— Говоря самата истина. Готов съм да ви служа.
— Аз съм вашият господар. Дук Уилям от Нормандия.
Момчето го погледна изненадано и падна на колене.
— Изправете се и по-добре ми кажете защо ви преследваха тези мъже. Учуден съм, тъй като вие сте все още дете.
— Дете ли? — рече момчето горчиво. — Не, не бих се нарекъл дете. — При тези думи адамовата му ябълка заигра нервно. — Днес почина баща ми, а аз съм наследникът му, граф д’Анлу. Тези двамата трябваше да ме закрилят и защищават, но те престъпиха клетвата си. Защото майка ми бе проста овчарка. Ще рече, аз съм незаконороден. Онзи там е братовчед ми Гарт. Искаше да ме убие, за да заеме мястото ми.
— По дяволите, горчива участ. Повярвайте ми, знам какво говоря. Аз също бягам от враговете си, понеже искат да ме убият.
— И накъде сте се запътили?
— Отивам при краля на Франция. Ще го помоля да ме подкрепи.
— Идвам с вас. Ще ви придружа.
— Не може да става и дума! Още сте твърде млад.
— Но аз се бия като мъж. Сам се убедихте.
— Вярно е. Вие сте извънредно храбър. Как се казвате?
— Аларик.
— А на колко сте години?
— На петнадесет.
— На петнадесет ли? На бой може и да сте на петнадесет, но иначе ме лъжете.
— Признавам, прав сте. Едва на дванадесет съм, но…
— Света Дева Марийо! Бил едва на дванадесет! Направо бебе! Та значи, настоявате да ви взема със себе си в битките, така ли?
— И вие сте само на двадесет години!
— Сега като ви разгледах по-внимателно… Наистина изглеждате много по-възрастен от дванадесетгодишен. Вероятно животът не ви е дал възможност да изживеете детството си пълноценно.
Уилям му се усмихна, обърна се и тръгна.
— Какво смятате да правите? — извика момчето.
— Аз потеглям. Ако искате да дойдете с мен, тръгвайте. Но отсега да се разберем — можете да наглеждате коня и оръжието ми, но на бойното поле не ви пускам.
Случи се така, че Аларик придружи дука на Нормандия на аудиенцията при френския крал. В качеството си на върховен сюзерен на Нормандия Анри се съгласи войските му да се бият на страната на Уилям. Скоро двамата поведоха армията към Нормандия.
Когато Аларик стана оръженосец на дука, трябваше да обещае, че няма да участва в каквито и да било бойни действия. Освен това той всъщност имаше васални задължения към френския крал, тъй като имотите му граничеха с Бретан. Но Уилям бе спасил живота му и той щеше да му е предан до края на живота си. Общото в произхода им бе сложило отпечатъка си и върху двамата — сякаш провидението ги бе събрало. В кървавата битка при Вал-де-Дюн никой и нищо не можеше да спре Аларик. Въпреки даденото обещание той се хвърли храбро и ожесточено срещу враговете на Уилям. Не след дълго френската армия успя без особени усилия да обърне метежниците в бягство.
— Аларик, граф д’Анлу, знаете много добре, че не биваше да се появявате на бойното поле — потупа го Уилям по раменете.
Но Аларик така и не успя да се защити, защото дукът се обърна към наобиколилите го нормански рицари.
— Видяхте ли само как умее да се бие този малолетен юнак? Бог да ни е на помощ, когато порасне.
— О, той наистина е великолепен боец — добави един около двадесетгодишен великан, който тъкмо слизаше от коня си. — Обаче е още доста див. Само един бог знае дали изобщо ще живее достатъчно дълго, за да се порадва на израстването си.
— Прав сте, Фалстаф. Бих искал да се погрижите за него. Пазете го и най-важното — в следващите няколко години не го пускайте да припари до бойното поле.
— Ама нали ви доказах, че… — запротестира Аларик.
— Един дванадесетгодишен хлапак не бива да доказва, че може да убива — сряза го Уилям. — А сега е време да тръгваме. Копнея за дома си.
По пътя яздеха мълчаливо. Неочаквано обаче дукът се обърна към Аларик.
— Знам, че сте борческа натура… принудително, разбира се. Не е изключено съвсем скоро да покажете какво можете. Смятам да се отправим с войската към Анлу. Светът тепърва ще узнае на какво са способни двама незаконородени. Какво ще кажете, а?
Втора глава
В нощта, в която Фалън се появи на белия свят, славеева песен огласяше околността. Харалд седеше в залата на дома си в Босъм и слушаше птичите трели като навремени отпиваше глътка пиво. Каквито болки и страдания да изтърпяват хората, мислеше той удивен, светът продължава да съществува — елени кастрят дърветата в гората, червейчетата изпълзяват от дупчиците си, птиците пеят своите песни.
Стресна се, когато чу как на първия етаж съпругата му Едит изпищя високо. Започна да се моли мълчаливо и това раждане да мине успешно. Беше още твърде млад, едва двадесет и три годишен, но това бе вече третото му дете. Харалд обичаше Едит от все сърце, макар и църквата да не признаваше брака му с датчанката.
Въздъхна неволно. Можеше да се наложи по политически причини някой ден да легализира брака си пред църквата. Едит бе разумна жена и не обременяваше съвестта му със собствените си желания. Заради това й качество Харалд я обичаше още по-съкровено и в момента страдаше заедно с нея, тъй като тя бе на път да роди третото им дете.
— Графе! Граф Харалд!
Гласът прекъсна размислите му. Той затвори прозореца и се обърна бавно. Пред него бе застанала Мърси, една от прислужничките на жена му. По изтощеното й лице пробяга усмивка. Той я погледна с ням въпрос в очите.
— Този път е момиче, графе. Едно възхитително мъничко момиченце. По-красиво от всяко бебенце, което сте виждали някога.
— Боже, това е прекрасно — усмихна се Харалд. — А как се чувства лейди Едит?
— Добре е, графе. Очаква ви.
Харалд изкачи бързо стъпалата към първия етаж и пристъпи в стаята на съпругата си. Едит лежеше в прясно застланото легло, покрита до брадичката с кожена завивка, за да се предпази от простуда. Нежното й лице бе пребледняло и носеше белезите на трудно раждане. Въпреки това обаче бе по-красива от всякога.
Харалд коленичи до нея и нежно взе ръката й в своята.
— Момиче е — продума с усилие Едит. — Не сте разочарован, нали?
— Какво говорите, скъпа — засмя се Харалд. — Радвам се безкрайно, че вече си имам и дъщеря. Умирам от любопитство да я видя. Мърси смята, че е най-красивото бебе на света.
Едит също се разсмя и повдигна завивката. Харалд пое предпазливо в ръце вече окъпаното и повито бебе и заоглежда внимателно и любопитно красивата си дъщеря.
— Какви прекрасни сини очи има само! Истинско ангелче! И косите й са черни! Да ме вземат мътните, ако разбирам защо?
При тези думи той положи обратно малката до майка й.
— О, да, това са черните коси на Годуинови — усмихна се Едит. — Но очите й, видяхте ли очите й? Сини като Северно море. Сигурно ги е наследила от майка ви.
— Цветът им може и да се промени.
