разкъсваше върховете на огромните вълни на летящи пенливи дрипи, а те продължаваха да гребат на юг пред него. Греблата бяха скъсени, тъй като гребането стана извънредно трудно. По-младите седнаха по двама на гребло и Гед се редуваше с другите, както беше правил от Гонт дотук. Когато не гребяха, те изгребваха водата от кораба, тъй като отгоре им се стоварваха огромни вълни. По този начин с мъка напредваха сред вълните, които се гонеха като димящи планини под напора на вятъра, студеният дъжд плющеше безмилостно върху гърбовете им, а ударите на барабана ехтяха в бурята като удари на сърце.
Някакъв мъж дойде да смени Гед при греблото, та да го изпрати при капитана. От наметалото на капитана се стичаше дъждовна вода, но той стоеше непоклатимо на палубата като буре с вино. Като видя Гед долу, той го попита:
— Можеш ли да усмириш вятъра, момко?
— Не, господине.
— Имаш ли власт над желязото?
Той питаше дали Гед може да направи така, че стрелката на компаса да показва пътя им към Роук, като накара магнита да сочи не север, а необходимата им посока. Това изкуство е тайна на повелителите на морето и отново отговорът на Гед трябваше да бъде отрицателен.
— Е, тогава — изрева капитанът през вятъра и дъжда — трябва да си намериш някой друг кораб да те върне на Роук от град Хорт. Сега Роук трябва да е на запад от нас и единствено магия може да ни заведе там през това море. Налага се да държим курс на юг.
Това не се понрави на Гед; тъй като беше чувал моряците да говорят за Хорт като за място без всякакви закони, център на престъпна търговия, където се поробват хора и се продават в Южния разлив. Той се завърна при греблото си, залегна заедно с другаря си — як андрадийски младеж, чу как барабанът отмери удара и видя окачения на кърмата фенер да подскача и проблясва, блъскан на всички страни от вятъра — измъчено светло петънце в удавения от пороя мрак. Гед поглеждаше на запад всеки път, щом трудният ритъм на гребането му позволеше това. И когато корабът се издигна на гребена на една висока вълна, за миг той зърна светлина между облаците над тъмната димяща вода. Тя можеше да бъде и последен отблясък на залеза, но не, това не беше чер-вена светлина, а ярко сияние.
Другарят му по гребло не бе видял нищо, но въпреки това Гед извика, че има светлина. Кормчията се мъчеше да я зърне при всяко издигане на кораба върху огромните вълни и я забеляза заедно с Гед, но изкрещя в отговор, че това било залязващото слънце. Тогава Гед повика един от младежите, който изгребваше водата, да го замести за малко, проправи си път по задръстената пътека между гребците, хвана се за изваяния нос, за да не бъде хвърлен зад борда и извика на капитана:
— Господине, онази светлина на запад е остров Роук!
— Не виждам никаква светлина — изрева капитанът, но още не беше свършил, и Гед я посочи с ръка. В този миг всички видяха ясно светлината, която блещукаше на запад над разпененото и разбунено море.
Не заради пътника си, ами за да спаси кораба от застрашаващата го буря, капитанът веднага заповяда на кормчията да се насочи на запад към светлината. Ала рече на Гед:
— Момче, ти говориш като повелител на морето, но бъди сигурен, че ако объркаш пътя в това време, ще те хвърля да плуваш до Роук!
Сега вместо бурята да ги носи напред, те трябваше да гребат срещу вятъра, а това беше много трудно. Вълните блъскаха кораба, непрестанно го тласкаха на юг от новия му курс, въртяха го и го пълнеха с вода, така че изгребването не биваше да спира нито за миг, а гребците трябваше да внимават да не би въртящият се кораб да издигне греблата им над водата в момента на загребването и да ги хвърли между пейките. Под буреносните облаци беше почти тъмно, но от време на време те различаваха светлината на запад. Тя им стигаше да определят курса си и да продължат борбата. Най-сетне вятърът позатихна и светлината пред тях се засили. Те продължаваха да гребат и между два последователни удара, сякаш преминавайки през завеса, излязоха от бурята в кристален въздух, където сиянието на залязлото слънце осветяваше небето и морето. Недалеч, над пенестите гребени на вълните, видяха висок, заоблен зелен хълм, а под него град, построен в малък залив, където имаше закотвени лодки и всичко това беше потънало в спокойствие.
