четеше предизвикателство. — Това е нещо, с което се справям много добре.
— Май ще е по-добре, ако си взема един здрав чифт челюсти.
Тя се запита дали той наистина знаеше какво са челюстите, или бе прочел за тях в някоя книга.
— До утре — помаха Медисън с ръка.
Тя се обърна кръгом и продължи по пътя си.
В продължение на няколко секунди Джеймз я наблюдаваше как се отдалечава, след което избухна в смях. Беше излязла победител в играта на думи със забележката си за биковете. Трябваше да си държи очите на четири. Не можеше да си позволи да разправят, че е бил надприказван от някаква си жена от Канзас, която дори не бе сигурна в пола си, въпреки че той самият нямаше никакви съмнения… На Фреди това щеше да му хареса.
Но Фреди и Бостън сега изглеждаха толкова далеч, като че ли последните осем години бяха просто сън и Тексас бе единственото реално нещо.
Медисън разтърси глава, за да пропъди тази ужасяваща мисъл. Не знаеше дали причината беше Канзас, студеното посрещане на братята му или пък тази толкова необичайна жена, но нещата не бяха тръгнали така, както се бе надявал.
Фърн се спря с кафеника в една ръка и с чаша в другата. Смехът на Медисън бе ехтял в ушите й цяла нощ. Това я дразнеше, държеше я будна, караше я да се чуди! Ядосваше се, че се бе разсмял, и се вбесяваше, че изобщо й пука.
Фърн си наля кафе и отиде до тежкия глинен буркан. Докато разбъркваше гъстата сметана в димящата черна течност, се укори, че бе разговаряла с него. Не трябваше повече да се виждат.
Но тази сутрин щеше да го заведе до къщата на Конър.
Да си каже, че не чувства вълнение, би значело да се самозалъгва. Тя мразеше причините, които бяха довели господин Рандолф в Абилийн, но й беше невъзможно да мрази самия господин Рандолф.
— Много си бавна тази сутрин — каза баща й, докато довършваше закуската си. Той пресуши чашата си с кафе и се изправи. — По-добре побързай, че няма кой да ти свърши работата.
— Ще се оправя. — Тя отпи от кафето си и реши, че му трябва още сметана.
Разбира се, като жител на Бостън, той смяташе всички в Канзас едва ли не за диваци и че бе достатъчно само да се появи, за да освободят Хен моментално.
Но това негово очакване нямаше да се сбъдне. Бостън може и да изглеждаше важен в очите на бостънци, но за жителите на Канзас това бе само още един град, чиито граждани не бяха по-различни от които и да било други хора.
Баща й затръшна вратата и това пробуди Фърн от унесеността. Тя отиде до масата и седна. Обви ръцете си около чашата с кафе и се втренчи в пространството.
Разбира се, сигурно малко мъже в Бостън изглеждат като Медисън Рандолф. Иначе всички жени от околността щяха да се преместят да живеят там.
Фърн отдавна знаеше, че мъжете от семейство Рандолф са необикновено красиви. Дамите в Абилийн говореха за малко други неща, откакто преди четири години в града бяха пристигнали трима руси, млади и неженени братя Рандолф. Тя не харесваше особено русите мъже, но се съгласи, че Джордж Рандолф, който бе дошъл една година по-късно, бе най-хубавият мъж, когото бе срещала.
Но това беше, преди да срещне Медисън. Когато бе погледнала грубата красота на това лице, Фърн почти бе забравила, че то принадлежи на врага й и че би трябвало да го мрази.
Вратата се отвори и баща й надникна вътре. — Смяташ ли да кастрираш онези едногодишни бичета тази сутрин?
— Не. Обещах на оня тип Рандолф да го заведа до къщата на Конър.
Може би той само й се присмиваше. Това би било в негов стил. Медисън имаше наистина високо мнение за себе си. И това личеше не само в стила му на обличане. Личеше от начина, по който вървеше, от начина, по който гледаше около себе си, сякаш едва понасяше престоя си в града.
Е, тя му беше приготвила няколко изненади. Нищо твърде жестоко, но господин Медисън Рандолф щеше да се завърне в уютния си, удобен, самодоволен Бостън със съзнанието, че не е имал достатъчно сила, умения и мъдрост, за да се справи с една обикновена жена.
— Вчера беше побесняла, че той изобщо е тук — каза баща й. — Защо го развеждаш наоколо, като че ли си му платен екскурзовод?
— Той казва, че щял да търси доказателства — отвърна Фърн, — но не се знае какво точно е намислил. Освен това, смятам да го видя да се връща доста обрулен.
— Какво искаш да направиш? — Гласът на баща й бе рязък и в него се прокрадваше нотка на недоверие.
— Нищо особено.
— Не ти вярвам. — Той я гледаше все така строго. — Последния път, когато видях това изражение в очите ти, ти отмъкна уискито на момчетата на Стюърт.
— Не трябваше да си правят майтап с мен.
— Единственото нещо, което те казаха, бе, че се надявали никога да не облечеш рокля. А като се има предвид, че по-скоро би умряла, вместо да си свалиш панталоните, никога не ми стана ясно защо се разстрои чак толкова.
— Те не казаха само това.
— Може и така да е било, но ти, изглежда, имаш навика се сдърпваш с мъжете. Трябва да престанеш да се бориш с всеки мъж, който си покаже носа в Абилийн, особено с търговците на говеда и техните каубои. Много ми е трудно постоянно да се извинявам заради постъпките ти.
— Не трябва да се извиняваш за нищо, което съм направила.
— Как пък не. Как иначе си мислиш, че ще мога да им продавам стоката си, особено на цените, които им предлагам?
— Не правя нищо, в което не съм убедена.
— Знам и това ми създава по-големи трудности, когато ги убеждавам в противното. Предполагам, че ще се заядеш с този адвокат, независимо дали искам да го правиш или не.
— Просто искам да му дам един добър урок.
— Изобщо не ти вярвам, когато започнеш да даваш уроци на хората. Достатъчно е да ядосаш само един тексасец и те всички се нахвърлят върху теб. Това може да ме разори.
— Никой няма да те разори, татко — каза Фърн.
— Не се увличай. Брат му е убиецът на Трой. Другият тип няма нищо общо с това.
Тя не отговори.
— Идеята да го разкарваш насам-натам си е твоя, така че се постарай той да се върне цял- целеничък.
Тя отново не каза нищо. Спраул се намръщи и направи няколко крачки навътре в стаята.
— Не искам да чувам, че се е случила и най-малката злополука.
— Нищо няма да чуеш — увери го тя.
Медисън Рандолф не би разказал на никого за това, което тя щеше да му направи.
Баща й не изглеждаше убеден, но се обърна и бързо излезе от къщата.
Фърн се опита да не обръща толкова внимание на факта, че баща й беше по-загрижен, че би могла да извърши нещо, което да навреди на бизнеса му, колкото на това, че отиваше на дълга езда с непознат и нещо би могло да й се случи. През всичките тези години тя се бе съсипвала от работа, бе се грижила за стадото и къщата му, бе му готвила, живеейки с надеждата, че ще я похвали поне веднъж, но той никога не бе показал и най-малкия знак на обич към нея. Понякога се чудеше дали баща й изобщо изпитва такава.
Медисън Рандолф я вбесяваше по същия начин.
Той я гледаше така, сякаш не вярваше на това, което виждаше. И всичко това само защото тя не носеше рокля. Щеше да му дойде добре, ако всички в Абилийн започнеха да го будалкат само защото се
