изслушвайки събеседника си, или предлагаха мнението си между две хапки.
Както вървяха, чародейката, все още подхванала Аби под мишницата, се наведе към нея.
— Ще бъдеш удостоена с раздвоеното внимание на магьосника. Паралелно с теб, с него ще разговарят и други хора. Не се разсейвай. Той ще те слуша, докато общува с тях. Просто не им обръщай внимание и си задай въпроса. Той ще те чуе.
Аби остана като гръмната.
— Докато разговаря с други хора ли?
— Да. — Аби усети как ръката на чародейката лекичко стиска нейната. — Опитай се да се успокоиш и да не съдиш за нещата според случилото се преди теб.
Убийството. Това имаше предвид. Онзи мъж бе дошъл да говори с Първия магьосник и бе заплатил за това с живота си. А тази жена я съветваше да не мисли за това! Погледът й намери следите от кръв по пода. Обезглавеното тяло не се виждаше никъде.
Гривната я загъделичка още по-силно и тя я погледна. Чародейката я дръпна да спре. Аби вдигна очи и видя гъмжилото от хора край себе си. Едни се втурваха в помещението през странични врати, други излизаха забързани. Някои говореха разпалено и жестикулираха енергично. Всички говореха едновременно и Аби не можеше да различи нито дума. Тук-там се бяха оформили групички, в които хората си шепнеха, наведени един към друг. Сякаш бе попаднала в човешки кошер.
Вниманието й привлече нечий бял силует. В мига, в който видя водопада от коси и очите с теменужени отблясъци, вперени в нея, тя се вкамени. Свлече се на колене с лек стон и се поклони толкова ниско, че гърбът й изпука. Цяла затрепери, готова да посрещне най-лошото.
В секундата преди да докосне земята забеляза, че елегантната бяла копринена рокля е с квадратно деколте — същото като на черните рокли. Дългата коса бе категорично доказателство. Аби никога не бе виждала тази жена, но бе напълно сигурна коя е. Нямаше как да сгреши. Само една от тях носеше бяла рокля.
Пред нея стоеше самата Майка Изповедник.
Над главата й се чу неясен глас, но не посмя да се заслуша, за да не предизвика смъртта.
— Стани, дете мое. — Този път бе по-отчетливо.
Разпозна в тези думи протоколния отговор на Майката Изповедник към неин поданик. Беше й нужно време, за да осъзнае, че в тях няма и следа от заплаха. Погледът й се залепи за едно петно кръв на пода, докато умът й трескаво търсеше изход от положението. Майка й не я бе подготвила за евентуална среща с Майката Изповедник. Доколкото й бе известно, никой в Заево не бе зървал тази жена, камо ли да е разговарял с нея. Както не бе чувала никой от съгражданите й да бе виждал магьосник.
Чародейката избоботи едва чуто:
— Стани.
Аби се изправи, но не посмя да вдигне очи от пода, въпреки че от червеното петно й се повдигаше. Миризмата на кръв изпълваше ноздрите й — бе като на току-що заклано животно. Дългата кървава диря й подсказа, че се извлекли тялото през една от вратите в дъното на залата.
Гласът на чародейката й прозвуча успокоително в хаоса.
— Магьоснико Зорандер, това е Абигейл, дъщеря на Хелза. Иска да поговори с теб. Абигейл, това е Първият магьосник Зедикус Зу’л Зорандер.
Аби повдигна предпазливо очи. Посрещна я лешниковокафяв поглед.
Отвсякъде я притискаха хора: огромни, застрашителни офицери, някои от тях с вид на генерали; неколцина старци в роби, част от тях семпли, другите богато украсени; група мъже на средна възраст, както в роби, така и в ливреи; още цял рояк мъже и жени и Майката Изповедник.
Мъжът в центъра на хаоса, онзи с лешниковите очи, не бе какъвто си го бе представяла. Очакваше да види прошарен, навъсен старец, а този беше млад, може би не по-възрастен от самата нея. Слабото му, но мускулесто тяло, бе облечено във възможно най-семплата роба, едва ли по-добре ушита от торбата от зебло на Аби. Това беше признак за високия му пост.
