чрез нея стана дядо на племенника ми Гай Калигула и племенницата ми Агрипинила. Нито пък беше освободен роб на Агрипа: макар може би и това да ви е минало ума, защото в Рим съществува обичаят освободените роби да приемат презимето на бившия си господар, от благодарност. Не, не беше тъй: той бе кръстен в памет на същия оня Агрипа, умрял неотдавна, от дядо си Ирод Велики, цар на юдеите. Защото този забележителен и странен старец дължеше престола си колкото на влиянието си пред Агрипа, толкова и на Августовото покровителство над него като към полезен съюзник в Близкия Изток.

Семейството му водеше началото си от Идумея, хълмистата страна, която лежи между Арабия и Южна Юдея; не беше от еврейски произход. Ирод Велики, чиято майка била арабкиня, бил назначен за управител на Галилея от Юлий Цезар по същото време, когато баща му бил назначен за управител на Юдея. Тогава бил едва петнайсетгодишен. Навлякъл си неприятности почти веднага, защото осъдил еврейски граждани на смърт без съдебен процес, докато потушавал разбойничеството в своята област, и бил изправен пред Синедриона, юдейския върховен съд. При този случай проявил голяма дързост, появявайки се пред съдиите в пурпурна мантия, заобиколен от въоръжени войници, но предварил присъдата, като се измъкнал тайно от Ерусалим. Римският управител на Сирия, при когото потърсил убежище, му дал ново назначение в тази провинция — управлението на една област до Ливан. С две думи, този Ирод Велики, чийто баща междувременно умрял от отрова, бил въздигнат за цар на юдеите със заповед, подписана от дядо ми Антоний и правуйчо ми Август (или Октавиан, както се наричал тогава), и управлявал трийсет години неумолимо и славно над владения, които били постоянно увеличавани от щедростта на Август. Женил се последователно за не по-малко от десет жени, сред които били и две от племенниците му, и накрая умрял, след няколко несполучливи опита за самоубийство, от най-мъчителната и отвратителна болест, позната на медицинската наука. Не съм чул да я наричат другояче освен Иродови скрофули, нито пък знам някой да е страдал от нея преди него, само симптомите й били: неутолим глад, последван от повръщане, загниващ стомах, дъх като на мърша, червеи в ануса и постоянно изтичане на слуз от червата. Болестта му причинявала непоносими болки и подбуждала до лудост и без туй буйната му натура. Евреите казвали, че това било божието наказание за двете му кръвосмесителни женитби. Първата му жена била Мариамна, от прочутия еврейски род Макаби, и Ирод бил страстно влюбен в нея. Ала веднаж, когато напуснал Ерусалим, за да се срещне с дядо ми Антоний в Лаодикея в Сирия, дал на първия си министър тайна заповед, в случай че той стане жертва на интригите на своите врагове, Мариамна да бъде убита, за да не падне в ръцете на Антоний; същото сторил и при друг подобен случай, когато отивал да се срещне с Август при Родос. (И Антоний, и Август имали лошата слава на сладострастници.) Когато научила за тези тайни заповеди, Мариамна се възмутила и изрекла пред майката и сестрата на Ирод думи, които мъдро трябвало да премълчи. Защото те ревнували властта на Мариамна над Ирод и още щом се върнал, повторили думите й пред него, като същевременно я обвинили, че по време на отсъствието му от яд и възмущение била прелюбодействувала — посочили за любовник самия министър. Ирод наредил да екзекутират и двамата. Но сетне бил обзет от такава дълбока скръб и разкаяние, че заболял от треска, която едва не го отнесла; а когато се съвзел, нравът му станал тъй мрачен и жесток, че и най-малкото подозрение го карало да убива най-добрите си приятели и близки роднини. Най-големият син на Мариамна бил една от многобройните жертви на Иродовия гняв: той и брат му били осъдени на смърт по обвинение, повдигнато от един природен брат, когото Ирод по-късно също осъдил на смърт за заговорничене срещу живота на баща си. По повод на тези екзекуции Август подхвърлил остроумието: „Бих предпочел да съм Иродова свиня, нежели негов син.“ Защото Ирод, евреин по религия, не ядял свинско и свинете му съответно доживявали до дълбока старост. Този нещастен принц, най-големият син на Мариамна, беше бащата на моя приятел Ирод Агрипа, когото Ирод Велики изпратил в Рим веднага щом го направил сирак, четиригодишен, за да бъде отгледан в двореца на Август.

