Оджиън крачеше до него надолу по стръмния път от Оувърфел към Голямото пристанище на Гонт. Стражите на Гонт, застанали между изваяните дракони пред градските порти, съзряха жреца и веднага коленичиха с кръстосани мечове да го посрещнат. Те го познаха и му отдадоха чест по заповед на принца и по собствено желание, тъй като преди десет години Оджиън бе спасил града от земетресение, което щеше да срине със земята богатските кули и да затвори с лавина пролива между Дългоръките чукари. Той беше разговарял с планината Гонт, за да я усмири и бе успокоил тресещите се пропасти на Оувърфел, както се успокоява изплашено животно. Гед беше чувал да се говори за този случай и сега си го спомни, защото изумен видя как въоръжените стражи коленичиха пред мълчаливия му господар. Почти със страх той вдигна поглед към човека, който бе предотвратил едно земетресение, но лицето на Оджиън както винаги мълчеше.
Двамата се спуснаха до вълнолома, където управителят на пристанището избърза към тях да посрещне Оджиън и да го попита с какво може да му услужи. Жрецът му каза и той веднага назова един кораб, който тръгваше към Вътрешно море и който можеше да вземе Гед като пътник.
— Или пък ще пътува като ветроносец — допълни той, — ако умее това изкуство. Нямат гадател на времето на борда.
— Той разбира нещо от мъгли, но нищо от морски ветрове — отвърна жрецът и постави леко ръка на рамото на Гед. — Не пробвай никакви трикове с морето и неговите ветрове, Ястребе — все още си човек от сушата. Управителю, как се казва корабът?
— „Сянка“, от Андрадите е и пътува към Хорт с кожи и драконова кост. Хубав кораб, учителю Оджиън.
Лицето на жреца помръкна при името на кораба, но той каза:
— Тъй да бъде. Дай това писмо на ректора на училището в Роук, Ястребе. Попътен вятър! Сбогом.
Това беше всичко на раздяла. Оджиън се обърна и се отдалечи нагоре по улицата. Гед гледаше отчаяно как си отива учителят му.
— Ела, момко — каза управителят и го заведе по брега до пристана, където „Сянка“ се подготвяше за отплаване.
Навярно е странно, че на остров, широк петдесет мили, и в село, разположено под обърнати към морето скали, едно дете може да порасне, без въобще да се качи на лодка, или пък да потопи пръст в солената вода, но така си беше. Земеделец, козар, говедар, ловец или занаятчия — човекът от сушата гледа на океана като на несигурно владение на солта, с което той няма нищо общо. За него жителите на село, намиращо се на два дни път от собственото му село, са чуждоземци, а островът, отстоящ на един ден път с кораб от собствения му остров — просто слух или мъгляви хълмове, издигащи се далеч на хоризонта, а не на твърда земя като тази под краката му.
И за Гед, който никога не се беше спускал от планинските висини, пристанището Гонт бе величаво и дивно място — големи къщи и кули, изсечени от камък, бряг, осеян с пристани и докове, морско пристанище, където около петдесетина лодки и галери се люлееха до вълнолома, или пък чакаха ремонт, поставени нависоко с дъното нагоре, или закотвени на рейд, със сгънати платна и затворени люкове; моряци, които викаха на чудновати наречия и пристанищни работници, които тичаха, тежко натоварени между бурета, кутии, въжета и гребла; брадати търговци с кожени дрехи, които разговаряха тихо, стъпвайки внимателно по хлъзгавите камъни над водата; рибари, които разтоварваха улова си бумтящи удари на бъчвари, звънтящо почукване на корабостроители, напевно подканване на продавачи на стриди, гръмовити викове на капитани, а отвъд всичко това — тихият, проблясващ залив. С удивени очи, уши и душа той последва управителя до широкия док, където беше привързан „Сянка“. Той го заведе право при капитана на кораба.
След като размениха няколко думи, капитанът се съгласи да вземе Гед до Роук като пътник, тъй като това беше молба на един жрец и управителят остави младежа при него. Капитанът на „Сянка“ бе едър и дебел човек с червено наметало, украсено с хермелин, както подобава на андрадийски търговец. Без да погледне към Гед, той го попита гръмовито:
— Можеш ли да заповядаш на времето, момче?
— Да.
— Можеш ли да докарваш вятъра?
След отрицателния му отговор капитанът му каза да си намери някое място, където да не пречи.
