кръвта, която съм пролял, тъй като това проливане на кръв е не само правдиво, но е и единственото възможно правдиво действие, чак тогава магията на Меча на истината, а също и дарбата ми можаха да се възродят. Като отхвърлях месото, признавах, че дълбоко в себе си вярвам в същото, в което вярваше и народът на Бандакар, когато за първи път срещнахме Оуен и хората му — че убийството никога не е оправдано. Като си налагах да не се храня с месо, за да запазя равновесието, аз отричах вътрешно нуждата от самосъхранение, отричах същността на отстояването на правото на живот. Самото търсене на „компенсация“ заради нещо, в което съм бил прав, създаваше конфликт, който предизвикваше главоболието и който накара силата на Меча на истината да ми изневери. Причината беше в мен.
Ричард бе нарушил Първото правило на магьосника, вярвайки в една лъжа — че винаги е грешно да се убива, — защото се страхуваше да повярва в обратното. Бе нарушил и Второто правило, но най-силно и с най-мъчителни последствия бе нарушаването на Шестото правило. Беше пренебрегнал разума заради сляпата вяра. Загубата на дарбата и силата на меча бяха пряк резултат от потискането на разумната мисъл.
За щастие, спазвайки Осмото правило, Ричард бе успял да се вгледа в делата си и най-накрая да разбере накъде го водят мислите му. Едва тогава бе дораснал да се справи със ситуацията.
В крайна сметка бе изпълнил Осмото правило.
Ричард премести тежестта на другия си крак и се взря в насочените към него лица.
— Накрая разбрах, че делата ми са правдиви и нямат нужда от компенсация, тъй като равновесието им идва от разума. Разбрах, че понякога проливането на кръв е не само оправдан, но и единственият правилен и морален изход. Накрая разбрах точно това, което исках от вас да разберете. Че победата трябва да се заслужи.
Оуен погледна към останалите и се почеса по главата.
— Е, като обърнем поглед назад, смятам, че погрешната ти преценка е била напълно разбираема.
Дженсън, чиято червена коса се открояваше на зеления фон на дърветата и полето, го погледна с присвити срещу слънцето очи и въздъхна.
— Ох, радвам се, че съм родена без искрицата на дарбата. Да си магьосник изглежда ужасно трудно.
Всички мъже закимаха, изразявайки гласно одобрението си.
Ричард се усмихна на Дженсън.
— Много неща в живота са трудни. Също като, твоята дилема. Какво реши?
Дженсън плесна с ръце и хвърли поглед към Оуен, Ансон и останалите с тях.
— Ами, тази империя вече не е прокудена. Тя вече не е изложена на произвола на тиранични владетели. Сега е част от Д’Хара. Хората тук искат същото, каквото и ние. Мисля, че ще остана с тях за известно време, за да довърша това, което вече започнах. Ще се опитам да им помогна да станат част от големия свят. Предложението ти ми харесва, Ричард, и искам да им бъда в помощ.
Ричард се усмихна на сестра си. Прокара ръка по красивата и червена коса.
— При едно условие — добави тя.
Ричард отдръпна ръката си.
— Какво условие?
— Ами нали съм от рода Рал, така че… Мислех си, че ще имам нужда от надеждна защита. Бих могла да стана мишена… знаеш как е. Някои хора желаят смъртта ми. Джаганг с удоволствие би ме…
През смях Ричард я придърпа с една ръка към себе си, за да я накара да замълчи.
— Том, в качеството ти на защитник на династията Рал те назначавам за личен охранител на сестра ми — Дженсън Рал. Това е важна задача и означава много за мен.
— Сигурен ли си, Господарю Рал? — вдигна вежди Том.
Дженсън го перна с опакото на ръката си.
— Разбира се, че е сигурен. Нямаше да го каже, ако не беше сигурен.
— Чу дамата — обяви Ричард. — Сигурен съм.
Лицето на едрия светлокос Д’Харанец се разтегна в широка момчешка усмивка.
— Добре тогава. Заклевам се, че ще я пазя, Господарю Рал.
Дженсън махна небрежно към групата хора и града отзад.
— Откакто съм с тях, знаят, че не съм вещица и че Бети не е водач на дух. Въпреки че по едно време се бях притеснила да не се окажат прави за нея.
Ричард хвърли поглед към козичката. Тя накриви глава.
— Мисля си, че от всички нас единствено Бети знаеше какво наистина крои Николас.
Като чу името си, Бети наостри уши и завъртя продължително опашчицата си в очакване. Дженсън потупа Бети по гръбчето.
— Сега, когато тези хора знаят, че не съм вещица, а имаме толкова общо помежду си, предполагам, че ще мога да отхвърля доста важна работа.
Тя издърпа ножа от колана си и го вдигна нагоре, показвайки на Ричард гравираната върху сребърната дръжка буква „Р“.
— Предполагам, че мога да стана официален представител на династията Рал, ако одобряваш.
Ричард се засмя високо.
— Отлична идея!
— Мисля, че би било бъде чудесно, Дженсън — обади се Калан и посочи с брадичка на изток. — Но гледай по-скоро да отидеш обратно до Глогинград при Ан и Натан. Могат да помогнат доста за предотвратяването на опасността от нови нападения на Императорския орден върху бандакарци. Ще ти помогнат.
Дженсън закърши ръце.
— А няма ли да искат да последват вас двамата? Да ви помагат?
— Ан е убедена, че тя трябва да ръководи живота на Ричард — отговори Калан. — Но си мисля, че в някои случаи решенията и не бяха от най-добрите. — Тя го хвана под ръка. — Той е Господарят Рал. И ще действа по своя воля, няма да се съобразява с тяхната.
— И двамата се чувстват отговорни за нас — обясни Ричард. — Натан Рал е Пророк. Пророчеството е устроено така, че наистина има нужда от равновесие. Противовесът на едно пророчество е свободната воля. Тоест аз. Знам, че на тях двамата това не им харесва, но не мисля, че трябва да живея под тяхна опека — поне засега. Има и нещо друго. Смятам, че сега е по-важно първо да помогнат на народа на Бандакар. Знаем по какъв начин Джаганг се възползва от родените без искрицата на дарбата. Мисля, че е изключително важно хората тук, които ценят и желаят да защитят извоюваната си свобода, да бъдат научени как да го правят. Ан и Натан могат да изградят предпазен щит около тях. Могат да бъдат полезни и като ги научат на история — което е много важно.
Ричард вдигна раницата си и я метна на рамо, а Оуен здраво му стисна ръката.
— Благодаря ти, Господарю Рал! Показа ми, че животът ми си струва да се живее.
Мерилий пристъпи и го прегърна.
— Благодаря ти, че научи Оуен да стане достоен за мен.
Ричард се засмя. Засмя се и Оуен. Кара одобрително потупа Мерилий по гърба. А после всички останали се засмяха.
Бети веднага се набута сред тях и с енергично махане на опашка даде да се разбере, че не иска да бъде изключвана от групата.
Ричард коленичи и я почеса по ушите.
— А ти, приятелче, отсега нататък не позволявай на разни такива като Николас да те използват, за да шпионират хората.
Бети зарови главичка в гърдите му, докато той я чешеше по ушите, и изблея, сякаш молеше за прошка.
Шестдесет и седма глава
НАЙ-ПОСЛЕ САМ под синята небесна шир, под висините на заснежените планини, сред дърветата, Ричард бе доволен, че са на път. Дженсън щеше да му липсва, но отсъствието и нямаше да е задълго. Пък и
