Той можеше да я убие. И ако не беше толкова тежко ранен, със сигурност щеше да тръгне подире й.

Тялото й се тресеше. Тя затвори очи и отново видя пред себе си викинга, рус и могъщ, усети едва доловимия му мъжки аромат, почувства милувката на ръцете му…

Рианон пое дълбоко въздух. Той можеше да се прицели право в сърцето й и да я прониже, но не го направи. Сигурно бе разбрал, че тя ще избяга и ще предупреди краля, но въпреки това я бе пощадил.

Не, не беше много вероятно постъпката му да е проява на милост. Преди това се беше държал направо брутално. Но какво ли искаше да каже, когато настояваше да научи какво се е случило? Тя обгърна с ръце тесните си рамене и й се дощя да изкрещи с цяло гърло страха, гнева и отчаянието си. Какво се беше случило ли? Орда викинги бяха дошли от морето и бяха плячкосали дома й!

Трябваше веднага да тръгне на път. Трябваше да намери краля.

Рианон скочи на крака и се запрепъва по тясната пътека, докато стигна до бистър горски поток. През цялото време се беше питала отчаяно дали викингите ще сринат града със земята. Толкова много хора бяха загинали. Благородници, професионални войници, крепостни, всички без изключение бяха тръгнали на смърт за родината си.

В очите й запариха сълзи. Егмунд беше мъртъв. Милият, мерен до смърт Егмунд с увисналите мустаци и тъжните кафяви очи. Не можеше да понесе мисълта за огромната загуба. Коленичи в калта и потопи лицето си в хладната, пенеста вода. Остави я да тече, за да измие мръсотията — и милувката на викинга. Разтрепери се отново, но се принуди да се изправи. Дъждът най-после беше престанал. Трябваше да върви нататък. Трябваше да тича дотогава, докато настигне Алфред.

Изведнъж усети огромно нетърпение да види отново братовчед си, да се приюти под силното му рамо, да му изплаче умората и тъгата си. Не искаше да го товари с грижите си, но Алфред беше единственият, който беше в състояние да отмъсти на викингите.

Алфред беше израсъл в безкрайни битки с норманските завоеватели. Викингите бяха нахлули в страната още преди раждането му и бяха посекли хиляди мъже от Дорсет, Линкълншир, Източна Англия, Кент, Лондон, Рочестър и Саутхемптън. Алфред беше най-младият кралски син и преди да стане крал, бе изгубил трима братя. Когато се появи благоприятен случай, плати на викингите огромна сума, за да сключат примирие, но те бяха коварни и нарушиха договора. След това не му остана друг избор, освен да продължи войната.

Рианон знаеше, че кралят е изключителен воин. Под знамената му се бяха събрали много повече мъже, отколкото при който и да било друг крал. Той беше смел, мъдър и с добро сърце и тя го обичаше повече от всичко на света. Наскоро датската армия бе обсадила Рочестър. Алфред веднага се беше заел да събира войските си и да подготви поход срещу нашествениците, за да помогне на хората, затворени в крепостните стени.

Любимият й Роуан беше с краля. Слава Богу, че не остана с нея, както възнамеряваше, защото никога нямаше да се предаде на нападателите и със сигурност щеше да загине. Вече беше загубила толкова много скъпи на сърцето й хора. Баща й, загинал в една от битките, които Алфред водеше срещу датчанина Гунтрум. Скоро след това майка й го последва в гроба. Не малко от хората й също бяха паднали под мечовете на викингите и тя нямаше да понесе, ако и Роуан си отидеше.

Рианон затича още по-бързо. Осъзнаваше, че за да стигне пеша до лагера на Алфред, ще са й необходими няколко дни. Първоначално възнамеряваше да избяга на кон, но викингът бе объркал плановете й. В онзи момент не можеше да мисли за нищо друго, освен за паническо бягство. И сега нямаше кон, беше уморена до смърт и отчаяна, но трябваше да продължи. Не смееше да остане нито минута повече в опасна близост до викингите.

Затова продължи да тича, като напразно се загръщаше с ръце, за да се предпази от студа. Трепереше при мисълта, че онзи огромен рус натрапник може да я залови. Никога нямаше да забрави лицето му. Остро изсечените черти, леденосините очи на дивак. Предупредителните му думи още отекваха в ушите й и я пришпорваха да тича по-бързо. Можеше само да се моли на Бога никога повече да не го срещне.

Припомни си как го бе видяла за първи път. Как само стоеше на палубата на кораба си, уверен, че и най-страшните светкавици няма да го улучат. Безсрамен и нагъл, той бе донесъл смърт и разрушение в родния й град и бе погубил толкова мили на сърцето й хора. Имаше право, като още от самото начало пожела смъртта му, защото бе усетила, че хората му нямаше да продължат нападението без него.

