Съвсем скоро Ерлев разбра, че наистина е бременна. Робер се зарадва много на вестта, но двамата вече не се срещаха често, тъй като семейният конфликт между Робер и брат му се бе разгорял отново. Сега братята й бяха на служба в дукския двор, а работите на баща й вървяха отлично. Понякога тя си спомняше за съновидението и я обземаше силен страх. Майка й обаче не даваше и дума да се издума по този въпрос.
На шести август 1027 година ненадейно почина братът на Робер, дукът на Нормандия. Той остави законен син, който обаче не можеше да наследи титлата, тъй като от малък бе обречен на църквата. Някои обвиниха Робер в братоубийство, но въпреки това той беше обявен за дук на Нормандия.
В късната есен Ерлев роди момченце, комуто дадоха името Уилям. И тъй като бе извънбрачно дете, още от самото начало всички започнаха да го наричат Уилям бастардът.
До седемгодишната си възраст Уилям бе отгледан от майка си и своя пастрок. Един ден, докато хранеше овците, той срещна омразните му Юг и Марк, момчета, които не пропускаха случай да го подиграят за неговия произход. Двамата изглеждаха твърдо решени да го вбесят.
— Майка ти е била лека жена! — рече Марк презрително.
— Какво му говориш на този? Той изобщо не знае какво е това „лека жена“ — изсмя се Юг. — Много е малък още.
Но Юг се лъжеше. Уилям много добре разбираше значението на тази дума. Затова щеше да ги овършее и двамата едно хубаво, нищо, че бяха поне три години по-големи от него. Пусна съда с ярмата, засили се като бик срещу мъчителя си и с всичка сила заби глава в корема му. Макар че по-голямото момче го затегли за косата, той не издаде нито звук, а започна да налага брадичката му с юмруци. В това време Марк се притече на помощ на приятеля си, но Уилям насини окото му. Сега вече двамата обединиха усилията си срещу общия враг. Единият успя да го препъне, а другият го възседна и започна безмилостно да го налага по гръдния кош. Болката бе нетърпима, но Уилям не заплака. Откакто се помнеше, все се биеше с тези, които се осмеляваха да се присмиват на произхода му.
— Уилям, какво става пак тук?
Пастрокът му Ерлуин се завтече към тях, избута двете момчета от него и им нареди да се махат. Уилям знаеше много добре, че Ерлуин ненавижда подобни сбивания и затова с наведена глава зачака обичайното конско евангелие.
— Измий се, момче — каза неочаквано Ерлуин. — Баща ти те иска в двореца.
Уилям отиде послушно у дома и не след дълго се върна чист и прилично облечен. На сбогуване майка му го прегърна и го целуна със сълзи на очи.
В замъка казаха имената си. Пуснаха ги в малко предверие и им наредиха да почакат.
Уилям знаеше, че под управлението на баща му се е проляла много кръв. Войната, която той започна срещу братята си, бе довела до разцепление сред хората и този факт му създаваше много грижи. Бе принуден все още да пролива кръв, за да запази целостта на държавата.
Не след дълго въведоха Уилям в просторна зала, в която за негово учудване го очакваше баща му, заобиколен от най-висшите сановници на Нормандия.
Към него се приближи чичото на баща му, архиепископът на Руан, и положи ръка върху главата му. Като по даден знак всички присъстващи паднаха на колене пред него и се заклеха тържествено, че ще му отдават почести като наследник на Робер.
По-късно, останал насаме с баща си, той се сгуши в прегръдките му и тръпнещ от любопитство го попита за смисъла на странната церемония, която се бе разиграла малко преди това.
— Заминавам на поклонение в Обетованата земя, моето момче — отвърна Робер.
— Не бива да правите това, татко — възпротиви се Уилям. — Знам, че имате врагове и…
— Трябва да ида. Въпреки че се опитаха да ме разубедят.
— Защо, татко, защо?
Робер сложи внимателно сина си на земята, изправи се и отиде до срещуположния прозорец.
— Трябва да получа опрощение на греховете си, сине, а те не са никак малко. Но ти обещавам, че ще се върна съвсем скоро. Исках само да гарантирам правата ти и да се уверя, че ще те признаят за мой наследник и ще ти окажат подобаващите почести в случай, че с мен нещо се случи. Ето защо поисках от тези мъже да положат клетва за вярност пред теб като наследник на трона.
