стигна до края му. Не искам никой друг да пострада от това, най-малко ти, който се опита да ме предпазиш от него в самото начало, Естариол…
— Винаги си се ръководил от гордостта — каза приятелят му с усмивка, като че ли говореха за нещо, което не ги засягаше. — Помисли си само — истина е, че това си е твое дело, но ако то се провали, не трябва ли да има още някой, който да предупреди архипелага? Тогава сянката ще се превърне в страхотна сила. Ами ако я сразиш, не трябва ли да има още някой, който да разкаже за това на архипелага, за да се знае подвига ти и да се възпее? Знам, че не мога да ти бъда полезен, и все пак ми се струва, че трябва да дойда с теб.
Гед не можеше да отхвърли молбата на приятеля си, но каза:
— Знаех си, че не трябва да оставам тук този ден, а останах.
— Магьосниците не се срещат случайно, приятелю — отвърна Веч. — И най-сетне, както сам каза, аз бях с теб в началото на пътешествието ти. Справедливостта изисква да те последвам до самия му край. — Той сложи още дърва в огъня и те поседяха известно време, загледани в пламъците.
— От онази нощ на Роукската могила не съм чувал нищо за един човек и сърце не ми даваше да попитам някого в Школата за него. Имам предвид Джаспар.
— Той не можа да заслужи жезъла си. Напусна Роук същото лято и отиде на остров Оу като заклинател в двора на владетеля на Оу-Токне. Не знам нищо повече за него.
Седнали до огнището с крака почти в огъня и с очи, вперени в него, те се радваха на топлината, разливаща се по краката и лицата им, тъй като нощта бе сурова. Най-сетне Гед каза тихо:
— Има нещо, от което се страхувам, Естариол. Още повече, ако тръгнеш с мен. Там, при Ръцете, в задънения край на пролива аз се обърнах с лице към сянката. Тя беше съвсем наблизо и аз я сграбчих, или се опитах да я сграбча. Но нищо не можах да хвана. Не можах да я надвия. Тя избяга и аз я последвах. И това може да се повтори отново и отново. Нямам власт над нея. На края на този път може да няма ни смърт, ни победа — нищо, достойно за възпяване. Може да няма дори никакъв край. Може би ще трябва да прекарам живота си в безкрайна, безсмислена гонитба от море на море, от земя на земя, в едно призрачно преследване.
— Махни се! — каза Веч и с лявата си ръка направи знака, предотвратяващ злото, за което се говори. Въпреки всичките мрачни мисли това накара Гед да се усмихне леко, понеже беше по-скоро жест на детинско суеверие, отколкото магьосничество. У Веч винаги имаше някаква селска невинност. Но той се отличаваше също с дълбок ум, проницателност и прямота. — Тази мисъл е зловеща и, уверен съм, невярна. По-скоро ми се струва, че мога да видя края на онова, чието начало съм видял. Ще разбереш някак си природата й, ще проникнеш в същността й и ще я хванеш по този начин, ще я покориш и победиш. Макар че това е труден въпрос — какво всъщност представлява тя. Нещо ме тревожи. Има нещо, което не разбирам. Изглежда, сянката сега се движи с твоята външност или поне с външност, подобна на твоята. Така са я видели на Вимиш, така я видях и аз тук, на Ифиш. Защо ли това е така и защо ли тя никога не е по-стъпила по този начин на архипелага?
— Казват, че в Разливите законите се изменят.
— А, верни думи са това, да знаеш. Толкова хубави заклинания, които научих в Роук, тук нямат сила или пък не стават, както трябва. А тук се правят някои заклинания, които въобще не съм учил в Роук. Всяка земя си има собствени сили и колкото повече се отдалечаваш от Вътрешните земи, толкова по-малко знаеш за тези сили и за тяхното управление. Ала едва ли това е единствената причина за промяната в сянката.
— И аз мисля така. Струва ми се, че когато престанах да бягам от нея и се обърнах насреща й или, по- точно, обърнах волята си срещу нея, й дадох образ и форма и именно по този начин й попречих да ми отнеме силата. Всичките ми действия отекват в нея като ехо. Тя е мое творение.
— В Оскил тя те назова с истинското ти име и с това спря всяка магия, която би могъл да използваш срещу нея. Защо не направи така отново там, при Ръцете?
— Не знам. Може би тя черпи сила, за да говори, единствено от моята слабост. Говори почти със собствения ми език, иначе откъде ще е разбрала името ми? Откъде ще го е научила? Колко съм си блъскал главата с този въпрос, откакто напуснах Гонт и тръгнах по моретата, а все не виждам отговора му. Може би облечена в собствената си форма или безформие, тя въобще не може да говори, освен като гебет, с език, взет назаем. Не знам.