Гребците се качваха вече на борда, тъй като корабът трябваше да излезе на рейд, преди да падне нощта и да отплава с отлива призори. Удобно място нямаше, ала Гед се изкачи някак си върху увития, завързан с ремъци и покрит с кожа, товар в кърмата на кораба и прилепен върху него, започна да наблюдава всичко, което ставаше наоколо. Гребците скочиха на борда — здравеняци с мускулести ръце, а пристанищните работници търкаляха с гръм и трясък бурета с вода от дока и ги складираха под пейките на гребците. Добре построеният кораб натежа под товара, но от време на време се залюляваше игриво върху плискащите крайбрежни вълни, готов да отплава. Тогава кормчията зае мястото си отдясно на кърмата и погледна към капитана, застанал върху една дъска, изрязана във формата на Старата змия от Андрад. Той изрева заповедите си с могъщ глас и „Сянка“ бе отвързан и полека изтеглен извън доковете от две лодки с гребла. Последва капитанският рев:
— Отворете люковете! — И огромните гребла бяха спуснати с тропот навън, по петнадесет от всяка страна. Гребците занавеждаха силните си гърбове, а един младеж до капитана отмерваше ритъма върху барабан. Корабът заплава леко като чайка, направлявана от крилете си, а шумът и врявата на града внезапно останаха зад него. Те навлязоха в тихите води на залива. Над тях се издигаше като увиснал над морската повърхност високият връх на планината. Хвърлиха котва в едно плитко заливче, закътано в южните Дългоръки чукари и там пренощуваха.
Някои от седемдесетте души на екипажа бяха на възраст колкото Гед — много млади, ала всичките пълнолетни. Тези младежи го викаха да споделя с тях храната и пиенето и бяха дружелюбни, макар груби и пълни с шеги и подигравки. Те го наричаха „козар“, разбира се, защото беше от Гонт, но по-далеч от това не отидоха. Той бе висок и силен като петнадесетгодишните и незабавно отвръщаше както на добрата дума, така и на насмешката. По този начин Гед си спечели място сред тях и още от първата нощ заживя като тях и започна да учи занаята им, Това се харесваше на корабните офицери, тъй като на борда нямаше място за пътници без работа.
Мястото едва стигаше за екипажа, а на една галера без палуба, раблъскана с хора, механизми и товар, и дума не можеше да става за удобства. Но какво значеше удобството за Гед? През нощта, легнал сред навитите и завързани кожи от северните острови, той впери поглед в пролетните звезди над пристанищните води и жълтите светлинки на града отвъд кърмата. После заспа и се пробуди отново, изпълнен с възторг. Призори приливът се обърна. Те вдигнаха котва и бавно загребаха между Дългоръките чукари. Щом изгревът зачерви планината Гонт зад тях, те вдигнаха високо платно и заплаваха на югозапад по Гонтско море.
Между Барниск и Торхийвън ги съпътствуваше лек вятър и на втория ден на хоризонта се появи Хавнър, Великият остров, сърцето и огнището на архипелага. Три дни пред очите им се простираха зелените хълмове на Хавнър, докато го заобикаляха на изток, но те не слязоха на брега. Щяха да изминат много години, преди Гед да стъпи на тази земя или да види белите кули на голямото пристанище на Хавнър в центъра на света.
Втората нощ прекараха в Кембърмаут, северното пристанище на остров Уей, третата — в един малък град на входа на Фелкуей, а на следващия ден минаха покрай северния нос Оу и навлязоха в пролива Ибевнър. Там свиха платна и загребаха. От двете им страни неизменно се простираше земя и наблизо непрестанно минаваха други кораби — малки и големи търговски кораби, едни, пристигащи след дългогодишно плаване чак от външните разливи с чудноват товар, а други, прехвърчащи като врабци от остров на остров из Вътрешно море. Като излязоха от оживения пролив, те завиха на юг, оставиха Хавнър зад кърмата и преминаха между двата красиви острова Арк и Илиън, чиито градове са разположени по планински върхове и склонове. След това, в дъжд и нарастващ вятър, започнаха да си проправят път през Вътрешно море към остров Роук.
През нощта, тъй като вятърът се разбушува, те свалиха платната и мачтите и през целия следващ ден гребаха. Дългият кораб се носеше уверено и храбро по вълните, но кормчията на кърмата се взираше в дъжда, който плющеше над морето и не виждаше нищо друго освен водната стихия. Те плаваха на юг според компаса. Посоката им беше известна, но не им беше известно през какви води се движеха. Гед чу да се говори за плитчините северно от Роук и за рифовете на изток и че може би въобще са се отклонили от курса си и се намират в пустите води южно от Камери. Вятърът се усилваше все повече и повече и
