Медисън реши, че гласът и позата й са прекалено предизвикателни. Тя очевидно се гордееше със себе си, но той имаше смътното чувство, че не е съвсем доволна от това, че никой не гледа на нея като на момиче. Поправка: като на жена. Джеймз все още не знаеше много за нея, но беше сигурен в едно: Фърн Спраул отдавна вече не беше момиче.
Той се усмихна по-широко.
— И тогава се появява някакъв тип, някакъв си смотан новобранец от Бостън и вие отново трябва да се доказвате.
Тя вирна брадичката си още по-високо.
— Какво смятате вие, няма абсолютно никакво значение.
Медисън се изсмя вътрешно. Тази жена изобщо не го харесваше. Но на него му харесваше да я подкача. Особено много му харесваше начинът, по който проблясваха очите й. Той отново си придаде безгрижен вид.
— Струва ми се, че имате да ми кажете доста неща за невинността на брат ми.
— Той не е невинен — отвърна Фърн, изричайки думата, като че ли искаше да я унищожи. — Дейв Бънч го е видял…
Поведението на Медисън се промени изцяло. Той се оживи, у него се надигна агресивност и желание за схватка. Той едва не се нахвърли върху нея, но успя да се овладее, преди да я удари. Фърн отскочи изненадано назад.
— Твърди се, че господин Бънч е разпознал коня на брат ми — заяви Джеймз, заемайки най- застрашителната си поза. — Това не е достатъчно доказателство, освен ако не смятате, че конете могат да стрелят с револвер и че брат ми е отговорен за действията на коня си.
Тя се втренчи в него. Очите й бяха красиви: светлокафяви, със сиво-синкав оттенък. Той съжали, че вече е тъмно. Искаше да види този нюанс по-добре.
— Вие сигурно си мислите, че всички в Канзас са идиоти — изстреля тя язвително, — които само чакат някой самовлюбен всезнайко да дойде и да им каже какво трябва да правят.
Явно тя искаше да му каже много неща. Погледът на Медисън попадна на бюста й, но той бързо го отмести. Не трябваше да мисли за тялото й. Беше дошъл тук, за да помогне на Хен. Можеше да отдели малко време в изучаване на това донкихотовско създание, но формата на краката й, закръглеността на гърдите й и цветът на очите й нямаха нищо общо със задачата му.
Фърн не искаше да позволи на този Рандолф да я заплашва. Не искаше и да си признае, че бе толкова красив, че тя почти бе забравила защо е дошъл в Абилийн. Продължаваше да си повтаря, че го мрази и че иска да го види как напуска града, но й беше много трудно да си повярва, докато го гледаше.
— Ние знаем как да се оправяме с убийците — каза тя. — Също така знаем и какво да правим с една торба картофи, която се мисли за мъж.
— Да не искате да ме смачкате с красивото си малко краче? — запита Медисън. Приближи се до нея и се усмихна.
— Ще ви изгоним от града с огън под опашката! — Фърн се надяваше, че думите й са прозвучали уверено и яростно. Чувстваше се напълно обезсилена.
Усмихвайки се още по-широко, Медисън наведе лице, докато носовете им почти се докоснаха.
— Знаете ли, ако сестра ми говореше така… искам да кажа, ако имах сестра, защото в семейството сме само момчета, което със сигурност създаваше големи проблеми на майка ни, тъй като горката женица просто не смогваше да се грижи за домакинството от осем мъже…, не че има жена, която да може да се оправя с осем мъже, или дори с един, тъй като жените са деликатни по природа и не им е дадена способността да се справят с боричканията и кавгите на седем момчета…
— Мамка му! — изсъска Фърн. — Кога ще минете на същността? Няма да се изненадам, ако ми кажат, че печелите делата си, като подлудявате противниците си.