— Тогава трябва да се пазиш, ако я срещнеш повторно в образа на гебет.
— Струва ми се — отвърна Гед и протегна ръка към червените въглени, като че изпитваше някакъв вътрешен хлад, — струва ми се, че това няма да стане. Сега ние двамата сме свързани един с друг. Тя не може да се освободи от мен дотолкова, че да завладее някой друг и да му отнеме волята и същността, както направи със Скьор. Само мен може да овладее. И ще го направи, ако някога отново отстъпя и се опитам да избягам от нея, да скъсам връзката. Въпреки това, когато я сграбчих с всички сили, тя се превърна в обикновена пара и ми избяга. И отново ще избяга, макар че в действителност това е невъзможно, тъй като винаги мога да я намеря. Свързан съм с една грозна и жестока сянка и ще се откъсна от нея само ако науча думата, с която тя може да бъде победена — името й.
— Има ли имена в царството на мрака? — запита умислено приятелят му.
— Геншър, Върховният жрец, каза, че няма. Оджиън, моят учител, твърди обратното.
— „Безкрайни са споровете на мъдреците“ — цитира Веч с малко мрачна усмивка.
— Господарката на Оскил, която изпълняваше волята на Древната сила, се закле, че камъкът ще ми каже името на сянката, но аз не й вярвам много. Обаче един дракон също искаше да ми открие името й в замяна за собственото си, за да се отърве от мен. Поради това съм си мислил, че драконите може и да знаят неща, спорни за жреците.
— Знаят, ала са жестоки. Но какъв дракон? Не си ми казвал, че си говорил с дракони от последната ни среща.
Те разговаряха до късно тази нощ и въпреки че неизменно се връщаха на мъчителната тема за предстоящото изпитание на Гед, насладата от близостта им преобладаваше, тъй като взаимната им обич беше силна и трайна, издържала на времето и съдбата.
На сутринта Гед се събуди под покрива на приятеля си. Все още сънен, той се чувствуваше толкова щастлив, сякаш се намираше на място, напълно защитено от беди и злини. През целия ден това бленувано благоденствие изпълваше до известна степен мислите му и той го приемаше не като добра поличба, а като дар. Струваше му се много вероятно, че с излизането от този дом ще напусне последното убежище в живота си и затова се радваше на краткотрайния сън.
Тъй като трябваше да се погрижи за някои неща, преди да напусне Ифиш, Веч тръгна за другите села на острова с момчето, което чиракуваше при него като заклинател. Гед остана с Яроу и брат й, наречен Мур3, който по възраст беше между нея и Веч. Тъй като не притежаваше дарбата или бича на жреческата сила, не беше ходил никъде другаде освен на Ифиш, Ток и Холп и животът му бе лек и необезпокояван, той си беше все още само момче. Гед и Мур се наблюдаваха един друг с възхищение и известна завист. Струваше им се странно, че и двамата са на деветнадесет години — толкова бяха различни. Гед се удивляваше, че човек, живял цели деветнадесет години, може да е толкова безгрижен. Гледайки приятното, жизнерадостно лице на Мур, той се чувствуваше съвсем измършавял и загрубял. Въобще не му идваше наум, че Мур му завижда дори за белезите, които насичаха лицето му, защото ги взимаше за следи от драконови нокти — руната и знакът на героя.
Поради това двамата младежи малко се смущаваха един от друг. Затова пък Яроу скоро загуби страхопочитанието си към Гед, понеже се намираше в собствената си къща и беше нейна господарка. Той се отнасяше много внимателно с нея и тя го обсипваше с въпроси, тъй като според думите й Веч никога не й казвал нищо. През тези два дни Яроу непрекъснато правеше сухи житни питки за пътешествениците и им приготвяше запаси от сушена риба, месо и други провизии, докато накрая Гед й каза да престане, тъй като не възнамерявал да пътува до Селидор без прекъсване.
— Къде се намира Селидор?
— В края на Западния разлив, където драконите са на път и под път като мишките.
— В такъв случай по-добре си стой на изток. Тук драконите ни са големи колкото мишките. Ето ви месото. Сигурен ли си, че ще стигне? Слушай, едно не ми е ясно. И двамата с брат ми сте всесилни магьосници. Само да махнете с ръка, да промърморите нещо и готово. Защо тогава огладнявате? Защо да не кажете „Баница с месо!“, когато дойде време за вечеря в морето, баницата с месо се появява и вие я
