вдъхваше сили, това я мотивираше да продължава напред.

— Въпрос на време е Джаганг да си възвърне Алтур’Ранг — отрони Ричард в тишината.

— Да — кимна Виктор, — ако Джаганг прецени, че революцията е ограничена зад стените на Алтур’Ранг, логично е да положи съответните усилия, за да си върне града, при това, както каза и Ничи, ще се заеме с цялата си злоба и разрушителна енергия. Нашата задача пък е да му попречим. — Усмихна се мрачно към Ричард. — Опитваме се да запалим огъня на революцията, където можем, по градове и села — навсякъде, където хората проявят воля за отхвърляне на оковите на робството. Раздухваме огъня на борбата и свободата надлъж и нашир, за да не може Джаганг да го потуши толкова лесно.

— Не се залъгвай — отвърна Ричард. — Алтур’Ранг е родният му град. Именно оттам започна бунтът срещу Ордена. Всенароден бунт в града, където Джаганг е издигнал величествения си дворец, подкопава основите на учението на Императорския орден. Нали уж това е градът и дворецът, откъдето Джаганг и първосвещениците на Братството на ордена би трябвало да управляват човечеството за вечни времена в името на Създателя. А хората избраха свободата и унищожиха двореца.

Джаганг няма да търпи подобна гавра с властта му. Ако иска Орденът да оцелее и да установи владичество над Стария свят — а впрочем и над Новия, — той трябва да смаже бунта. За него това е въпрос на принципи — той смята съпротивата срещу учението на Братството за обида срещу Създателя. Императорът няма да се поколебае да изпрати в Алтур’Ранг най-опитните си и жестоки войници. Ще се опита да ви даде кървав пример. Дори мога да кажа, че според мен това ще се случи по-скоро в близко бъдеще, отколкото след време.

Виктор изглеждаше притеснен, но не и изненадан.

— Освен това не забравяй — обади се Ничи, — че избягалите братя от Братството на ордена ще се включат в редиците на яростните борци за повторно установяване властта на Императорския орден. А тези мъже не са редови войници. Засега не сме успели да направим почти нищо срещу тях.

— Всичко това е вярно, няма спор, но желязото се кове, докато е горещо. — Виктор размаха яростно юмрук. — Поне поставихме началото на онова, което трябва да се направи.

Ничи се съгласи с кимване и дори се усмихна, сякаш за да разсее мрачната картина, която лично нарисува пред събеседниците си. Знаеше, че Виктор има право, че все отнякъде трябва да се започне. Той вече бе помогнал на един народ, изгубил всичко освен надеждата си, да удари гонга на свободата. Но Ничи беше на мнение, че каквото и да са постигнали досега, не бива да губят чувство за реалност и да се заблуждават по отношение на трудностите, които ги очакват занапред.

Ако не познаваше Ричард толкова добре, Ничи вероятно би си отдъхнала да го види погълнат от важните задачи, с които им предстоеше да се заловят. Тя обаче знаеше, че когато той се фиксира върху жизненоважен за него проблем, не му пречи, когато е нужно, да се занимава и с текущи задачи, но би било ужасна грешка да се смята, че е изгубил основната си цел дори за миг. Всъщност Ричард отправи към Виктор кратко и ясно предупреждение — да не му се пречка. Ничи познаваше по погледа му, че той е погълнат от неща, които за него имат несравнимо по-голяма важност.

Най-сетне блуждаещият му поглед се спря върху Ничи.

— Ти не си била с Виктор и хората му?

Ничи изведнъж разбра защо за него е толкова важно да разнищи въпроса с войниците и конвоя с доставките — това бяха елементи от голямото уравнение. Ричард се опитва да разбере как и дали конвоят участва в илюзията, която все още го държи в плен. Това бе уравнението, което искаше да реши.

— Не — отвърна Ничи. — Никой не ни беше казал и нямахме представа какво става с теб. В мое отсъствие Виктор е тръгнал да те търси. Скоро след това аз се върнах в Алтур’Ранг. Разбрах накъде е тръгнал Виктор и тръгнах да го настигна. Привечер на втория ден от пътуването си все още бях на доста разстояние зад него, така че на третия ден тръгнах още преди съмнало, с надеждата да успея да наваксам. След близо два часа път стигнах в района и чух звуците на битката. Когато дойдох, всичко беше приключило.

