вълк! Наистина, ще се бия в името на правдата и доброто…
— И кое е твоето добро, коя е твоята правда? — подразни го кралят, макар че знаеше отговора.
— Земя се добива в битка, нали така, татко?
Кралят се усмихна:
— Да, сине, така е. Но може да я получиш и чрез женитба.
— Чрез война или чрез женитба… — момчето изглеждаше озадачено.
Кралят се засмя:
— Понякога наистина е едно и също, сине.
Златокосият младеж огледа отново морето.
— Аз ще бъда викинг, ще открия своята земя и ще се сражавам за нея. А може би ще срещна и жената, която да ми стане съпруга.
Светкавица прониза небето. Кралят вдигна поглед и си помисли, че Мергуин ще го нарече знамение. Почувства безпокойство. Без да се обръща, усети, че зад него наистина е застанал Мергуин и мести втренченият си поглед ту към младежа, ту към тътнещото небе.
Кралят въздъхна:
— Е, добре, магьоснико. Какво имаш да кажеш?
Оскърбен, Мергуин се вторачи в краля. Дългата му побеляла коса и брадата му се вееха на вятъра.
— Аз не съм магьосник, Олаф Норвежки.
— А жрец и гадател, така ли? — попита Олаф уморено.
Момчето се обърна и се усмихна на стареца. После пак се вторачи в морето.
— Надсмиваш ли ми се, кралю на Дъблин? — попита Мергуин. — След всичките тези години?
Олаф се усмихна:
— Веднъж ти пророкува, че Лейт ще живее дълго и честито, че ще управлява мъдро. Ти предрече, че при раждането на Ерик ще бушува буря. Сега… какво ще кажеш за Конар?
— Не зная какво искате да направя? Да заколя овца и да се моля на древните норвежки богове? Но и момчето, и аз сме наполовина ирландци, наполовина норвежци. Обаче днес виждам в него норвежеца. Затвори очи, велики кралю. Представи си го вече пораснал!
Олаф не знаеше дали беше затворил очи, но за момент видя сина си като голям мъж, царствено висок, златокос, със стегнати мускули, истински непобедим воин, готов да се бори с всеки враг, бил той смъртен или безсмъртен.
— Синът ти ще пътува — предсказа тихо Мергуин. — Той ще бъде могъщ, здрав и силен. И ще плава…
— Къде? — попита кралят.
Мергуин се поколеба дали да отговори и смръщи вежди.
— Той ще пътува на юг, ще прекоси морето и бързо ще намери това, което търси…
— А после? — поиска да узнае кралят.
— После ще се сражава, за да го запази. Да запази и земята, и нея! Няма да е лесно. Ще нахлуят огромни орди, ще започне невиждана битка.
— Мергуин, но коя е тя?
Мергуин сви рамене, поглеждайки момчето — изправено и гордо, с вперени в морето сини очи. Въздъхна и премигна, гледайки краля.
— Без жертвена овца, така ли, милорд? Не, не, няма да е справедливо! — Той сграбчи торбата с руни, която висеше на пояса му, и леко я разклати. — Запомни, кралю, че аз съм като момчето наполовина викинг, наполовина ирландец. За викинга трябва да хвърля руната на викингите.
Викинг! Олаф затвори очи, внезапно осъзнал, че момчето ще бъде викинг. Далеч, отвъд морето в непознати земи.
И там ще открие една жена, за която ще се бие и която ще му стане съпруга, и животът им често ще е застрашен, защото те ще се карат и ще се бият един срещу друг…
Кралят искаше синът му да живее в мир, но светът не обичаше мира.
Погледна момчето и видя себе си. Знаеше, че колкото и да му е мъчно, ще го пусне да върви по своя път.
Мергуин внезапно разклати торбата и изсипа фино издяланите руни на земята.
Чу се воят на вятъра. Отново светкавица прониза небето.
— Да, ще го наричат Господаря на вълците, с името на баща му — каза Мергуин.
Олаф се втренчи в сина си, след това отново в земята, гледайки знаците върху всяка от малките дървени плочки. Мергуин се усмихна.
— Да, така ще бъде и светкавицата го потвърди, като че ли сам Один го изписа на небето.
— Ох — въздъхна Олаф, скръствайки ръце на гърдите. — Моля те, старче, кажи ми какво друго написа Один? Къде ще плава? Коя е тази жена!
— Търпение, милорд, търпение! — посъветва го Мергуин и се усмихна лукаво. Повдигнал вежди, той хвърли поглед към високото момче на скалата, после отново към Олаф. — Нека погледнем плочките, Норвежецо, нека погледнем плочките! По викингски, за викингския принц…
— Жената? — повтори отново Вълкът.
— Да, и за жената! — съгласи се Мергуин. — Тя е много красива…
— Но носи беди, предполагам.
— Като бурята — съгласи се Мергуин, смеейки се. Но после усмивката изчезна от лицето му и гласът му стана замислен и тъжен. — Да, наистина, ще бушуват бури, враговете ще са хиляди и за да ги надвият, те трябва да устоят на…
— На какво?
Мергуин потърка брадата си.
— Да устоят на самите себе си, навярно…
— Продължавай! — заповяда кралят.
И там, на обруления от вятъра бряг, бе предсказана съдбата им…
ЧАСТ ПЪРВА
ГОСПОДАРКАТА И ЗЕМЯТА
НАЧАЛОТО НА БИТКАТА
ГЛАВА ПЪРВА
— Мелизанда, Мелизанда! Неговите кораби са тук!
Мелизанда беше силно развълнувана. Тя стоеше като парализирана насред стаята. Прободе я чувство на страх и очакване. Не вярваше, че той ще дойде!
Сега, кога го чу вика на Мари де Трес откъм бойниците, разбра, че той е дошъл да получи наградата си.
Погледна бързо изплашеното лице на Мари. Фино изработената ризница, която държеше, падна. Мелизанда хукна през вратата на кулата към каменната стена, за да се увери сама.
Той наистина пристигаше.
Първия път дойде в също такъв ужасен ден. Струваше й се толкова отдавна! Нима трябваше ди я завари отново в беда? Дали идваше да й помогне, или искаше да я унищожи напълно?
Нямаше съмнение. Беше дошъл да получи наградата си.
Обляха я топли вълни, после ледени. Притисна ръка към лицето си. То гореше, а ръката й беше ледено студена.
О, боже, той е тук. Трепетът в сърцето й бе неудържим. Толкова отдавна не беше го виждала. Не стига, че хиляди датчани, предвождани от проклетия Жофроа, стоят пред вратите на крепостта! Сега идва и той. След толкова години.
Може би такъв е жребият на съдбата.
Боже, колко странно! Тя се страхуваше повече от срещата си с него, отколкото от датчаните!