— Както щях да кажа — продължи Джеймз с нотка на обида в гласа, въпреки че в очите му проблеснаха насмешливи пламъчета, — ако говорите по този начин във Вирджиния, всички дами около вас ще започнат да припадат. А това би ви направило твърде непопулярна. За една жена е много трудно да си слага и маха корсетите. А, разбира се, първото нещо, което правите на една припаднала жена, е да й разхлабите корсета. Но вие няма как да знаете това, нали?
— Предполагам, че вие знаете повече за дамското облекло, отколкото аз — Фърн, премина в отстъпление.
Медисън видя, че тя не бе очаквала подобна реплика. В очите й проблесна гняв. Това накара синьото да изчезне, оставяйки само сивото. Но под него, подобно на жарава, проблясваше огън.
— Има ли някаква причина, поради която да ми стоите на пътя? — запита тя. — Сигурна съм, че в Бостън имате много възможности да упражнявате раздвоения си език. Той със сигурност е доста остър.
Не беше зле. Трябваше да изучи по-подробно тази жена. В нея очевидно имаше нещо повече от чифт прашни панталони и елече от овча кожа. Освен това, независимо от дрехите си, тя бе по-приятна гледка от конете и кравите. Когато настъпеше подходящият момент, той щеше да й каже това.
Медисън се усмихна, този път неподправено. Надяваше се да намали напрежението.
— Ами, аз всъщност се чудех дали не бихте ми казали къде е станало убийството.
— Защо не питате брат си?
— Джордж е доста зает сега. — Знаеше, че тя бе имала предвид Хен. — Жена му може да роди всеки момент и е разбираемо той да не желае да я остави сама.
Тя го погледна сякаш искаше да каже: „Не знам какво си намислил, но не ти вярвам.“
— Къщата на Конър е доста далеч оттук. Единственият начин да се стигне дотам е на кон. Ще се наложи да пояздите.
— Не очаквах да ми предложите да ме занесете дотам на гръб. Искате да кажете, че мога да яхна и бизон, ако искам? Големи майтапчии сте били вие в Канзас.
Фърн не знаеше дали това бе сарказъм, или просто проява на неговото чувство за хумор.
— Всеки в града може да ви упъти. Или пък да ви заведе дотам, ако искате.
— Бих искал вие да ме заведете.
— Не.
— Защо не?
— Защото не искам. Освен това, защо трябва да ви помагам да отървете брат си?
— Не трябва, но от опит знам, че поне една значителна подробност винаги остава пренебрегната. Предположих, че бихте искали да сте там, в случай че открия нещо.
Фърн си каза, че не иска да има нищо общо с Медисън Рандолф, но не можеше да го остави да отиде сам в къщата на Конър, защото му нямаше доверие. Тя уважаваше вродената проницателност на жителите на Канзас, но не беше чак толкова наивна, че да си мисли, че един адвокат от големия град няма да знае няколко трика повече от шерифа Хикок. Независимо дали това й харесваше или не, тя трябваше да го държи под око, докато свърши процесът.
— Кога искате да отидете?
— Какво ще кажете за утре сутринта?
— Ще трябва да ме вземете от фермата на баща ми.
— Ще бъда там в девет часа. Знам, че е твърде много да се надявам да има път дотам, но поне пътечка има, нали?
— Тръгнете по южния път — каза тя, гледайки го втренчено. — На около една миля от града завийте наляво. Ние сме на около две мили след това.
— Предполагам, че би било твърде много да се надявам да имате пощенска кутия.
— Че защо да имаме пощенски кутии? — сега той й се подиграваше. — Вие със сигурност смятате, че не можем да четем.
Фърн тръгна с подчертано наперена походка.
— Ако не сте при къщата ни в девет часа, няма да ви чакам — извика тя през рамо. — Не мога да си позволя да се правя на бавачка на някакъв новобранец цял ден. Имам няколко бика, които трябва да кастрирам. — Тя се спря и се обърна отново с лице към него. Ръката й беше на кръста, а в очите й се
