потопи в него чайника да се охлади. Само че — Ричард вдигна предупредително пръст — внимавай да не го сложиш прекалено дълбоко, та водата да го залее целия и да влезе в чайника. Така ще се похаби.
— Няма — тръсна глава Оуен и зачака нервно Калан да изсипе съдържанието на плитките купички във врящата вода.
Калан не бе сигурна доколко всичко това има смисъл, но вярваше в дарбата на Ричард и знаеше, че той определено си бе решил проблема с нея. Ако дарбата му го ръководеше в приготвянето на противоотровата, значи имаше надежда това да му спаси живота.
Не се сещаше за друго, което би му помогнало.
Тя подаде чайника на Оуен, който изтича през вратата навън към потока да го охлади. Кара го последва, за да бъде сигурна, че нищо лошо няма да се случи с единственото нещо, което можеше да спаси живота на Ричард.
Дженсън седна на пода от другата страна на носилката и хвана Ричард за ръката. Калан отметна с опакото на ръката си кичурите коса от лицето си. Седна до Ричард и го хвана за другата ръка. Зачакаха завръщането на Оуен и Кара.
Бети стоеше на входа с наострени уши и едва забележимо помахваше опашчицата си всеки път, когато Дженсън или Калан погледнеха към нея.
Сякаш бяха изминали часове, когато Оуен дотича обратно с чайника, но Калан знаеше, че са минали буквално няколко минути.
— Прецеди го през платно — каза Ричард, — но не изцеждай платното. Просто остави течността да премине през него, докато се напълни половин чаша. Когато свършиш, прибави всички масла в чашата.
Всички стояха и наблюдаваха движенията на Калан, подаваха и от каквото имаше нужда и бутаха настрана други, които не и трябваха повече. Когато в чашата се събра достатъчно течност, тя изля вътре маслата.
— Разбъркай с канелена пръчица — каза Ричард. Оуен се качи върху един стол.
— Спомням си, че мярнах някъде канела.
Подаде една пръчица на Калан. Тя разбърка златистата течност, но нещо не се получаваше.
— Маслото и водата отказват да се смесят — каза тя на Ричард.
Той гледаше на другата страна.
— Продължавай да бъркаш. В един момент изведнъж ще се смесят.
Калан продължи да бърка, разколебана. Маслените капки се отделяха и не искаха да се слеят с прецедената течност. Колкото повече изстиваха маслата, толкова по-малка и се струваше вероятността да се смесят.
Калан усети една сълза на отчаяние да се стича по лицето и да капва от брадичката и.
Течността в чашата се втвърдяваше. Тя бъркаше ли бъркаше и не искаше да каже на Ричард, че нищо не става. Преглътна с мъка растящата буца в гърлото си.
Съдържанието на чашата започна да омеква. Калан ахна и примигна. Изведнъж цялото съдържание на чашата се превърна в хомогенен гъст сироп.
— Ричард! — извика тя, изтривайки сълзите от лицето си. — Получи се. Смеси се идеално. Сега какво?
— Значи е готово. Подай ми го — протегна ръка той. Дженсън и Кара му помогнаха да се изправи. Калан внимателно поднесе ценната чаша към устните му. Повдигна я съвсем леко, за да може той да отпие. Отне му доста време. От време на време се налагаше да спира заради напиращата кашлица.
Количеството беше много повече от това в малките правоъгълни шишенца, но според Калан той имаше нужда от повече, тъй като бе закъснял с приема.
Когато той изпи цялата течност, Калан се протегна и остави чашата на плота. Облиза с език една капка, паднала върху пръстта и. Имаше лек аромат на канела и сладък, остър вкус. Надяваше се, че наистина са забъркали правилната противоотрова.
Ричард се беше задъхал от усилието да изпие лекарството. Помогнаха му внимателно да легне отново. Ръцете му трепереха. Изглеждаше зле.
— А сега ме оставете да си почина — прошепна.
Бети, която все още стоеше на входа и не изпускаше нищо от очи, изблея, търсейки позволение да влезе.
— Ще се оправи — каза на дружката си Дженсън. — Ти просто стой навън и го остави да си почине.
Бети тихичко се дръпна назад и легна на прага да чака заедно с останалите. Предстоеше им дълга нощ. Калан знаеше, че сън няма да я хване, докато не разбере дали Ричард ще се оправи.
— Ей, там има още един, който трябва да се разчисти — посочи Зед на Чейс.
Чейс беше с ризница върху туниката си от щавена кожа. Дебелите му черни панталони бяха пристегнати с черен колан с голяма сребърна тока, на която бе изобразена емблемата на граничните надзиратели. Под черното си наметало, втъкнати къде ли не — по краката, кръста, ръцете и гърба, — носеше цял малък арсенал от оръжия: като се започне от дребни тънки шипове, които се държат в шепа и хвърлени могат да пробият череп, и се стигне до боен ятаган, извит като полумесец, който с един удар разцепва черепа на две. Чейс умееше да убива еднакво добре с всяко от тях.
Доста време мина, откакто за последен път се бе появила необходимост от услугите на граничен надзирател. За Чейс в момента явно нямаше работа.
Едрият мъж стъпи на крепостната стена и се наведе да издърпа ножа изпод трупа.
При вида на оръжието изсумтя от задоволство.
— Ето къде бил — каза той, докато оглеждаше на светлината ножа с орехова дръжка. — Аз пък реших, че съм го загубил.
Мушна ножа в една празна ножница, закачена някъде по тялото му, без дори да поглежда. С една ръка сграбчи вкочаненото тяло за колана на панталона и го вдигна. Стъпи на една площадка на вала и го метна навън.
Зед надзърна отвъд стената. Няколко хиляди стъпки свободно падане деляха падащото тяло от сблъсъка му с планинските скали. Още няколко хиляди стъпки по-надолу от гранитните масиви започваше гората.
Златистото слънчево сияние вече се спускаше ниско към планините. Облаците искряха, нашарени в златни и портокалови отблясъци. Оттук градът в далечината изглеждаше по-красив от всякога, въпреки че Зед знаеше, че е пуст, че няма хора, които да му вдъхнат живот.
— Чейс, Зед! — викна Рейчъл от вратата. — Яхнията е готова.
Зед разпери клечестите си ръце във въздуха.
— Да му се не види! Време беше. Човек може да пукне от глад, докато дочака една яхния!
Рейчъл почука с юмрук по дървения черпак, висящ на кръста и, а с другата ръка замахна заканително към него.
— Ако продължаваш да говориш неприлични думи, няма да получиш вечеря.
Чейс погледна към Зед с въздишка.
— А ти си мислиш, че имаш проблеми! Уж едно такова малко, дето не стига и до кръста ми, а ще ми се качи на главата.
Зед последва Чейс към вратата, врязана в дебелата каменна стена.
— Винаги ли е такава?
— Аха — призна Чейс и на минаване покрай Рейчъл разроши косата и.
— Вкусна ли е изобщо тая яхния? — попита Зед. — Струва ли си да внимавам с приказките?
— Новата ми майка ме научи как да я готвя — пропя закачливо Рейчъл. — Рикка я опита, преди да излезе, и каза, че я бива.
— Е, Ема е най-добрата готвачка от всички жени, които познавам — каза Зед и приглади назад непокорните си бели коси.
— Тогава се дръж прилично и ще получиш сухари в добавка — отвърна Рейчъл.
— Сухари ли?
— Разбира се. Че какво е яхния без сухари?
Зед примигна удивено.