Ирод Агрипа и аз бяхме връстници и много общувахме покрай милия ми приятел Постум, сина на Агрипа, към когото Ирод Агрипа се бе привързал дълбоко. Ирод беше много хубаво дете и един от любимците на Август, когато той идваше в двора на мъжкото училище да си играе на топчета, на прескочи кобила и да се надмерва с камъни. Но какъв немирник беше! Август имаше един любим пес от Адранос край Етна, който слушаше само него и никого другиго, освен ако Август не му кажеше: „Подчинявай се на еди-кого си, докато те повикам отново.“ Тогава псето правеше каквото му казват, изпращайки с нещастен копнеещ поглед Август, докато той се отдалечаваше. Малкият Ирод, кой знае как, успял да накара това куче, като било жадно, да изпие цяла купа много силно вино и го напил като стар войник от редовните в деня на уволнението му. Сетне му закачил на шията кози хлопатар, боядисал опашката му минзухареножълта, а краката и муцуната — пурпурночервени, завързал на краката му свински мехури, а на раменете му — криле от гъска и го пуснал из двора на двореца. Когато Август забелязал, че любимеца му го няма и го повикал:

„Тифон, Тифон, къде си?“, и когато невероятно странното животно се заклатило през вратата към него, това бил един от най-комичните моменти в тъй наречения Златен век на римската история. Но случката стана по време на карнавала в чест на бога Сатурн, тъй че Август се принуди да я приеме откъм смешната й страна. После Ирод си опитоми една змия, която бе научил да лови мишки и която държеше под ученическата си дреха по време на час, за да забавлява приятелите си, докато учителят е с гръб към класа. Изобщо влияеше на съучениците си толкова зле, че накрая го пратиха да се учи с мене при Атенодор, стария ми белобрад възпитател от Тарс. Разбира се, опита ученическите си шеги и пред Атенодор, но Атенодор ги приемаше тъй добродушно, а пък аз толкова се дразнех от тях, защото обичах Атенодор, че той скоро престана. Ирод беше извънредно умно момче, с удивителна памет и странен дар за езици. Веднаж Атенодор му каза:

— Ироде, някой ден, предчувствувам го, ще бъдеш избран да заемеш най-високопоставено място в родината си. Затуй сега трябва да отдадеш всеки миг от младостта си в подготовка за това призвание. С тези твои способности накрая можеш да станеш управник, велик колкото дядо ти Ирод.

А Ирод му отвърна:

— Всичко това е чудесно, Атенодоре, но аз имам голямо, лошо семейство. Ти дори не можеш да си представиш каква банда от главорези са всички те, най-големите разбойници, каквито би могъл да срещнеш в целогодишно странствуване; а откакто дядо ми умря, преди осем години, чувам, че ни най-малко не са се поправили. И шест месеца няма да преживея, ако ме принудят да се завърна в родината си. (Това го е казал и бедният ми баща, когато се е учил тук, в Рим, в дома на Азиний Полион. И чичо ми Александър, който бил с него, казал същото. И са излезли прави.) Чичо ми, царят на Юдея, е олицетворение на стария Ирод, само че зъл вместо величествен в пороците си; а чичовците ми Филип и Антипа са същински лисици.

— Добродетелта е щит срещу многобройните пороци, принце мой — рече Атенодор. — Не забравяй, че еврейската нация е по-фанатично предадена на добродетелта от всяка друга нация в света; ако ти се покажеш добродетелен, те всички ще те последват в това.

Ирод му отвърна:

— Еврейската добродетел не се спогажда много с гръко-римската представа за добродетел, така както ти я проповядваш, Атенодоре. Но много ти благодаря за пророческите думи. Обещавам ти, че ако някога стана цар, ще бъда наистина добър цар; но докато още не съм седнал на престола, трудно ще ми е да бъда по-добродетелен от другите членове на моето семейство.

Колкото за характера на Ирод, какво да ви кажа? Повечето хора — това го знам от опит — не са нито добродетелни, нито негодници, нито добросърдечни, нито пък зли. Те са по малко от едното и по малко от другото и нито едното, нито другото за дълго: жалки мижитурки. Но някои остават верни на своя силен характер: това са хората, които бележат най-ярките следи в историята, и аз ще ги разделя на четири вида. На първо място са негодниците с каменни сърца, за които Макрон, префектът на преторианците по времето на Тиберий и Калигула, е великолепен пример. Следват ги добродетелните мъже със също тъй каменни сърца, за които Катон Цензора, моето страшилище, бе великолепен пример. Третият вид са добродетелните мъже със златни сърца като Атенодор и бедният ми убит брат Германик. И последните и най-редки сред всички са негодниците със златни сърца: от всички тях Ирод Агрипа беше най-идеалният възможен пример. Именно негодниците със златни сърца, тези антикатоновци, са най-ценните приятели в тежки моменти. От тях не очакваш нищо. Те са лишени от всякакви принципи, както сами си признават, и мислят само за собствените си облаги. Но иди при тях в миг на голяма беда и им кажи: „За бога, стори това и това за мене“, и те непременно ще го сторят — не като знак на приятелска услуга, но както сами ще ти заявят, просто защото това съвпадало със собствените им долни помисли: и не ще ти позволят да им благодариш. Тези

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×