пристигнал от усамотената си колиба в дивите гори, макар че никой не го беше повикал. Той просто знаеше, че детето ще се роди именно на този ден.
Нови светкавици прорязаха небето. Отблясъкът им озари лицето на жреца със странна светлина. В дългата му до пода брада засвяткаха искри. Светлината падна и върху детето и то сякаш запламтя в обятията на баща си.
— Викинг ли? — ухили се Олаф, поклати глава и посочи заспалата Иърин. — Само не го казвай високо — продължи предупредително той. — Майка му ужасно ще се ядоса.
Мергуин докосна лицето на бебето. Малкият посегна към ръката му и я стисна с всичка сила.
Олаф смръщи чело. Усети, че от друида се излъчва някакво предупреждение, и силно притисна бебето до широките си гърди, сякаш можеше да го защити от бъдещето му.
— Какво искаше да кажеш, стари черногледецо?
— Вълкът би трябвало да знае по-добре, вместо да ме ругае — отговори спокойно Мергуин. После млъкна и бавно пое въздух.
— Това дете, милорд, е твое. Ще стане викинг. И също като баща си ще кръстосва световните морета. Ще воюва в безброй битки и мечът му ще отрази безброй удари. И ще победи хиляди бойци с ума и силата на десницата си. Той…
— Какво той? — попита напрегнато Олаф. Той обичаше от все сърце новороденото, но все пак Ерик беше вторият му син. Ако Лейт беше предопределен да властва в Дъблин, дали Ерик щеше да се опита да му оспори това право?
Мергуин веднага усети загрижеността на норвежеца и поклати глава.
— Съдбата ще го отведе в друга страна. Но там го очакват сериозни опасности.
— Синът ми ще се справи! — отвърна му уверено Олаф.
Мергуин го погледна право в очите. Никога не беше лъгал Господаря на вълците.
— Над него ще властва Один. Синът ви ще пътува по моретата сред бури и гръм и също такава бурна страст ще пламти в сърцето му. Когато порасне, ще падне мрак. Но…
— Говори!
— Скоро ще дойде и светлина. — Лицето на Мергуин беше сериозно, а Олаф, Господарят на вълците, не знаеше дали да се моли на християнския Господ, който бе приел в угода на жена си, или да падне на колене пред Локи, Один и Тор, боговете на родината му.
Най-добре беше да се помоли на всички. Олаф стисна здраво зъби и мускулите му се напрегнаха.
Мергуин се уплаши, че могъщият воин ще задуши детето в прегръдката си, и го изтръгна от ръцете му. Топлината на детското телце проникна в него и старият жрец затвори очи.
— Малкият ще прилича много на баща си. Има страстна натура и непрестанно ще се излага на опасности, но…
— Какво но? — настоя гневно Олаф.
Макар че Мергуин се усмихваше, очите му оставаха мрачни.
— Дай му добро образование, милорд. Научи го да се бие и да действа с ум и хитрост. Погрижи се десницата му да е силна и слухът му остър. Той ще стане викинг и ще трябва да се пребори с коварен, жесток враг.
Мергуин спря за миг. Детето го гледаше с очите на баща си — едновременно огнени и ледени. Това бебе разбираше предсказанията му! Усмивката на друида стана още по-дълбока.
— Родил се е със смелост, с гордост. С непобедимия дух на майка си и силата и волята на баща си. Дай му разум и опит, Олаф. После го пусни да тръгне по широкия свят, както направи с теб баща ти. И той е като теб — ще съумее да изкове сам съдбата си.
Олаф смръщи чело.
— Без загадки, друиде.
— Аз не говоря със загадки. Казвам ти всичко, което знам. Пусни го да си отиде и сам ще победи демоните си. А после…
— После?
— Е, милорд, крайната победа ще бъде за него. Също като теб, синът ти ще намери жена със силата на Один. Силата на бурята, силата на светкавицата, силата на гърма. Волята й непрестанно ще предизвиква неговата. Заради нея ще го грози опасност, но от нея ще дойде и спасението. Тя е необуздана и сприхава лисица. Красотата й е ослепителна, но омразата й е по-дълбока от морето, което разделя неговата и нейната родина. Ала не се безпокойте, господарю на вълците, вълкът ще опитоми лисицата и победата ще бъде за него.
Мергуин помълча малко и добави с едва забележима усмивка:
— Или лисицата ще опитоми вълка и тогава…
ПЪРВА ГЛАВА
Носът на първия драконов кораб изникна на хоризонта в мига, когато първата светкавица проряза небето и след нея тресна оглушителна гръмотевица.
А след него се появиха толкова много драконови кораби, че закриха хоризонта и предизвикаха луда паника в града. Мощни и диви, те се люлееха по вълните като приказни чудовища и носеха със себе си страх от опустошение и клане.
Кръвожадните нормани бяха познати на мало и голямо по саксонското крайбрежие на Англия. Датчаните бяха опустошавали страната години наред и християнският свят трепереше и до днес при вида на бързите драконови кораби, бич за мирното население.
Този ден корабите дойдоха откъм изток, но никой, който видя викингската флота, не се учуди на тази странност. Хората виждаха само безбройните щитове, с които корабите бяха покрити от носа до кърмата, и им се струваше, че не гребците, а вихърът тласкаше мощните им корпуси към брега със силата на Божия гняв. Червено-белите платна устояваха на напора на вятъра и се издигаха заплашително към оловно-сивото небе.
Когато заби първата камбана, Рианон беше в параклиса. Беше дошла да се помоли за мъжете, тръгнали да се бият срещу датчаните в Рочестър. Молеше се за братовчед си Алфред и за Роуан, мъжа, когото обичаше.
Нито за миг не беше помисляла, че викингите ще нападнат града й. Повечето от хората й бяха тръгнали с краля, за да се сражават срещу окопалите се в южната част на страната датчани. Градът беше останал без защита.
— Милейди! — Егмунд, възрастен, но верен до смърт воин, който отдавна служеше на семейството й, я намери коленичила пред олтара. — Милейди! Драконови кораби!
За момент Рианон помисли, че старецът е обезумял.
— Драконови кораби? — повтори невярващо тя.
— На хоризонта. Носят се право към брега!
— От изток?
— Да, от изток.
— Рианон скочи, изтича навън и се втурна по дървената стълбичка към дървената тераса, която обикаляше целия господарски дом. Обърна се на изток и погледна към морето.
Те идваха. Точно както й беше казал Егмунд.
Прилоша й. Сърцето й заби в смъртен страх и тя с мъка потисна вика си. Целият й живот ли щеше да мине във война? Датчаните нападаха Англия като стада скакалци и носеха със себе си смърт и опустошение. Те бяха убили баща й. Никога нямаше да забрави как го бе държала в прегръдките си и се бе опитвала да възстанови дишането му.
А сега идваха да нападнат дома й и тя не разполагаше с войска за отбрана. Хората й бяха заминали с Алфред.
— Велики боже! — прошепна дрезгаво тя.
— Бягайте, милейди! — заклеваше я Егмунд. — Вземете един кон и препускайте като вятър към краля. Ако яздите като дявол, ще го настигнете още утре. Вземете лъка си и малка свита, а аз ще предам крепостта.