Той не трепна дори когато стрелата й полетя право към сърцето му! Едва в последната секунда отстъпи встрани и избягна смъртта. Рианон презираше гордостта и високомерието му, мразеше го заради пролятата кръв и плячкосването на дома й. Трябваше да избяга много по-рано, но беше изпитала отчаяно желание да го убие. И какво постигна с това? Едва не падна мъртва в краката му!

В тялото й плисна гореща вълна. Грамадната фигура на норманина и леденият гняв в очите му не можеха да се изличат от паметта й. Ръката му я пристягаше като окова, силата на мускулите му още пареше тялото й. Никога досега не беше изпитвала такава заваляваща омраза и страх. Никога нямаше да забрави очите му. Заради него любимият й роден град беше станал на прах и пепел, а Егмунд, лорд Уилтън, смелият Томас и още много други бяха мъртви.

Тя спря отново и се улови за стомаха, опитвайки се да се пребори с разкъсващата болка. Вдигна поглед към измамното небе и се помоли Адела също да е успяла да се изплъзне от ноктите на викингите. Адела беше леля й, вдовица на благородник от Есекс, и след смъртта на мъжа си беше неотстъпно до племенницата си — като компаньонка и приятелка. Рианон беше сигурна, че крехката Адела няма да преживее жестокостта на норманите.

Когато чу вляво от себе си шум като от пращене, тя замръзна на мястото си. Сърцето й направи огромен скок, после съвсем спря. Останала без сили, тя се прикри зад един дъб и падна на колене. Обзета от смъртен страх, видя отново лицето му… мръсно, покрито с брашното, което беше хвърлила в очите му, и въпреки това твърдо, студено, всяващо ужас. Усети силата на ръката му, пулсиращата мъжественост на тялото му. „Молете се — беше й казал той, — молете се да не се срещнем никога вече…“

От гърлото й се изтръгна измъчен стон. Дяволът я гонеше по петите. Нямаше как да му избяга.

След миг от отсрещния храсталак изскочи мършав червен кон.

Рианон избухна в луд смях. Обзета от истерия, тя се смя, докато очите й се напълниха със сълзи.

Толкова хора бяха загинали! Викингите й бяха отнели всичко и я бяха лишили дори от възможността да погребе по християнски падналите си приятели и служители. Лешоядите и вълците щяха да си напълнят стомасите с телата им.

Червеният кон я гледаше, сякаш е изгубила разума си, и тя също се запита дали пък нападението на викингите не беше по-мътило съзнанието й. Олюлявайки се, се изправи на крака и си каза, че няма време за губене. Трябваше да хване коня, защото с негова помощ щеше да стигне при Алфред още на сутринта.

Тя се приведе напред и помами животното. То изглеждаше съвсем кротко и очевидно нямаше намерение да бяга. Идваше направо от бойното поле и юздите му се влачеха по земята.

Рианон се запита кой ли е яздил този кон и как е загинал. Седлото беше надупчено и разкъсано. Рианон стисна здраво зъби, откопча ремъците и хвърли седлото в храстите. После прихвана края на туниката си и скочи на гърба на коня. Нощта отдавна беше настъпила, но това не я тревожеше. Дано само изгрееше луната, защото нямаше да намери пътя в мрака.

Докато животното препускаше в тръс, Рианон си припомняше живота си. Родителите й бяха още живи, когато се принудиха да избягат в Лондон, защото датчаните нахлуха в земята им. Първите натрапници бяха дошли само с три кораба и баща й, Егмунд и Уилтън бяха убили всички и бяха подпалили корабите им. После започнаха да прииждат все нови и нови датски орди и баща й реши, че дъщеря му също трябва да изучи изкуството на стрелбата с лък и боя с меч. Рианон стана отличен стрелец. Баща й непрекъснато се хвалеше, че момичето му е в състояние да улучи ухото на игла от сто стъпки разстояние, и макар че мъжете му умираха от смях, всички знаеха, че твърдението му не е далеч от действителността. Рианон наистина беше в състояние да улучи каквато и да е цел.

Защо не го направи и днес, когато положението беше на живот и смърт? Този въпрос не й даваше мира.

И защо викингът хвърли ножа си така, че да не я засегне? Инстинктът й подсказваше, че ако беше поискал, той можеше да я убие с един-единствен удар.

От гърлото й се изтръгна дълбока въздишка. Наоколо цареше пълен мрак. Вече нямаше да мисли за

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×