да си спомнят, че Бейкър не се интересуваше твърде много дали ще намерят убиеца на племенника му. Трябваше да спре Медисън и да предупреди баща си.
— Не се опитвам да прикривам никого — настоя Фърн. — И със сигурност не се страхувам от думите ви.
— Познавам по очите ви — отвърна той. — Толкова сте изплашена, че чак треперите.
— Не се страхувам. Никога не съм се плашила от нищо.
— Тогава защо ви е страх да признаете, че сте жена?
Фърн се втренчи в него с удивление. Не успя дори да се помръдне, когато Медисън се приближи и спря само на няколко сантиметра от нея.
— Имате тяло, за което мъжете копнеят. Измъчвате ни, като се разхождате наоколо, обута в панталони, но дрехите ви ни карат да се държим на разстояние.
Фърн отстъпи назад. Медисън направи крачка напред.
— Наистина ли сте толкова невежа, че не осъзнавате как подлудявате мъжете, или се обличате така, защото искате да видите как изплезваме езици?
Фърн отвори уста, но от нея не излезе звук.
— Не знам каква жена сте, но сте твърде смешно подобие на мъж.
Нападката му беше толкова внезапна, думите му — толкова неочаквани, че тя не бе подготвена за последствията. Изгражданата през годините броня, зад която се криеше от света, бе пробита и тъмният воал, който бе държала спуснат върху една болезнена тайна, заключена от всички и дори от самата нея, бе разкъсан.
— Знаете ли, че сте по-опасна в панталони, отколкото в рокля? — Той я дебнеше, а тя отстъпваше. — Можете да ходите на места, забранени за другите жени, да причинявате опустошения, за които другите жени не могат и да мечтаят.
— Аз не… аз никога…
Той бе толкова близо, че Фърн чувстваше топлия му дъх върху кожата си. Тя застана твърдо на място, решена да не побегне. Не искаше да признае, че този мъж я плашеше, а гой бе толкова близо, че почти я докосваше. Близостта му я нравеше безсилна.
— Обзалагам се, че никой мъж не ви е прегръщал и целувал.
— Не искам никой да му целува — възрази Фърн. — Не бих позволила…
— Другите жени са доста по-напреднали от вас в опита с мъжете. Те знаят какво значи мъжката прегръдка.
Тя усети как ръцете му се обвиват около нея. Опита се да отхвърли този стягащ я обръч, но нямаше сили.
— Те знаят какво значи да почувстват натиска на мъжкото тяло върху своето и удоволствието от мъжкото докосване до кожата им…
Обръчът се стегна и я притисна. Шокът от този интимен допир извика с такава сила дълбоко погребани, черни, плашещи спомени, че погледът й се замъгли и тя вече не виждаше лицето на Медисън.
— Те знаят какво е да бъдат целувани.
Устните му се впиха в нейните в нежна и продължителна целувка. Една малка част от нея усети нежността му и охотния отзив на тялото й, но ужасът в съзнанието й ги задуши.
Събирайки цялата си сила, Фърн успя да се изтръгне от прегръдката на Медисън. С приглушено ридание се метна на коня си и препусна в галоп със замъглени от сълзи очи.
ГЛАВА 5
— Спрете! — извика Медисън и изтича към коня си, но знаеше, че тя не би се върнала. Той бе последният човек на света, когото Фърн би искала да види сега.
Джеймз изруга неспособността си да се въздържа. Отказът на Фърн да се опита да вникне във фактите около убийството на Трой го бе раздразнил толкова, че го накара да говори, за да я стресне, но в никакъв случай не искаше да я нарани. Думите му обаче бяха пробили отбраната й, предизвиквайки неподозирана болка от някаква стара рана. Тя бе отказвала да приеме, че е жена, за да скрие тази рана от света, а може би дори и от себе си.
Фърн вероятно не би могла да си спомни кога е плакала за последен път. Медисън бе уверен, че никога не бе бягала от когото и да било. Бе също толкова сигурен и че никога нямаше да му прости, понеже я бе принудил да направи това за първи път.
Бе очаквал Фърн да се ядоса, но шокът и страхът, изписани на лицето й, преди да се метне на коня, го бяха смаяли. Той дори не предполагаше, че би могла да заплаче.
Джеймз наистина смяташе, че тя би била по-добра жена, отколкото мъж. Той наистина вярваше, че би й харесало да я целуват, ако успееше да се отпусне, както и че младите мъже в Абилийн трябва да са копнели по нея в продължение на години, без да смеят да й кажат. Но той нямаше право да й се натрапва и да наранява чувствата й. Започваше да се възхищава на смелостта й, на желанието й да приеме последствията от действията си, дори и на бунта й.
Но това, че я бе прегърнал, нямаше нищо общо с възхищението му, а се дължеше на впечатлението, което му бяха направили дългите й стройни крака, закръгленият й задник и изкушаващата пълнота на гърдите й. Тя го привличаше по начин, който той смяташе, че му е неприсъщ.
Още по-озадачаващо бе, че Фърн сякаш бе отдушник за някаква двойственост, скрита дълбоко в него.
Трябваше да я остави на мира. Бе я наранил и тя би искала да се усамоти. Щеше да й се извини, когато и двамата се успокояха.
Но тези мисли не му попречиха да скочи върху коня си, който за няколко мига успя да набере скорост. Беше като на лов за лисици, само че сега преследвана бе Фърн. Местността беше равна, пръстта — кафява, нямаше дървета и огради, но за него бе много по-важно да настигне Фърн, отколкото да улови която и да било лисица.
Само че това нямаше да бъде лесно. Конят й бе бърз като вятъра, а тя яздеше с умението на човек, живял върху седлото от момента, в който е поискал свое собствено пони. Но Бустър бе силен кон с голяма крачка и огромна издръжливост, понито й скоро щеше да се измори и тогава Медисън щеше да я настигне.
Устните му все още усещаха дъха й при целувката. Все още чувстваше слабия аромат на пържена шунка и силен сапун, с които бе пропита изтънялата й от носене и пране риза и не можеше да забрави мекотата на тялото й.
Докосването до нея го бе разтърсило и объркало.
Фърн погледна назад, Медисън я наближаваше и тя шибна понито си и го подкара през равнината встрани от пъти.
Тук прерията ставаше опасна. Неочаквано се появяваха малки купчинки пръст и дупки. Фърн водеше преследвача си през терен, пресичан от потоци, изровен от пороите на безброй дъждовни бури, отнесли мекия камък и издълбали пътеки в почвата. Докато минаваха по брегове, спускаха се по хребети и прегазваха кални легла на потоци, Медисън трябваше да използва цялото си умение на ездач, за да не изостане от нея.
Фърн усети, че мощната стъпка на Бустър скъсява разстоянието помежду им, и започна да рискува твърде много. Тя внезапно извърташе понито си и се впускаше в галоп встрани, преди Медисън да успее да намали скоростта на своя кон и да я последва, прескачаше опасни ровове или хлъзгави брегове. През целия си живот в Тексас той не бе виждал подобна езда дори и когато го бяха гонили бандити. Медисън почувства огромно възхищение от умението й да язди и реши да й го каже, ако успееше да преживее това бясно препускане.
Скоро Джеймз разбра, че Фърн не се движеше обратно към ранчото. Тя го водеше далеч в пустошта на изток от Абилийн. Не трябваше да изостава. Сега не му беше времето да мисли за подобни неща, но той знаеше, че гордостта му би била разбита от необходимостта да си признае, че е бил надбяган от една жена и оставен сам да търси пътя към града.
Точно когато Медисън бе започнал да си мисли, че гонката ще продължи вечно, Фърн се обърна, за да