Младата жена не си представяше Първият магьосник така. Не бе забравила какво й говореше майка и — да не вярва на очите си, когато става въпрос за магьосници.
Всички тези хора говореха с него, спореха с него, някои дори крещяха. Той мълчеше и я гледаше в очите. Имаше приятно лице с нежни черти, макар чупливата му кестенява коса да изглеждаше твърде непокорна. Но очите му… Аби никога не бе виждала подобни очи. Те сякаш виждаха всичко, знаеха всичко, разбираха всичко. Изглеждаха едновременно кръвясали и уморени, сякаш не им е достигнал сън и в същото време бяха полирани с тънък гланц печал. Въпреки това той изглеждаше спокоен в сърцето на бурята. В този кратък миг, докато вниманието му бе съсредоточено върху нея, залата сякаш опустя.
Кичурът коса, който Аби бе забелязала около пръста на благородника, сега бе в шепата на Първия магьосник. Той го вдигна към устните си и отпусна ръка.
— Казаха ми, че си дъщеря на чародейка — Гласът му бе бавен поток, стелещ се сред бушуващо море. — Притежаваш ли дарбата, дете?
— Не, господарю…
Докато тя отвръщаше, той вече се бе обърнал към друг, който току-що бе завършил изречението си.
— Казах ти, направите ли го, рискуваме да загубим. Нека му бъде предадено, че му заповядвам да продължи на юг.
Високият офицер, на когото говореше, разпери ръце.
— Но той докладва, че според достоверен източник, Д’Харанците са тръгнали към него на изток.
— Все едно — рече магьосникът. — Искам пътят на юг да бъде отрязан. Именно натам се е отправила основната им войска; сред тях има магьосници. Те са първите, с които трябва да се справим.
Високият офицер поздрави с юмрук до сърцето, но магьосникът вече се бе обърнал към възрастна чародейка.
— Да, точно така, правиш три заклинания и едва тогава се опитваш да извършиш размяната. Снощи открих мястото.
Чародейката бе сменена от чужденец, който заговори на своя си език и подаде на Първия магьосник някакъв свитък. Зорандер погледна набързо написаното и отпрати мъжа, като му заповяда нещо на същия език.
След това се обърна към Аби.
— Значи си пропусната?
Тя се изчерви чак до ушите.
— Да, магьоснико Зорандер.
— Няма нищо срамно, дете — прошепна в ухото й самата Майка Изповедник.
Напротив, срамно си беше. Дарбата не бе преминала от майка й в нея — беше я прескочила.
Хората в Заево бяха свикнали да разчитат на майка й. Тя помагаше на болните и пострадалите. Даваше съвети по въпроси, касаещи градчето или някое семейство. Понякога извършваше сватбени ритуали, друг път въдворяваше ред и дисциплина или пък правеше услуги, възможни само чрез магия. Тя бе чародейка. Пазителка на своите съграждани.
Едни я почитаха, други се страхуваха от нея или я мразеха.
Почитаха я заради добрините, които правеше за жителите на Заево. Страхът и омразата бяха заради дарбата й — заради факта, че притежаваше магия. Имаше такива, които искаха да живеят живот без магия.
Аби не притежаваше дарбата и не можеше да лекува болните и да изкоренява безпочвените страхове на хората. Какво не би дала да можеше, но уви. Когато питаше майка си как търпи неблагодарността и негодуванието на хората, тя отвръщаше, че да помагаш е само по себе си награда за онзи, който го прави, че човек не бива да очаква благодарност за това. И добавяше, че ако живееш в очакване да получиш благодарност за сторена добрина, може да си умреш нещастен.
Докато майка й бе жива, хората отбягваха Аби тайно. След смъртта на майка й вече не се криеха. От нея се очакваше да им служи по начина, по който го бе правила майка й. Те не знаеха какво означава да притежаваш дарбата, нямаха представа, че понякога тя не се предава по наследство. За тях Аби бе просто егоистка.
