силен крясък. Погледнахме нагоре и видяхме, че няколко орли се бият. Полетяха пера. Опитахме се да ги уловим. Германик и Кастор и двамата хванаха по едно още във въздуха и си ги закичиха в косите. Касторовото беше малко перце от крило, но Германиковото беше великолепно перо от опашка. И двете бяха окървавени. Кървави капки покапаха по извърнатото нагоре лице на Постум и по дрехите на Ливила и Агрипина. После нещо тъмно се понесе надолу. Не знам защо го сторих, но разперих полите на дрехата си и го хванах. Беше малко вълче, изранено и уплашено. Орлите се спуснаха да го вземат, ала аз вече го бях скрил, а когато закрещяхме и размахахме сопи, те се вдигнаха стреснато и с крясък отлетяха. Бях много смутен. Не исках вълчето. Ливия го дръпна от мен, но мама, с много сериозен израз на лицето, я накара да ми го върне.
— То падна в ръцете на Клавдий — каза, — негово е.
Тя запита един стар благородник, член на колегията на авгурите, който бе заедно с нас:
— Кажи ми, какво предвещава това?
Старецът отвърна:
— Как бих могъл да ти кажа? Може да означава много, може да е и нищо.
— Не се страхувай. Кажи как го тълкуваш ти.
— Първо отпрати децата.
Не знам дали й е дал онова тълкуване, което вие, четейки историята на живота ми, ще приемете за единствено възможното. Знам само, че докато всички останали се оттеглихме — милият Германик бе намерил още едно перо от опашка, забодено в близката глогина, и аз гордо го закичих в косата си, — Ливила пропълзя любопитно зад един розов храст и дочу нещичко. Тя прекъсна разговора с високия си кикот:
— Нещастният Рим, ако
Авгурът се извърна към нея и се закани с пръст.
— Безочливо момиченце — рече той, — бог несъмнено ще уважи молбата ти по начин, който не ще ти е приятен!
— Ще наредя да те затворят в стаята без никаква храна, детенце — каза мама. И тези бяха пророчески думи, като си ги припомням сега. Ливила остана затворена чак до края на ваканцията. Тя си го изкарваше от мене с най-разнообразни и злобни хитрости. Но не можеше да ни разкрие какво е казал авгурът, защото бе обвързана с клетва пред Веста и пред семейните ни божества никога да не споменава за знамението нито пряко, нито по заобиколен начин, докато всички присъствували на него още живеят. Накараха всички ни да положим тая клетва. Но понеже от дълги години насам аз съм единственият оцелял от цялата онази група — мама и авгурът, макар и много по-възрастни, надживяха другите, — вече не съм обвързан с мълчание. Доста време след това улавях мама да се взира в мен учудено, почти с уважение, но от това държането й към мене не се промени.
Не ми позволиха да постъпя в училището за момчета, защото слабостта в нозете не би ми позволила да участвувам в гимнастическите упражнения, които съставляваха главната част на образованието, а от честите ми боледувания бях изостанал в учението, пък и глухотата и заекването ми бяха още една пречка. Затова рядко бивах в средата на мои връстници и мои равни, играех предимно със синовете на домашните роби: двамина от тях, Калон и Палас, и двамата гърци, по-късно ми станаха секретари и аз им поверих най- отговорна работа. Калон стана баща на други двама мои секретари. Нарцис и Полибий. Много от времето си прекарвах и с прислужничките на мама и слушах какво си говорят, докато предяха, разчепкваха или тъчаха. Повечето от тях, подобно на моята бавачка, бяха жени, получили образованието на свободни граждани, и, да си призная, тяхното общество ми е доставяло далеч по-голямо удоволствие, отколкото която и да е мъжка компания оттогава насам: бяха с широки възгледи, проницателни, скромни и добродушни.