— Да, но аз съм само…
— Замълчи! Ти си мой син и това е достатъчно. Не вярвам да стане, но не е съвсем изключено да погазят клетвата си. Ти си незаконороден, макар и да обичах майка ти. Никога не ще успееш напълно да изтриеш това петно от себе си и животът ти няма да е лек. Но пък точно по тази причина един ден ти ще бъдеш храбър и силен мъж. Поне се надявам да станеш такъв. Сега си все още малък и сигурно не разбираш всичко, което ти казвам. Но може би като пораснеш, ще осъзнаеш, че съм прав.
— О, аз и сега те разбирам — отвърна Уилям убедено.
Робер се усмихна и го погали по косата.
— Ти си моят наследник и ще отидеш във Франция, за да поднесеш на краля своите почитания. Като твой сюзерен той е длъжен да те подкрепя в труден момент. Взимам всички тези мерки за всеки случай. Но ще се върна, обещавам ти.
Робер, дукът на Нормандия не можа да сдържи обещанието си. Той почина през 1035 година от болест, споходила го по време на поклонничеството.
Когато вестта за смъртта му стигна в родината, най-богатите и могъщи мъже паднаха на колене пред Уилям. За един миг незаконороденият се превърна в дук на Нормандия.
Години наред след това Уилям често си спомняше деня, в който пое наследството на баща си. Докато бе жив братът на дядо му, архиепископът на Руан, никой не посмя да погази клетвата си. През 1037-ма година обаче той почина и държавата, разкъсвана от междуособици, се разпадна. Жестоко бе убит графът на Бретан, учител и съветник на Уилям. Същото сполетя и личния му телохранител. В този труден момент за него се погрижи вуйчо му Валтер, който го подслони в едно селско семейство. Предстояха още много кръвопролитни битки.
Следвайки някогашния съвет на баща си, Уилям се отправи към Франция, където крал Анри го посвети в рицарско звание. От този момент нататък той бе под закрилата на френския монарх, който по тази причина не се и опита да изтласка младежа от позициите му. Естествено кралят преследваше с това своите собствени интереси.
На двадесетгодишна възраст Уилям вече бе в състояние сам да се справи с въстание, насочено срещу него. Намираше се във Волон, когато го предупредиха, че се готви свалянето му от власт. За да се спаси, се наложи да язди ден и нощ. Някъде около устието на Вир, постоянно изложено на приливите и отливите, му се наложи да престои по-дълго докато настъпи отливът. Внезапно отнякъде долетя тропот на приближаващи се коне. Уилям реши, че са неговите преследвачи и бързо се скри зад едно дърво.
Появи се огромен боен кон, възседнат от момче, чиито доспехи и туника свидетелстваха за благородния му произход. Ездачът изглеждаше едър за годините си, а мускулестото му тяло издаваше, че вероятно умее да си служи и добре с оръжието. Очевидно го преследваха. Не след дълго двама ездачи се насочиха в галоп към момъка. Размаханите във въздуха мечове показваха недвусмислените им намерения.
Момчето скочи пъргаво от коня. Неговото младо и нежно лице издаваше и преждевременна твърдост — очевидно бе, че животът не го е галил с перце. Очите му блеснаха решително, той изтегли меча от ножницата и с рязък и силен замах блъсна единия ездач от коня. Двамата продължиха да се бият ожесточено на земята. Момчето явно не притежаваше силата на възрастен мъж, но пък бе пъргаво и подвижно като невестулка.
В този миг към тях стремглаво се понесе и вторият преследвач. Сега вече Уилям се убеди окончателно, че двамата мъже възнамеряват да убият младежа. Затова изрева дрезгаво, атакува изненадания ездач и го просна на земята. Останалото свърши мечът му. В този момент и непознатото момче изтегли окървавения си меч от гръкляна на своя противник. Задъхано, то избърса потта от лицето си, след което се поклони ниско пред Уилям.
— Вие спасихте живота ми. Задължен съм ви безмерно. Умолявам ви, кажете ми името си, за да знам чии интереси ще защищавам от този момент нататък.
— Достойни, премерени слова — засмя се Уилям.
