подхълмски съвсем фамилиарно, като с обикновен съселянин. Те дори го канеха на вечеря. Веднъж и той покани няколко души на вечеря и сервира великолепно меню със сребро, кристал, дамаска — печена гъска, искрящо Андрадес от 639-а година и сливов пудинг с твърда заливка, но беше толкова нервен през цялото време, че им отне радостта от хапването, а в добавка половин час по-късно всички отново бяха гладни. Той не обичаше никой да посещава пещерата му, та дори преддверието, отвъд което всъщност никой не беше и надниквал. Видеше ли към хълма да се приближават хора, винаги излизаше забързан да ги посрещне. „Хайде да седнем тук под боровете!“ — казваше с усмивка и махваше с ръка към еловата горичка. Когато пък валеше, предлагаше: „Хайде да пийнем нещо в кръчмата, а?“, макар всеки да го знаеше, че не пийва нищо по-силно от кладенчова вода.
Тая заключена пещера дразнеше любопитството на някои от селските хлапета и те надзъртаха и правеха набези, когато г-н Подхълмски не беше там; ала малката врата към вътрешната стая беше затворена с магия, а по изключение този път магията си я биваше. Веднъж две момчета, като мислеха, че вълшебникът лекува болното магаре на госпожа Рууна от Западния бряг, домъкнаха железен лост и брадвичка, но още при първото хласване с брадвичката по вратата отвътре долетя яростен рев и облак пурпурна пара. Г-н Подхълмски се беше върнал рано. Момчетата офейкаха. Той не се показа, тъй че нищо лошо не им се случи, но после разправяха, че ако сам не го чуе, човек не може да повярва колко мощен, ужасен, виещ бухоревосъсък може да издаде тоя дебеланчо.
Този ден програмата му беше да купи три дузини пресни яйца и фунт черен дроб; освен това да посети къщурката на капитан Фогено, та отново да побае за зрение на очите на стареца (нещо съвсем безполезно, когато ретината е отлепена, ала г-н Подхълмски упорстваше); и най-накрая да си побъбри със старата Гуди Гулд, вдовицата на майстора на акордеони. Приятелите на г-н Подхълмски бяха повечето стари хора. Със здравите младежи от селото беше плашлив, а момичетата се стесняваха от него. „Той толкова много се усмихва, че ставам нервна“ — твърдяха всички те, като се цупеха и навиваха копринени къдри на пръста си. „Нервна“ беше модна думичка и всички майки сурово отвръщаха: „Вятър нервна, искаш да кажеш глупава. Господин Подхълмски е много почтен вълшебник!“
Като се раздели с Гуди Гулд, г-н Подхълмски мина покрай училището, което този ден беше на мерата. Понеже никой на остров Сатинс не беше грамотен, естествено нямаше книги, от които да се учиш да четеш, нито чинове, на които да чегърташ инициали, нито черни дъски за триене; всъщност нямаше и училище. В дъждовно време децата се събираха в плевника над общинската конюшня и гащите им се пълнеха със сено; когато беше слънчево, учителката Палани, ги водеше където и скимнеше. Заобиколена от трийсетина заинтригувани деца под дванадесет години и четирийсетина незаинтригувани овце под пет, днес тя преподаваше една важна точка от учебната програма: Правилата за имената. Плахо усмихнат, г-н Подхълмски се спря да послуша и погледа. Палани — пухкаво и хубаво двайсетгодишно моме — беше като изрисувана на зимното слънце: безлист дъб над нея, наоколо — овце и деца, зад нея — дюните и морето и ясното бледо небе. Говореше с жар, с поруменяло от вятъра и думите лице. „Сега, деца, вече знаете Правилата за имената. Те са две и са едни и същи на всеки остров по света. Кое е първото?“
— Не е учтиво да питаш някого как се казва — извика едно дебело, бързо момче, прекъснато от пискливия глас на малко момиченце. — Мама вика никога да не казваш името си на никого!
— Да, Суба. Да, Попи миличка, само не пищи. Точно така. Никога не питаш човек за името му. Никога не казваш своето. Сега си помислете малко и ми кажете защо наричаме нашия вълшебник господин Подхълмски — тя се усмихна над къдравите глави и рунтавите гърбове на г-н Подхълмски, който просия и нервно стисна торбичката с яйцата.
— Защото живее под един хълм! — отвърнаха половината от децата.
— Но това ли е истинското му име?
— Не! — рече дебелото момче, последвано като ехо от писъка на малката Попи. — Не!
— Откъде знаете, че не е?
— Щото той пристигна сам-самичък и никой не му знаеше истинското име, и никой не можеше да го каже, и той не можеше…
— Много добре, Суба. Попи, не викай. Точно така. Даже един вълшебник не може да си позволи да си каже името. Когато свършите училище и станете големи, ще изоставите детските си имена и ще запазите само истинските си имена, но никога не трябва да ги казвате, нито да питате за чуждите. Защо има такова правило?
Децата мълчаха. Овцете кротко блееха. На въпроса отговори г-н Подхълмски:
— Защото името е нещото — рече той с плахия си мек, хрипкав глас, — а истинското име е истинското нещо. Да произнесеш името му, ще рече да имаш власт над нещото. Прав ли съм, учителке?
Тя се усмихна и направи реверанс, очевидно леко смутена от неговата намеса. А той се втурна към своя хълм, притиснал яйцата към гърдите си. Кой знае защо, докато гледаше Палани и децата, беше здравата огладнял. Набързо заключи вътрешната врата зад себе си с едно заклинание, но изглежда беше направил някой-друг пропуск в магията, защото скоро преддверието на пещерата се изпълни с ухание на пържени яйца и цвъртящ дроб.
Този ден духаше лек и свеж западен вятър и към обед той донесе една малка лодка, която се плъзгаше по светлите вълни към Сатинското пристанище. Още щом лодката заобиколи носа, едно момче с остър поглед я съзря и понеже познаваше, както и всяко друго островитянче, всяко платно и рея на четиридесетте рибарски лодки, затича надолу по улицата с вик: „Чужда лодка, чужда лодка!“ Самотният остров твърде рядко биваше посещаван от лодка от също тъй самотния остров в Източния разлив или някой предприемчив търговец от Архипелага. Докато лодката стигне до пристана, половината село се стече там, за да я посрещне, рибарите я следваха към брега, а говедарите, ловците на миди и търсачите на билки пъхтяха нагоре-надолу по скалистите хълмове към пристанището.
Ала вратата на г-н Подхълмски остана затворена.
На лодката имаше само един човек. Когато му казаха това, старият капитан Фогено сви наежени бели вежди над невиждащите си очи. „Само една порода хора — рече, — плават из Външния разлив сами: вълшебници, чародеи и Магове…“
Така че селяните със затаен дъх се надяваха да видят за пръв път в живота си Маг, някой от могъщите Бели магьосници от богатите, претъпкани с хора и кули вътрешни острови на Архипелага. Останаха разочаровани, защото пътешественикът бе съвсем млад — хубав чернобрад момък, който приветливо ги поздрави от лодката си и скочи на брега като всеки друг моряк, щастлив, че е стъпил на земята. Той веднага се представи като плаващ амбулантен търговец. Но като казаха на капитан Фогено, че не се разделя с буковата си тояга, старецът поклати глава. „Двама вълшебници на едно място, — рече той. — Лошо!“ И хлопна устни като стар шаран.
