— Защо си толкова сигурен, че не съм убил Трой? — запита Хен, очевидно опитвайки се да подмами Медисън да изгуби самообладание.
— Не вярвам, че момчето, което познавах, би могло да стане убиец.
Баща им може и да беше изтръгнал душите им, превръщайки ги в диви, необуздани мъже, но Джеймз не можеше да си представи, че някой от братята му би извършил убийство. Той трябваше да държи тази мисъл на преден план в съзнанието си. В момента не беше важно какво чувства брат му към него или как се чувства самият той.
— Че как би могъл да знаеш? Теб те нямаше да видиш как раста и какъв ставам.
Медисън се зачуди как един толкова тих глас може да гърми в ушите му с трясъка на оръдие.
— Попитай всички, които ме познават, дори Джордж. Аз наистина съм убиец. Ако Трой бе казал още една дума против татко, аз бих го убил.
— Не бъди твърдоглав, Хен — каза Джордж.
— Защо го доведе тук? — обърна се Хен към Джордж. — Бих предпочел да го беше застрелял, преди да влезе в града.
— Той иска да помогне.
— Не му искам помощта — заяви Хен. Очите му блестяха подобно на студени сини диаманти. — Разкарай го оттук, преди да съм му видял сметката.
Медисън се обърна кръгом. Червен облак от ярост забулваше съзнанието му и стомахът му се свиваше болезнено.
Той бе очаквал, че Хен ще се ядоса, но не бе подготвен за такъв гняв.
Не, това беше омраза. Хен го мразеше със същата сила, с която той бе мразил баща си. Джеймз познаваше дълбочината и силата на това чувство.
Медисън се спря пред вратата на затвора и огледа простиращия се около него груб град. Улиците бяха покрити с прах до колене, който се превръщаше в кал при първия дъжд. Във въздуха се носеха вонята и шумът от оборите, което почти го беше съкрушило при слизането му от влака. Подредените витрини на магазини прикриваха ниски, зловещи сгради, препълнени с нискокачествени стоки за широка употреба. Улиците бяха осветени от меката светлина, процеждаща се навън през прозорците на дузината кръчми. Чуваше се пискливата какафония на пиано, допълнена от фалшиво пеещи гласове и пиянски смях. Тук хората живееха ден за ден. Той не ги упрекваше, че се отдават на моментните удоволствия, но не можеше да го разбере.
Братята му бяха станали също такива мъже, затова не можеше да разбере и тях.
Въпреки това трябваше да се опита или да се върне обратно в Бостън и да забрави, че е имал семейство.
Медисън забеляза някакъв младеж, който вървеше наперено в неговата посока, и гневът и раздразнението му изчезнаха. Джеймз бе неприятно изненадан, когато позна в момчето младата жена, която го бе заговорила на стълбите пред „Дроувърс Котидж“.
Той усети как интересът му се засилва и вниманието му се съсредоточава. Наблюдаваше я как се приближава, озадачен от начина, по който реагираше на жена, която би трябвало да го накара да настръхне, вместо да поражда у него веселост и любопитство.
Тя със сигурност изглеждаше необичайно за жена. Косата й бе прибрана под широкопола шапка, фланелената й риза, кожените й панталони и ботуши с високи токове можеха да принадлежат на всеки един от десетките каубои, работещи в околността.
Беше висока, по-едра от повечето момичета, но бе прикрила онези части от тялото си, които издаваха пола й с широко елече от овча кожа. Вероятно бе прекарала години, яздейки под открито небе, преди да добие загара и наперената си походка. Само най-проницателното око би забелязало, че тя бе дошла на този свят като Фърн, а не като Фердинанд.
Тя не бе като жените, с които бе свикнал, и въпреки това се улови, че мисли за причините, които я бяха превърнали в такъв бунтовник. Не можеше да е било нещо незначително. Знаеше това от собствен опит.
Но докато се питаше какви ли превратности на съдбата биха могли да дадат такива забележителни резултати, той внезапно си спомни, че Фърн Спраул искаше Хен да умре.
Тя леко забави ход — позна го. След това тръгна по-бързо, с подчертано перчене.
Той пристъпи напред и застана на пътя й. Щеше да бъде забавно да я наблюдава как се опитва да реши дали да мине покрай него, правейки се, че не го вижда, или да забележи присъствието му. Медисън обичаше да притеснява противниците си. По този начин ги изкарваше от равновесие и ги караше да правят грешки.
Това му даваше предимство.
ГЛАВА 3
— Мъжете в този град са по-смели, отколкото си мислех — подхвърли Медисън, когато тя се приближи.
— Какво искате да кажете? — попита остро. Тъкмо щеше да го подмине, но се спря и се обърна към него.
Джеймз зае отпусната поза.
— Повечето хора биха се почувствали неудобно, ако други се разхождат насам-натам, правейки се на нещо, което не са. Това е старата приказка за вълка в овча кожа. Ако не се лъжа, още крал Давид е имал подобни проблеми, когато все още е бил малко овчарче.
Атаката му очевидно беше неочаквана, но тя дори не трепна.
— Изненадана съм, че сте чели Библията. Не мисля, че хора като вас вярват в нещо, освен в това, което искат да получат.
Хубав хаплив отговор. Тя може и да си нямаше представа каква би трябвало да бъде една жена, но главата й със сигурност не беше празна.
Той пооправи сакото си. Искаше да привлече вниманието й към разликата между облеклото си и местната галантерия.
— Ние, злите хора, трябва да четем всички добри книги, за да знаем какво правят добрите хора.
— Е, можете да четете „добрата книга“ колкото си искате, но това няма да спаси брат ви.
Ясно беше, че госпожица Спраул не бе впечатлена от облеклото му. Налагаше се да промени тактиката.
— Защо баща ви не ви купи някоя рокля? Едно хубаво хасе струва половината от цената на ботушите ви. Колкото до този револвер, за него може да ви купи цял гардероб рокли с волани.
— Обличам се така, както си искам! — изръмжа тя, очевидно раздвоена между желанието да го остави сам на пътя и също толкова силното желание да му даде урок, който да помни дълго.
Медисън разбра, че това не е случаят с дъщерята, принудена от обстоятелствата да се облича като син. Тя сама си бе избрала гардероба. Защо едно момиче би направило подобно нещо? Той се интересуваше от нея против волята си.
Джеймз я огледа по-внимателно. Не смяташе, че е учтиво, но бе трудно да се оцени външността й под износените дрехи. Едно беше сигурно: тя имаше великолепна фигура. Гърдите й бяха прикрити от широкия елек, но от кръста надолу тялото й бе очертано с яснотата, с която се откроява планински връх при изгрев слънце.
Никоя от жените, които познаваше, не би се осмелила да се разхожда в такъв вид.
Но Медисън не се чувстваше слаб. Усети, че пулсът му се ускори. Беше свикнал да вижда кокетна усмивка или бърз поглед, но откри, че видът на тесни бедра и дълги, стройни крака е още по-възбуждащ. Трябва да беше проява на чиста животинска похот — нищо друго не би предизвикало подобна реакция. Със сигурност не би могъл да хареса такава жена.
Джеймз се усмихна.
— За вас сигурно е голям проблем да бъдете една личност, а да искате да ви приемат за друга.
— Съвсем не — заяви Фърн с предизвикателно вдигната брадичка. — Толкова отдавна доказах, че мога да върша всичко, което правят мъжете, че сега никой вече не мисли за това?
