обикновено, Уолтър не си беше на мястото (въпреки че това едва ли би променило нещата). Точно когато Малкълм си довършваше сандвича в ресторанта на Джими, госпожа Ръсел чу звънеца и каза с дрезгав глас: „Влезте.“
И водени от пощальона, те влязоха.
Малкълм удължи обяда си, като за завършек си поръча към сандвича с кюфте специалитета на заведението — шоколадов кекс с ром. След втората чаша обаче съвестта отново го изкара на дъжда. Пороят бе утихнал и сега кротко ръмеше. Обядът се бе отразил благотворно на настроението на Малкълм и на здравето му. Той тръгна, без да бърза, тъй като му бе приятно да се разхожда, а и не искаше да изпусне трите кесии със сандвичи. С цел да внесе промяна във всекидневието си Малкълм премина от другата страна на Югоизточна А по тротоара срещу дружеството. Това решение му даде по-добър поглед към сградата, докато се приближаваше, вследствие на което той разбра, че нещо не е наред, много по-рано, отколкото, ако всичко беше както обикновено.
Нещо съвсем малко го накара да се замисли. Една дреболия, която не си беше на мястото и все пак бе толкова незначителна, че сякаш бе лишена от смисъл. Малкълм обаче обръщаше внимание на малките неща, като например отворения прозорец на третия етаж. Прозорците на дружеството се отварят навън, а не се вдигат нагоре, ето защо отвореният прозорец стърчеше от сградата. Когато за първи път го забеляза, Малкълм отначало не осъзна значението му, но щом се доближи на пряка и половина дотам, той внезапно му направи впечатление и Малкълм спря.
Няма нищо необичайно в един отворен прозорец в столицата, даже времето да е дъждовно. Във Вашингтон обикновено е топло дори и през дъждовните пролетни дни. Сградата на дружеството обаче имаше климатична инсталация и прозорците се отваряха само за проветряване. Малкълм знаеше, че обяснението със свежия въздух е нелепо — нелепо именно защото бе отворен точно този прозорец. Прозорецът на Тамата.
Тамата — както знаеха всички в отдела — изпитваше ужас от отворени прозорци. Когато била на девет години, двамата й по-големи братя се сбили за една картинка, която тримата намерили на тавана. Най- големият й брат се подхлъзнал на едно чердже и полетял през прозореца на тавана към улицата, като при падането си счупил врата и останал парализиран за цял живот. Тамата веднъж бе споделила с Малкълм, че само заплахата от пожар, изнасилване или убийство може да я накара да се приближи до отворен прозорец. И въпреки това прозорецът на стаята й бе отворен.
Малкълм се опита да потисне неспокойствието си. Прекалено ти е развито въображението, помисли си той. Сигурно има съвсем нормална причина прозорецът да бъде отворен. Може би някой си прави шега с нея. Но никой от колегите му нямаше навика да погажда номера на другите, а и никой не би я измъчвал по този начин. Той бавно тръгна по улицата, подмина сградата и стигна до ъгъла. Всичко останало изглеждаше наред. От сградата не се чуваше шум, но те навярно просто четяха.
Ама че глупости, помисли си той. Малкълм прекоси улицата и с бързи крачки отиде до портичката, изкачи стълбите и след моментно колебание натисна звънеца. Той чуваше звъненето му в сградата, но госпожа Ръсел не отговаряше. Малкълм позвъни отново. Пак нищо. По гърба му пропълзяха мравки и усети хлад по врата си.
Уолтър премества книги, помисли си той, а Парфюмената Поли е в кенефа. Това трябва да е. Той бръкна бавно в джоба си за ключ. Когато някакъв предмет бъде пъхнат в ключалката денем, из цялата сграда зазвъняват звънци и мигат лампи. Нощем звънят звънци и в главното управление на вашингтонската полиция, в комплекса в Лангли и в една специална къща към охраната в центъра на Вашингтон. Малкълм долови ниското жужене на звънците, когато завъртя ключа в ключалката. Той отвори вратата и бързо прекрачи прага.
От подножието на стълбите Малкълм можеше да види само, че помещението изглежда празно. Госпожа Ръсел не си беше на бюрото. С периферното си зрение той забеляза, че вратата на доктор Лапе е открехната. В стаята се носеше някакъв особен мирис. Малкълм захвърли кесиите със сандвичи на бюрото на Уолтър и бавно се заизкачва по стълбите.
Той откри източника на миризмата. Госпожа Ръсел е била зад бюрото както обикновено, когато те са влезли. Силата на огъня от автомата, скрит в чантата на пощальона, я бе отхвърлила чак до кафеварката. Цигарата й бе паднала на врата й и бе горила плътта, преди и последният милиметър тютюн и хартия да се превърнат в пепел. Странна безчувственост обзе Малкълм, докато гледаше прегънатата надве фигура, отпусната в локвичка кръв. Той се обърна бавно като робот и влезе в стаята на доктор Лапе.