Ричард кимна замислено.

— Събудих се и Калан я нямаше до мен. Тъй като бяхме близо до Алтур’Ранг, първата ми мисъл беше, че ако те намеря, може би ще ми помогнеш да я открия. Тогава чух потайните звуци на скришно придвижване на войници из гората.

Ричард посочи близкия хълм.

— Чух ги да приближават през ей онези дървета. Тъмнината беше на моя страна. Те все още не ме бяха забелязали, така че успях да ги изненадам.

— Защо не се скри? — попита Виктор.

— Чух да приближават още хора — и отсам, и оттам. Нямах представа колко точно са, но разбрах, че се движат в разгърнат строй, така че явно претърсваха гората. Би било рисковано да опитам да се скрия. От друга страна, не знаех дали Калан не е наблизо, така че не можех да рискувам да я изоставя и тя да пострада. Ако се бях скрил, за да изчакам войниците първи да ме намерят, губех предимството на изненадата. Още по-неприятното беше, че скоро щеше да съмне. Тъмнината и изненадата бяха на моя страна. При положение, че Калан бе изчезнала, нямах нито секунда време за губене. Трябваше да им попреча да я заловят.

Никой не каза нищо.

— Ами ти къде беше? — продължи Ричард, вече към Кара. Морещицата примигна изненадана. Беше и нужно малко време, преди да отговори.

— Не съм… не знам точно.

— Не знаеш точно ли? — Ричард смръщи чело. — Какво си спомняш?

— Бях на пост. Излязох да огледам на известно разстояние извън лагера. Предполагам, че нещо е събудило подозренията ми, поради което съм искала да се уверя, че районът е чист. За миг долових мирис на пушек, отидох да огледам отблизо и в следващия миг чух бойните викове.

— И хукна обратно, така ли?

Кара разсеяно отметна плитката си назад. Явно и се губеха част от спомените.

— Не… — Намръщи се. — Не, знаех какво става, знаех, че те нападат…, понеже чух звън на метал, предсмъртни викове. В един момент си дадох сметка, че явно Виктор и хората му са бивакували наблизо и сигурно съм усетила техния огън. Разбрах, че съм доста по-близо до тях, отколкото си ти, и прецених, че най-разумно би било да ги събудя и да ги извикам на помощ.

— Вярно, звучи разумно — подкрепи я Ричард. Изтри капчиците дъжд от лицето си.

— Аха — обади се и Виктор. — Малко след като чух дрънкане на оръжия в далечината, в лагера се появи Кара. Спомням си го много добре, защото бях буден и лежах, заслушан.

Ричард повдигна вежди и го погледна.

— Защо си бил буден?

— Събуди ме вълчи вой.

Пета глава

РИЧАРД ТРЕСКАВО СЕ НАВЕДЕ КЪМ КОВАЧА.

— Чул си да вият вълци?

— По-скоро беше само един — отвърна замислено Виктор.

Тримата мълчаливо зачакаха Ричард, който заби поглед в далечината, сякаш мислено се опитваше да подреди парчетата на огромен пъзел. Ничи хвърли поглед към мъжете, които още стояха под клена. Видя някои от тях да се прозяват, докато чакат. Други бяха приседнали на близък повален дънер. Двама-трима разговаряха шепнешком. Имаше и една групичка, които, скръстили ръце на гърдите си, не откъсваха бдителни погледи от околността.

— Не е било тази сутрин — прошепна на себе си Ричард. — Докато съм се събуждал днес, все още в полусънно състояние, всъщност съм си припомнял събитията от сутринта, в която изчезна Калан.

— Сутринта, в която се разрази битката — кротко го поправи Ничи.

Потънал в мислите си, той като че ли изобщо не я чу.

— Поради някаква причина ще да съм си спомнил какво се е случило онази сутрин, когато съм се събуждал. — Обърна се рязко и я сграбчи за ръката. — Докато ме носехте към къщата, изкукурига

Вы читаете Лавинен огън
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×