Наслаждаваше се на играта дори повече отколкото клиентите му. Служителите му бяха инструктирани изрично, че никой не трябва да го безпокои, освен ако не става въпрос на живот и смърт. В този звук обаче имаше нещо различно.

В град с население повече от двеста и петдесет хиляди души, всичките от които сякаш бяха пристрастени към комара, дори и най-големите игрални салони винаги бяха претъпкани и шумни. Ето какво не беше наред. Шумът започваше да утихва. Това никога не се случваше тук. Ако имаше нещо, което смесицата от мъже, уиски, пари и жени можеше да гарантира, то това беше шумът. Тази мисъл не излизаше от ума на Зак и той вдигна очи.

Отначало не забеляза никаква промяна. Мъжете около него се бяха вглъбили в игрите, викаха от удоволствие и крещяха от яд. Тъкмо щеше да се върне към своята игра, когато я видя.

Беше облечена в черно от главата до петите. Докато преминаваше през ярко осветената зала, всички застинаха на местата си и шумът заглъхна, сякаш беше потушен от ръката на гневния създател. Мъжете и жените в яркоцветните рокли се втренчваха след нея безмълвно.

Тя сякаш плуваше над земята и единственият признак за физическо движение беше лекото полюшване на материята на роклята й. Топлата, пастелена мекота на кожата й, влажната плът на устните й, синевата на очите й контрастираха рязко с черната й дреха, но дори и те бледнееха в сравнение с блестящия ореол от светлоруса коса, която се спускаше по раменете и гърдите й. Приличаше на жена, слязла от картина на Ботичели.

Зак не свали очи от нея, докато тя вървеше през залата и най-накрая спря пред неговата маса.

— Здравей — каза тя.

Гласът й беше мек и ясен. Леко провлаченият й говор издаваше, че беше от долината Шенандоа във Вирджиния.

— Здрасти — отвърна Зак, който си нямаше представа какво трябва да направи за тази жена. Изглеждаше му смътно позната, но не си спомняше да беше срещал жена, облечена изцяло в черно, от времето на Гражданската война, когато бе посетил брат си във Вирджиния и бе видял всички онези вдовици. Нито една от тях не беше на по-малко от четиридесет години, докато жената пред него едва ли беше на повече от двадесет.

— Ти пък коя си? — попита Доди.

Доди говореше ревниво, сякаш Зак беше нейна собственост, и това го раздразни. Той харесваше Доди също толкова, колкото и всяка друга жена. Тя се грижеше добре за момичетата му и управляваше добре кръчмата, но той не искаше никой да си мисли, че Доди имаше някакви права върху него, пък било то и някакво заблудено момиче от Армията на спасението.

— Какво искаш? — попита я Зак.

Строгото изражение на лицето й прерасна в усмивка, която накара мъжете около нея да забравят, че не бяха сами в залата. Ако някога на земята бе слизал ангел, то това беше тази жена.

Зак внезапно изпита тревожното чувство, че времето му е изтекло, че тя бе дошла тук, за да му даде вечно възнаграждение за един живот, на който се бе наслаждавал, но който беше прахосал. Това не беше честно. Братята му имаха достатъчно време да остареят и да се покаят за греховете си от миналото. Пред него обаче имаше дълъг списък с грехове, които му предстоеше да извърши.

— Не ме ли позна? — попита го видението. — Аз съм братовчедка ти, въпреки че сме доста далечни роднини. Дойдох тук, за да живея при теб. Ти ме покани — добави тя, когато Зак я погледна с вид на човек, който не знае какво да каже.

Посетителите на „Малкото райско кътче“ все още не бяха осъзнали, че току-що бе настъпил превратен момент в историята на живота им, но наблюдаваха идването му, като си шепнеха един на друг.

— Писах ти — обясни видението, — но не получих отговор. Помислих си, че все още си във Вирджиния сити, но когато отидох там, един много приятен младеж ми каза, че си се преместил в Сан Франсиско. Той откри писмото ми, което беше паднало в някаква пукнатина.

— Няма начин да си роднина на Зак — каза Доди. Червеникаворусата й коса се тресеше тревожно, а гласът й беше рязък и груб. — Той е тъмнокос, а ти си руса.

