Ловците

Трийсет секунди по-късно, Ерик Кочиан и Макс се появиха с бърза крачка по стръмнината.

„Някой ден, помисли си Тор, ще вземе да получи инфаркт на този баир.“

Тор докладва:

— Току-що мина. Следвай го, за да видиш къде ще отиде.

Трийсет секунди по-късно, крайслерът се появи бавно по „Вамхаз корут“.

След още шейсет секунди Ракоши докладва:

— Зави по „Кирали Пал“. Изглежда, отива в „Кепиро“.

— Не го следвай. Направи едно кръгче и след това мини по „Кепиро“.

Тор даде заден, отдалечи се от микробуса и се включи на „Вамхаз корут“, а после зави надясно. Когато минаваше покрай „Кирали Пал“, видя Кочиан да свива по „Кепиро“.

След секунда Ракоши докладва:

— Влезе.

— Добре. Паркирай някъде — нареди Тор, — откъдето ще можеш да го видиш, когато излезе. Отивам и аз да паркирам и ще гледам да надникна в ресторанта.

— Разбрано — отвърна Ракоши.

Тор откри тъмен вход — беше го използвал и преди — откъдето да наднича в ресторант „Кепиро“.

Кочиан се бе настанил на малка маса между бара и вратата. Джазовият квартет бе точно между неговата маса и бара. На масата бе поставена бутилка уиски и бутилка газирана вода, а докато Тор наблюдаваше стария, сервитьорът донесе чиния с храна.

Тор знаеше, че е поръчал наденица и за двамата. Пушена с чесън за стария и телешка за Макс. Кочиан отряза парче и го лапна. Макс отпусна лапа върху крака на стария. Издателят отряза парче колкото палец и го бодна на вилицата. Протегна я към Макс, който внимателно изтегли със зъби хапката. Кочиан погали кучето по главата.

Цяла процесия от клиенти — включително три проститутки, една след друга — на влизане или излизане от ресторанта, спираха край стола на Кочиан, мъжете му стискаха ръката, а дамите получаваха целувка. По-смелите галеха Макс по главата. Кочиан всеки път се изправяше, за да поздрави хората, включително и проститутките, ала откакто Тор го охраняваше, той не бе завел нито една в хотел „Гелерт“.

Във Виена имаше „стара приятелка“, която понякога заварваше в апартамента си — в повечето случаи я засичаше, когато излиза — рано сутрин, при пристигането на Тор. Беше едрогърда червенокоса дама в края на петдесетте. Кочиан никога не говореше за нея, а Тор не задаваше въпроси.

Квартетът спря за почивка и солистът пристъпи към масата на Кочиан, погали Макс и си сипа от „Джак Даниелс“ на Кочиан. Когато почивката свърши, солистът се върна на пианото, а Кочиан продължи да реже наденицата — парче за себе си и парче за Макс — докато слушаше музиката и от време на време барабанеше с пръсти по масата.

Тор знаеше, че старият винаги стои малко повече от час и е/влязъл в ресторанта няколко минути преди един. Затова, когато погледна часовника си и забеляза, че е два без десет, реши, че е крайно време старецът да става. В същия момент издателят даде знак на сервитьора да му донесе сметката.

Тор извади мобилния, натисна копчето за автоматично набиране и предупреди:

— Току-що поиска сметката.

— Да се надяваме, че ще се прибере — отвърна Ракоши.

— Амин — отвърна Тор. — Заеми позиция и го наблюдавай, докато пресича моста. Аз оставам тук, за да ти кажа накъде се е отправил.

— Разбрано — отвърна Ракоши.

Ерик Кочиан и Макс излязоха от „Кепиро“ пет минути по-късно и тръгнаха към „Кирали Пал“, което означаваше, че се прибират.

Тор изчака стария да завие по „Кирали Пал“, позвъни на Ракоши, за да докладва за местоположението му, след това се втурна към паркирания наблизо сребрист мерцедес.

Тъкмо се бе качил в колата, когато Ракоши докладва, че старият тръгва по моста.

Бе тръгнал към „Вамхаз корут“, когато телефонът завибрира.

— Проблем — докладва колегата му.

— Идвам.

Даде газ по „Вамхаз корут“ и бе почти на моста, когато забеляза, че в средата става нещо нередно.

На тротоара до Макс и издателя бе спрял непознат, който удряше главата на животното с дръжката на пистолет.

Крайслерът на Ракоши бе почти до тях.

В следващия миг някакъв автомобил — черен или тъмносин мерцедес, който приближаваше към Шандор Тор — спря, отвътре изскочи мъж, стиснал пистолет с две ръце, и стреля по стария и кучето.

Ракоши направи обратен завой, гумите му изсвириха пронизително, изскочи от колата и откри огън по мерцедеса тъкмо когато автомобилът на непознатите потегли.

— Аз ще се заема със стария — разпореди се Шандор Тор по телефона. — Ти пипни мръсниците в мерцедеса. Ако трябва, ги удари.

Ракоши не отговори, но Тор го видя как се хвърля обратно в крайслера.

Тор спря до тротоара.

Старият седеше отпуснат, сякаш някой го бе повалил с удар. Охранителят видя, че от рамото му се процежда кръв и попива по белия костюм.

Непознатият продължаваше да налага Макс. Масивната челюст на кучето бе стиснала ръката му.

Тор изскочи от мерцедеса и без да спира, извади пистолета от кобура.

Прицели се в Макс и нападателя, след това се отказа да стреля. Скочи към непознатия и стовари пистолета в главата му.

Мъжът падна.

Тор погледна към края на моста, ала не видя нито чуждия мерцедес, нито крайслера на Ракоши.

Натисна друг номер за автоматично набиране. Бе доста необичайно, че има този телефон.

— Инспектор Лазар е — започна направо той. — Имам нужда от подкрепление. Престрелка на „Моста на свободата“. Ранен гражданин. Изпратете линейка.

Доколкото Тор знаеше, в полицията на Будапеща нямаше инспектор Лазар, но бе сигурен, че това е начинът да осигури незабавна помощ. Преди да започне работа за „Тагес Цайтунг“, той бе инспектор Шандор Тор.

Наведе се над стария. Кучето скимтеше. На главата му зееше кървава рана.

„Господи, аз ударих онзи гад един-единствен път и той загуби съзнание. Видях го с каква злоба налагаше Макс, а животното така и не го пусна. Кучето не скимти от болка. Скимти, защото знае, че нещо не е наред със стария“.

— Линейката е на път, господин Кочиан — съобщи Тор.

— Шандор, направи ми една услуга.

— Каквото кажете, господин Кочиан. Не биваше да допускам това да се случи.

— Трябваше да се прибереш, когато ти казах.

— Защо не полегнете, докато пристигне линейката?

— Няма да стане. Първо се обади на доктор Кинкс, ветеринаря на Макс, и му кажи, че ще закараш Макс незабавно, защото е спешно.

— Разбира се. Веднага щом ви настаня в болница…

— Частна болница „Телки“. Не им позволявай да ме откарат в проклетата „Сент Янош Кораш“. Там няма да позволят Макс да остане при мен.

— Всички пациенти с огнестрелни рани ги настаняват в „Сент Янош Кораш“ — обясни Тор.

— Ти нищо ли не можеш да уредиш?

— Не, не мога.

— Господи, защо ти плащаме? — попита старецът, след това нареди. — Помогни ми да се изправя.

— Не е много разумно, господин Кочиан.