— Милорд! Къде сте?
Най-после! Роло беше дошъл. По пода изтрополиха конски копита, спряха близо до него и Ерик разбра, че вече може да разчита на помощ. Пръстите му стиснаха ножа с последна сила.
Жената скочи на крака и задиша ускорено. После се обърна, за да избяга.
Ерик положи усилие и се изправи с нож в ръка. Жената се втурна към изхода, но после се обърна към него.
В продължение на един дълъг миг спусналата се пред очите му мъгла се проясни и образът й, обкръжен от ореола на залязващата светлина на деня, се запечата завинаги в съзнанието му. Висока на ръст, стройна и царствена, с разпилени по раменете огнени коси, загърната сякаш в златен облак.
Тя видя ножа, видя и ледения му поглед и неволно изпищя, притиснала гръб до стената. Викингът държеше живота й в свои ръце.
И двамата знаеха, че той можеше да я убие още сега, на това място. Вместо това Ерик се прицели грижливо и метна ножа така, че острието прониза тънкия плат на туниката и го заби в стената. Улучи одеждата й точно под сърцето.
После й се усмихна със смъртоносен хлад.
— Аз съм викинг, точно както твърдите, но въпреки това ще ви оставя жива. Само че се молете, лейди, молете се от сърце и душа на вашия Бог да не се срещнем още веднъж.
Гъстите й мигли прикриха смъртния страх и омразата в сребърните очи. От гърлото й се изтръгна задавен вик. Тя се обърна светкавично, разкъса прикованата си одежда и изскочи през вратата.
След миг в стаята връхлетя Роло.
— Ерик!
— Ето ме — отговори уморено мъжът. Роло се втурна към него, приведе се и му помогна да се изправи.
— Отведи ме в някое легло — изпъшка Ерик. — Извикай лекаря и ми донеси голяма кана медовина или ейл.
— Колко кръв! — пошепна ужасено Роло. — Трябва веднага да превържем раната ви. Не бива да умирате, принце!
Ерик се ухили мрачно.
— Няма да умра, можеш да бъдеш сигурен в това. Ще продължа да живея, за да си отмъстя за този злокобен ден. Ще узная какво се е случило, тук или на друго място. Алфред от Есекс скоро ще разбере, че срещу него могат да се изправят не само проклетите датчани, а и обединените сили на ирландците и норвежците.
На един висок хълм, увенчан с бели скали, от който се разкриваше ужасяваща гледка към разрушения град, седеше млад мъж. Сега той се надигна от прикритието си и хукна да бяга през храсталаците. Макар че краката му пареха болезнено, не забави ход нито за миг. Тръгна по старата римска пътека и скоро настигна двама мъже на коне. Благородници от Есекс, знатни лордове, приближени на краля. По-възрастният беше облечен в синя вълна и хермелин, по-младият носеше наситенозелени одежди, обшити с бяла лисича кожа.
— Хайде, момче, разкажи какво се случи — подкани го по-възрастният.
Момъкът заразказва задъхано.
— Всичко мина точно така, както го пожелахте, милорд. Лорд Уилтън от Есекс поведе воините си и почти веднага падна под мечовете на викингите. Никой не знаеше за поканата на краля, никой не подозираше, че викингските кораби са пълни с ирландци. Уилтън и Егмунд със сигурност са мъртви и ще бъдат заклеймени като предатели. Жителите на града посрещнаха викингите като омразни нашественици. Половината сгради горят. Хората, които оцеляха, са взети в плен. Мъжете ще бъдат заробени, жените ще станат жертва на викингската похот.
Възрастният мъж изкриви устни в жестока усмивка. Младият благородник попита загрижено:
— А какво стана с лейди Адела и лейди Рианон?
— Адела избяга, точно според плана. — Момчето помълча малко, защото се боеше от гнева на двамата мъже. — Обаче лейди Рианон не пожела да изостави верните си хора и остана в града. Даже взе участие в битката.
Младежът избухна в ядни проклятия. Крепостният побърза да обясни:
— Един от викингите я взе в плен в дома й. Малко по-късно обаче я видях да се измъква през една странична врата и да се скрива в гората.
— Наистина ли е била пленена от викинг?
— Да — кимна уплашено момчето, — но успя да избяга.
— Хм… Само че дали е успяла да избяга навреме? — ухили се другият и погледна подигравателно спътника си, който гърчеше лице. — Какво те е грижа? Моля се викингът да я е изнасилил, и то безмилостно! Готов съм да се обзаложа на най-скъпоценната си наметка, че вече няма да отблъсква така презрително предложението ми. Обезчестена и захвърлена от смъртен неприятел! Не мислиш ли, че ще бъде благодарна за трохите, които ще й подхвърля?
Младият мъж не го поглеждаше.
— Може би се лъжеш — прошепна беззвучно той. — Тя обича Роуан, той също я обича. Няма да приеме никой друг.
— Ще направи онова, което й се казва.
— Само кралят може да й заповядва.
Тези думи бяха последвани от корав, подигравателен смях.
— Сигурен съм, че след този ден кралят ще бъде бесен от гняв. Сигурен съм също, че няма да й позволи да се омъжи за онзи млад безделник. А сега е време да вървим. Свършихме работата си и денят е наш. Ще отидем при краля и ще му опишем прочувствено ужасните събития.
— Милорди! — Шпионинът напомни за себе си.
Старият го изгледа с коварно присвити очи.
— Какво искаш?
— Възнаграждението си! Обещахте ми сребро!
— Точно така — потвърди благородникът, подкара коня си към него и попита: — Сигурен ли си, че всички, чиито имена спомена, са мъртви?
— Съвсем сигурен. Изпълних всичките ви желания. Обещахте ми възнаграждение.
— Така да бъде.
Благородникът се усмихна. Очите на момъка се разшириха от ужас, защото скритата в ръкавица ръка посегна към меча. Не му остана време да извика; тънкото острие се заби безмилостно в сърцето му и той се свлече на земята в локва кръв.
— За Бога! — извика стреснато младият. — Наистина ли трябваше да бъдеш толкова жесток?
— Разбира се. — Лордът невъзмутимо изтри кръвта от меча си. — Как да не беше нужно? Помни думите ми, млади приятелю: когато извършиш предателство, не оставяй след себе си свидетели. — Той подкара коня право през потръпващия труп на младежа и заключи: — Хайде, време е да отидем при краля.
ВТОРА ГЛАВА
Сърцето на Рианон се блъскаше лудо в гърдите й, краката й пареха от болка, дробовете й бяха толкова измъчени, че едва си поемаше дъх. Все пак тя продължаваше да тича между вековните дървета, все по- далеч от града, който беше нейна родина и нейно наследство. Откак се помнеше, бе живяла във война, но никога не се беше чувствала толкова близо до отчаянието и ужаса като днес.
Едва когато навлезе дълбоко в гората, спря да си почине. Познаваше добре местността и се радваше, че скоро ще настъпи нощта. Откри една обрасла с дебел пласт мъх скала, седна и тежко пое въздух. После напрегнато се вслуша дали викингите не са тръгнали да я преследват. След малко дишането й се успокои. Никой не я преследваше. Сигурно не я смятаха за достатъчно ценна плячка. Вероятно не знаеха коя е, а може би им беше все едно.
Побиха я студени тръпки.