— Не сме много близки роднини. Баба ми беше Рандолф.

— Къде е семейството ти? — поинтересува се Зак.

— Все още са във Вирджиния. — Тя се разсмя тихо. — Татко и мама не те одобряват.

Зак усети, че смехът й е престорен. Тя беше адски уплашена.

— По-добре седни, за да могат тези момчета да си поемат дъх — каза той. — Какво търсиш в Сан Франсиско?

Тя остана права и в очите й се появи тревога.

— Вече ти казах. Ти ми каза, че ако някога Салем ми писне, мога да дойда при теб. И ето ме тук.

— Не си спомням да съм те канил — каза Зак, като се чудеше как така бе забравил едно толкова красиво момиче.

— Ти ме покани преди четири години, когато дойде при брат си във Вирджиния — напомни му срамежливо тя. — Предполагам, че съм се променила.

Тогава цялото му семейство се беше събрало за първи път от двадесет години. Бяха дошли от Тексас, Колорадо, Калифорния и Уайоминг, за да се съберат в същия дом, от който ги бяха изгонили през 1860 година. За Джордж и Джеф това събиране бе било отмъщение. За Зак то бе представлявало просто събиране на твърде много хора в една къща.

Той си спомняше срамежливото същество, което го беше следвало навсякъде, задавайки безкрайни въпроси за местата, които бе посещавал, и за нещата, които бе правил, докато баща й не я беше накарал да престане с твърде обидното предупреждение, че трябва да се пази от чумави, които се правят на уважавани господа.

— Аз съм Лили — каза тя. — Лили Стърлинг.

Лили! По дяволите! И шестимата му братя се бяха оженили за жени с имена на цветя.

Мозъкът му изключи, мускулите му се отпуснаха и картите му паднаха на масата.

— Мили боже! — извика Аса Уайт. — Вижте какво държи той! Никой не може да бие подобна ръка! — С тези думи той хвърли картите си на масата.

Един по един и останалите играчи се отказаха от играта, тъй като беше станало ясно, че не могат да я спечелят. Въпреки че мъжете в залата вече бяха започнали да дишат нормално, никой от тях не смееше да заговори, освен едно момиче с ярко гримирано лице, което попита с наподобяващ писък глас:

— Кой би си помислил, че Зак може да има роднина като нея? Ако не бях уверена в противното, щях да се закълна, че съм се върнала обратно у дома в Мисисипи.

Внезапно всички започнаха да говорят едновременно, сякаш някой беше развалил магията.

— Запознай ни, Зак — каза Ерик Олсен, забравил за играта на карти.

— Нямаш право да фамилиарничиш с такова момиче — каза Доди. — Какво ще правиш с нея?

— Ти само ме запознай. Все ще измисля нещо — отвърна уверено Ерик.

Чет Лий и Хайнрих Байдербекер станаха от местата си. Това, изглежда, извади Зак от транса, в който беше изпаднал.

— Къде отивате? — попита той. — Играта не е свършила.

— Свърши и още как! — каза Чет и посочи към картите на Зак, които лежаха на масата пред него.

Зак погледна към прекрасните спатии. Тайната му беше разкрита и той се почувства толкова ядосан, че беше готов да удуши някого.

— Кой ги обърна? — попита той. Неписано правило на играта беше, че никой не можеше да докосва картите на друг играч по никаква причина.

— Ти — отговори му Чет.

— В-вероятно когато п-погледна б-братовчедка с-си — заеквайки добави Хайнрих Байдербекер със силния си германски акцент.

Зак погледна първо км картите си, а след това към Лили. Трябваше да очаква подобно нещо. Жените с имена на цветя бяха донесли нещастие на всичките му братя. За какво си беше мислил, когато беше поканил Лили да дойде на запад при него? Тогава тя може и да бе била младо момиче, но той трябваше да знае, че някога тя щеше да порасне и да се превърне в потенциална опасност.

За да се убеди в това, му трябваше само да хвърли един поглед на мъжете, които се бяха втренчили в

Вы читаете Лили
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×