За моя възпитател и учител вече споменах — наричаше се Марк Порций Катон и беше, поне според собствените му думи, живо въплъщение на ония древни римски добродетели, проявявани последователно от всички негови предци. Той неспирно се хвалеше с тези си предци — както правят всички глупаци, които съзнават, че сами не са сторили нищичко, с което да се похвалят. Но от всички най-много се гордееше с Катон цензора, което пък от всички образи в римската история ми е най-омразен, защото вечно е застъпвал каузата на „римските добродетели“ и ги е отъждествил в съзнанието на народа с представите за простащина, педантизъм и грубост. Принуждаваше ме вместо учебник да чета самохвалните книги на цензора Катон, а описанието, което оня даваше в една от тях на похода си в Испания, където разрушил повече градове, отколкото бил броят на дните, прекарани от него в тази страна, вместо да ме накара да се възхитя от военните му способности и патриотизъм, дълбоко ме отврати със своята безчовечност. Поетът Вергилий е казал, че мисията на римлянина е да управлява: „Да пощади сразените и в битка гордите да покори.“ Не може да се отрече — Катон е покорил гордите, но не в истинска почтена битка, а с хитро възпламеняване ревността и завистта между испанските племена: наемал дори убийци, за да се отърве от по-опасните си врагове. Що се отнася до пощадяването на сразените, той хвърлил под ножа безброй много невъоръжени мъже дори когато безусловно предавали градовете си, и с гордост отбелязва, че стотици испанци предпочели да се самоубият с целите си семейства пред опасността да вкусят отмъщението на римляните. Какво чудно тогава, че племената се надигнали в мига, в който успели да докопат по някое оръжие, и оттогава, та до днес са вече трън в нашата пета? Единственото, към което се е стремял Катон, било плячка и триумфи: един триумф се разрешавал само ако определен брой трупове — струва ми се, по онова време били пет хиляди — бъдели наброени на бойното поле, а той пък е искал да бъде сигурен, че никой няма да се усъмни в него (както сам неведнъж се усъмнявал в своите съперници) и да го обвини, че с измама е поискал триумф при оскъдна жетва от мъртъвци.
Впрочем триумфите са били същинско проклятие за Рим. Една ли, две ли излишни войни са се водили само защото пълководците се стремели към славния миг да яздят увенчани през улиците на града, а зад тях да се нижат вражески пленници, влачени във вериги, и военната плячка, отрупана върху карнавалните коли? Август осъзнал това и по съвета на Агрипа издал декрет: никой пълководец, освен ако е член на императорското семейство, да не се удостоява с публичен триумф. Този декрет, обнародван в годината на моето рождение, се възприел от мнозинството като проява на завист от страна на Август към неговите пълководци, защото по онова време самият той вече бил престанал да възглавява военни кампании, а членовете на семейството му били още млади, за да се удостояват с триумфи; но всъщност то само означавало, че той не желаел да разширява повече границите на Римската империя и че се надявал военачалниците му да не подмамват граничните племена към започване на нови войни, след като са изгубили надеждата да бъдат удостоени с триумфи за победите си над тях. Обаче разрешил онези, които иначе биха заслужили правото на триумф, да бъдат награждавани с триумфалните орнаменти: бродирана тога, статуя, лавров венец и т.н.; а на истинския войник му стига и тази награда, за да спечели всяка необходима война. Освен това триумфите са пагубни за военната дисциплина. Войниците се напиват, никой не е в състояние да ги контролира и най-често денят завършва с разбиване на винарски изби, с подпалване на зехтинопродавници, с изнасилване на жени, изобщо държат се така, сякаш Рим е градът, който са покорили, а не някое жалко дървено лагерче в Германия или селце, заровено в пясъците на Мароко. След един триумф, празнуван от мой племенник, за когото скоро ще ви разкажа, четиристотин войници и почти четири хиляди граждани загубиха живота си по един или друг начин — пет големи жилищни сгради в квартала на проститутките в Рим изгоряха до дъно, триста винарски изби бяха плячкосани, да не говорим за безбройните други поразии.
Но аз всъщност говорех за цензора Катон. Неговият наръчник за икономиите и правилното водене на домакинството ми служеше вместо читанка и всякога щом се запънех над някоя дума, получавах по два удара: един по лявото ухо за глупостта си и друг по дясното — загдето съм обидил благородния Катон. Помня един пасаж от книгата, който е достатъчно красноречив за характера на това зло същество: „Господарят на домакинството трябва да продава старите си волове и всичкия рогат добитък, който е заслабнал; овцете, които са негодни, вълната им, кожите им дори; трябва да продава старите си коли и старите си земеделски сечива; той трябва да продава онези роби, които са остарели и изнемощели, и всичко друго, което вече е изхабено или безполезно.“ Аз самият, когато живеех като селски благородник в малкото си имение в Капуа, бях си създал за правило да изпращам изтощените си животни първо на по-лека работа, а сетне само на паша, докато старостта се превърнеше за тях в товар, и чак тогава нареждах да ги убият с удар по главата. Никога не се унижих дотам, че да ги продавам на безценица на някой селянин,
