— Как не се сетих за това по-рано? — и свалил и другия си ботуш.
А в това време Велзевул и малкото дяволче били вече на покрива на къщата, в която живеел Шивача. Бързо се спуснали в комина. Велзевул излязъл от огнището, седнал важно на един стол в стаята и казал:
— Ето че вече няма да шиеш панталони! И хляб няма да има.
— Това пък защо? — попитал учудено Шивача.
— А кой ще сее без панталони? Без панталони животът просто свършва! Така че всичко зависи от теб, човече! Ти шиеш панталони за всички, затова си най-главният сред тях!
Шивача седнал на леглото и обул единия си ботуш.
— Как не се сетих за това по-рано! — рекъл той и обул и другия си ботуш.
След това дяволчето и Велзевул отишли при Обущаря и го убедили, че той е най-важният. Останал им само Ковача.
Доволни от свършеното, забързали и към неговата къща. Вмъкнали се през комина и го дочакали да се върне.
— Браво, браво! — извикал Велзевул и започнал да ръкопляска.
— Това пък какво е? — учудено попитал Ковача.
— Аплодисменти! — отвърнал Велзевул. — Защото твоят труд е най-тежък. Излиза, че ти си най- главният.
— Че каква ми е ползата от това?
— Първо… — започнал Велзевул.
— Само че говори по-силно, защото не чувам добре — казал Ковача.
— Първо!… — извикал Велзевул.
— Изобщо не те чувам! Изглежда, нещо е влязло в ушите ми — казал Ковача и тръснал глава.
— Казвам, първо! … — изкрещял Велзевул направо в ухото на Ковача.
— Първо, сега няма да можеш да се измъкнеш! — рекъл Ковача и хванал Велзевул за опашката.
Велзевул се ококорил от изненада, дръпнал се, но не можал да помръдне.
— И второ, няма да можеш да се измъкнеш — разсмял се Ковача. — И трето… А, ето че все пак успя да се измъкнеш — и погледнал опашката Ковача, която била останала в ръката му.
— Моля те, върни ми опашката! — завайкал се Велзевул.
— Няма да ти я дам — казал Ковача и размахал опашката.
— Не мога без опашка, скоро ще се женя — едва не се разплакал Велзевул.
— Нищо, ще си останеш ерген — отвърнал Ковача.
— Дори и да не се оженя, пак е лошо без опашка. Моля те, бъди човек и ми върни опашката. Ще ти служа вярно — обещал Велзевул.
— Съгласен съм — рекъл Ковача. — Ще ти върна опашката, ако изпълниш три неща.
— За една опашка да свърша три неща? — попитал през сълзи Велзевул.
— Иначе ще си останеш без опашка — отвърнал Ковача и свъсил вежди.
— Добре, добре, съгласен съм — изхлипал Велзевул.
— А къде да те намеря, щом ми потрябваш? — попитал Ковача и пъхнал дяволската опашка в джоба си.
— Трябва само да свирнеш и аз ще бъда при теб — едва промърморил Велзевул и се отправил към огнището.
— Точно в единадесет ще бъда при Орача! — извикал след него Ковача.
Точно в единадесет четиримата приятели се събрали да похапнат в дома на Орача. Седнали на трапезата, която била отрупана с най-вкусни гозби. Докато си похапвали сладко, никой не казал нито дума. Но ето че Орача се изпънал доволно на стола, погладил брадата си и рекъл:
— Мили приятели, отдавна дружим и сме неразделни, но досега не сме избрали най-главния помежду ни. А без най-главен просто не може. Дори и гъските имат главен, който ги води!
— Та нали до днес живяхме, без да имаме главен! — запротестирал Шивача.
— Да, живяхме без главен, но това не е правилно! — възразил Орача.
— Правилно или неправилно, предлагам да помислим и да изберем най-главния сред нас. И нека той да бъде най-достойният — рекъл Обущаря и се изпъчил.
— Точно така, най-достойният — казал важно Орача и целият се издул от самодоволство.
— Че какво има толкова да мислим? — скочил Обущаря. — Аз например правя обувки за всички вас…
— А чии са панталоните, които носиш? — прекъснал го Шивача. — Кой ги е ушил? Аз! А кой ти ги поправи, когато се скъсаха? Пак аз! Значи аз съм най-главният тук!
— Колко сте глупави всички! — извикал Орача. — А кой ви дава хляба, който ядете? Кой ви храни? Аз! Аз съм сял житото, аз съм го жънал, аз съм млял брашното и съм пекъл хляба! Той е мой и ничий друг!
Като чул всичко това, Велзевул се усмихнал самодоволно и потрил ръце.
— Ти какво мислиш? — попитали Орача, Шивача и Обущаря своя приятел Ковача.
Ковача допил виното си и рекъл:
— А какво ще стане, ако всеки върне на другия онова, което смята за свое?
— Как така? — попитали тримата в хор.
— Ами така — хляба — на Орача, дрехите — на Шивача, ботушите — на Обущаря, и желязото — на мен.
— Но това е чудесно! — възкликнал Орача. — И как да го направим?
— Няма да е трудно — отговорил Ковача и свирнал с два пръста.
И изведнъж станало… дявол знае какво! Ботушите започнали да се измъкват от краката на хората и да се струпват пред Обущаря, дрехите изоставяли своите собственици и долитали пред Шивача, хлябът и сладкишите падали от трапезите и се трупали пред Орача, а ножовете, вилиците, подносите и блюдата се събрали на огромна купчина пред Ковача. А четиримата приятели — каква гледка били само! Орача седял гол върху чувал с брашно и стотици хлябове, кравайчета, курабийки и сладкиши; Обущаря седял на купчина обувки и ботуши, съвсем гол, само с чифт ботуши на краката; облечен с всичко възможно, но съвсем бос, Шивача седял върху куп дрехи, а горкият Ковач, който също бил съвсем гол, едва се крепял върху острите и твърди железа, вилици, лъжици, подноси и блюда. Орача, Ковача и Обущаря треперели от студ, а Шивача пухтял от горещина и само потривал босите си нозе. Погледнали се четиримата мъже и прихнали да се смеят.
— Е, приятели — рекъл тогава Ковача, — още ли ще спорите на кого са хлябът, панталоните и ботушите?
— Нека всичко бъде както преди — казал Орача.
— А чий ще бъде хлябът? — попитал го Ковача.
— Мой — потупал се по гърдите Орача — и твой — потупал той Ковача по рамото, — и ваш — кимнал към другите двама. — С една дума, наш!
— Защо тогава спореше, че хлябът е само твой? — попитал Ковача.
— Защото ме подучи дяволът — отвърнал Орача, — и всичко се обърка!
— Е, както се е объркало, така ще се оправи — казал Ковача и свирнал с два пръста.
И всичко станало, както си било.
— Е, приятели — рекъл Ковача, — да пийнем за нашата дружба и за най-главното — общия ни труд.
В това време вратата леко се отворила и в стаята надникнал Велзевул.
— Какво искаш? — попитал го Ковача.
— Опашката — жално отвърнал Велзевул.
— О, съвсем бях забравил! — казал Ковача, извадил дяволската опашка от джоба си и му я подал.
После Орача, Ковача, Обущаря и Шивача седнали около трапезата и запели с цяло гърло веселата песничка за старото си и хубаво приятелство.
Ала вратата отново се отворила и Велзевул отново направил знак на Ковача.
— Какво искаш още? — прошепнал Ковача.
— Дали не ти се намира случайно някоя безопасна игла? — плахо попитал Велзевул.