Уолтър и доктор Лапе преглеждали фактури, когато чули странните кашлящи звуци и тупването на тялото на госпожа Ръсел. Уолтър отворил вратата, за да й помогне да вдигне изпуснатата пратка (той бе чул звънеца, а после и думите на госпожа Ръсел „Какво ни носите днес?“). Последното нещо, което Уолтър видял, бил висок слаб мъж, който държал някакъв уред с формата на L. При аутопсията се установи, че е получил кратък откос — пет куршума в стомаха. Доктор Лапе видял всичко, но нямало къде да избяга. Тялото му лежеше, тежко отпуснато, до отсрещната стена под кървава ивица от диагонални дупки.
Двама от мъжете тихичко се изкачили на горния етаж, а пощальонът останал да пази вратата. Никой от останалите в дружеството не бил чул нищо. Ото Скорцени, началникът на командосите на Хитлер, веднъж демонстрирал ефективността на английския автомат „Стен“ със заглушител, като изстрелял цял пълнител зад гърбовете на група генерали, дошли на оглед. Германските офицери нищо не разбрали, но не поискали да копират английското оръжие, тъй като, разбира се, Третият райх произвеждал по-добри оръжия. За двамата мъже обаче стенът бил достатъчно добър. Високият отворил рязко вратата на Малкълм, но не намерил никого вътре. Рей Томас бил на колене зад бюрото си и си търсел молива, когато набитият мъж го открил. Рей имал време да изпищи „О, Божичко, не…“, преди той да му пръсне черепа.
Тамата и Харолд Мартин чули писъка на Рей, но нямали представа какво става. Почти едновременно те отворили вратите си и изтичали към стълбите. Няколко секунди царяла тишина, а после дочули бавни, леки стъпки, които се изкачвали по стъпалата. Стъпките спрели и едно слабо метално „щрак-щрак“ ги извадило от летаргията им. Няма начин да са разпознали точния източник на звука (вкарването на нов пълнител и зареждането на оръжието), но инстинктивно те разбрали какво означава това. И двамата се втурнали в стаите си и тръшнали вратите зад себе си.
Харолд проявил най-голямо присъствие на духа. Той заключил вратата си и успял да набере три цифри, преди набитият мъж да я разбие и да го застреля.
Тамата се подчинила на друг инстинкт. Години наред тя си казвала, че само в случай на крайна необходимост би отворила прозореца си. И ето този случай бил дошъл. Тя трескаво отворила прозореца, търсейки изход, търсейки помощ, търсейки каквото и да е. Замаяна от височината, тя си свалила очилата и ги оставила на бюрото. Чула трясъка от разбиването на вратата на Харолд, тракащата кашлица, тупването и отново побягнала към прозореца. Вратата й бавно се отворила.
Дълго време нищо не се случило, а после Тамата бавно се извърнала с лице към мъжа. Той не стрелял, тъй като се опасявал, че куршумът ще излети през прозореца, ще се удари някъде и ще привлече внимание. Щял да поеме този риск единствено ако тя започнела да вика. Тя не го направила. Тамата виждала само едно размазано петно, но знаела, че петното й прави знак да се отдръпне от прозореца. Тя бавно се приближила до бюрото си. Ако ще умирам, помислила си, искам да виждам. Ръката й посегнала към очилата и тя ги вдигнала към лицето си. Високият я изчакал да си ги сложи и в очите й да се появи разбиране. После натиснал спусъка и държал пръста си така, докато и последният куршум в пълнителя не изгърмял, изхвърляйки гилзите встрани. Тялото на Тамата танцувало под куршумите, подхвърляно между стената и картотеката, очилата й паднали, а косата й се разрошила. Слабият мъж видял как надупченото й тяло бавно се отпуснало на пода, обърнал се и се присъединил към набития си партньор, който току-що бил свършил да проверява останалите стаи на етажа. Без да бързат, те се отправили надолу по стълбите.
Пощальонът продължил да пази вратата, а набитият претърсил сутерена. Той намерил черния изход, но не си направил никакви изводи от това. А е трябвало, въпреки че грешката му отчасти се дължала на пропуска на Уедърби. Набитият открил и повредил телефонната кутия. Един развален телефон предизвиква по-малка тревога от телефон, който никой не вдига. Високият преровил бюрото на Хайдегер. Материалите, които търсел, трябвало да се намират в третото чекмедже от лявата страна и наистина били там. Той взел един плик и пуснал в него шепа гилзи и малък лист хартия, който извадил от джоба на якето си. Залепил плика и написал нещо отгоре. Ръкавиците му пречели да пише, но той така или иначе искал да промени