Облегнат на дългия лост, кормчията обърна глава и каза:
— Господине! Истинска земя ли е това, или магия?
— Поддържай курса, тъпако! А вие, безгръбначни роби, гребете! Това е Туилският залив и Роукската могила, както би разбрал всеки глупак! Гребете!
И под ударите на барабана те навлязоха изтощени в залива. Там беше толкова тихо, че се чуваха чак гласовете на хората от града горе, звънът на една камбана, а съскането и ревът на бурята долитаха от много далеч. Във всички посоки на около миля от острова бяха надвиснали тъмни облаци. Но по ясното и тихо небе над Роук една по една изгряваха звездите.
3. Школата за магьосници
Гед пренощува на борда на „Сянка“ и призори се раздели с първите си морски другари, които бодро викаха след него благопожелания, докато се изкачваше на пристана. Град Туил не е голям и къщите му са сгушени по малкото стръмни и тесни улички. За Гед обаче той беше голям и тъй като не знаеше накъде да върви, попита първия гражданин на Туил, когото срещна, къде да намери ректора на Роукската школа. Човекът го погледна изкосо и каза, преди да продължи нагоре по улицата:
— Мъдреците няма защо да питат, а глупакът пита напразно!
Гед продължи да се изкачва по хълма и най-сетне излезе на един площад, обграден от трите страни с къщи с островърхи покриви, а от четвъртата — със стената на огромно здание, чиито прозорчета, малко на брой, се издигаха по-високо от комините на околните къщи. Това, изглежда, беше крепост или замък, построен от здрави сиви каменни блокове. На площада под него бяха издигнати сергии, където идваха и си отиваха хора. Гед зададе въпроса си на една старица с кошница, пълна с миди.
— Не винаги можеш да намериш ректора там, където е, ала понякога можеш да го намериш там, където не е — отговори му тя и продължи с висок глас да предлага мидите си.
Близо до единия ъгъл на голямото здание имаше неугледна дървена вратичка. Той отиде до нея и почука силно. Отвори му някакъв старец и Гед му каза:
— Нося писмо до ректора на Школата на този остров от жреца Оджиън от Гонт. Искам да намеря ректора, ала не ща да чувам повече загадки и подигравки.
— Това е Школата — отвърна старецът с благ глас. — Аз съм вратарят. Влез, ако можеш.
Гед пристъпи напред. Струваше му се, че е прекрачил прага, но все още си беше отвън, на улицата, както и преди.
Отново пристъпи напред и отново си остана пред прага. Вратарят го гледаше отвътре с благ поглед.
Гед беше по-скоро разгневен, отколкото объркан, тъй като му се струваше, че продължават да му се надсмиват. С думи и знаци направи заклинанието за отваряне, което беше научил отдавна от леля си — най-ценното от целия й запас от заклинания. Сега го направи добре. Но то беше само заклинание на една селска магьосница и силите, които държаха тази арата, въобще не помръднаха.
След този неуспех Гед дълго стоя на улицата. На края погледна към стареца, който чакаше вътре, и каза неохотнo:
— Не мога да вляза без помощта ти.
— Кажи си името — отвърна вратарят.
Гед отново се смълча — човек никога не изговаря името си на глас, освен ако животът му се намира в смъртна опасност.
— Аз съм Гед — каза той високо. Чак тогава, пристъпвайки напред, можа да прекрачи прага. Въпреки светлината зад гърба му, все пак му се стори, че някаква сянка го последва по петите.
Като се обърна, той видя още, че прагът, който беше прекрачил, не е от просто дърво, както си бе помислил отначало, ами от драконова кост, по която никъде не личеше отделна част — той бе изсечен, както узна по-късно, от един зъб на Великия дракон. Вратата, която старецът затвори след него, беше от полиран рог, през който се мержелееше дневната светлина, а на вътрешната й страна бе изваяно Хилядолистното дърво.
— Добре дошъл в този дом, момко — каза вратарят и без нито дума повече го поведе през зали и
