Не беше точно страх…
Не знаеше какво ще й донесе неговото завръщане!
Корабът му изглеждаше чудновато. Носът му беше във формата на огромен дракон. Той го направляваше умело, както преди много години, когато тя го видя за първи път.
Ето го и сега — стъпил на руля, мускулестите му ръце са кръстосани на гърдите.
Пурпурен плащ, захванат на рамото му с древна келтска емблема, се развяваше зад гърба му, носен от морския вятър. Косата му, златиста като слънцето, също се вееше от поривите на бриза.
Все още не можеше да види очите му, но това не и беше нужно. Тя ги помнеше толкова добре.
Тя наистина не можеше да забрави цвета на очите му — тяхното поразително, пронизващо синьо. Небесносиньо, морскосиньо, по-дълбоко от кобалт, по-светло от сапфир. Очите му я пронизваха, разголваха душата й.
— Нали нямаше да дойде?
Зад гърба й се чу подигравателен мъжки глас. Мелизанда рязко се обърна. Регвалд стоеше на пътеката зад нея, стар и заядлив като търговка. Той й се закани с пръст:
— Милейди, не можете да пренебрегнете уговорката с този мъж.
— Аз нямам уговорка с него! Ти имаш.
— Спазарих се, за да се спасим — припомни й Регвалд с достойнство. — И благодаря на бога! Може би ще се нуждаем от този човек отново. Но какво ще правим, ако ни е сърдит и този път да не иска да ни помогне?
— Ти… — започна Мелизанда, готова да му напомни, че той беше само съветник, а тя бе графинята, но се спря, хапейки устните си от напрежение. Имаше друга, по-непосредствена опасност. Мелизанда видя хората си, въвлечени в битката.
Как странно всичко се повтаряше! Те станаха врагове с датчаните в деня, когато той дойде за първи път, и сега се биеха отново, тъкмо когато неговите кораби пристигаха.
Странно, че и тогава небето беше буреносно, святкаха мълнии и трещяха гръмотевици. Сякаш винаги идва тук, заедно с бурята, сякаш сам той е бог, хвърлящ своите огнени мълнии като отдушник на яростта си.
— Какво ли ще направи? — размишляваше Регвалд. — Дали е дошъл да ни унищожи, или да ни спаси отново? Ще победи ли Норвежкият викинг викингите на Дания?
Защо страната им беше толкова беззащитна! В този мъчителен момент Мелизанда се замисли. Тя обичаше да слуша баща си да разказва за великия крал Шарлеман и любовта му към изкуствата, астрологията и мира.
Но и Шарлеман като баща й беше мъртъв. Той е управлявал преди близо сто години и оттогава много неща се бяха променили. Шарл Дебелия е крал на Париж, но не стои в своя град. Воюва някъде из Италия и датчаните опустошават крайбрежието в порива си да завладеят Руан, този път може би завинаги.
Враговете на Мелизанда се бяха съюзили с датчаните, за да й отнемат земята.
Тя се би с тях и преди. Преди много години, в деня, когато баща й падна убит. Беше се научила да сдържа риданията си, когато виждаше как избиват воините й. Научила се бе да не потръпва от бойните викове, но най-трудното бе никога да не отстъпва! Тя ръководеше народа си смело и мъдро.
Преди години между нея и този викинг се случи нещо, което тя не можеше да забрави. Той навярно копнееше да я прегърне. Заклела се беше да не го вика, но и сега мисълта за него я изпълваше с копнеж.
Това беше най-трудно! Тя не смееше да покаже женската си слабост, не смееше да му открие чувствата си, сърцето си! Не можеше да сподели, че мисли за него всеки ден, непрекъснато.
Не и сега! Необходимо е да бъде силна. Собствените й чувства не са важни в този момент.
Не трябва да си спомня за неговите ласки, докосванията му, които я отблъскваха и привличаха едновременно. Тя го мразеше, обичаше, ненавиждаше и копнееше за него…
Внезапно Мелизанда се отърси от спомените си и осъзна, че хората й бяха в беда. Попадаха в капан. От бойницата виждаше движението на воините долу, грозящата ги опасност.
— Исусе Христе! — проплака графинята. — Мили боже, изпрати ни помощ! Трябва да се бия, Регвалд. Погледни, войските ни са обградени!
Регвалд хвана ръката й.
— Стой тук! Викингите идват! Един от тях ще победи — или датчаните, или норвежците. Нека те се сражават. Този път остани тук на сигурно място!
Мелизанда се отскубна от него ядосана. След това съжали, че го обиди, защото Регвалд я обичаше, а в тези трудни времена любовта бе рядко нещо.
— Напомням ти, скъпи съветнико, че аз съм Графинята! Аз ще защитя крепостта и хората. Аз трябва да измъкна хората си от този капан.
— Чакай! — извика Регвалд. — Виж, корабите му стигнаха до брега!
— Не мога да чакам, Регвалд! — Тя го замъкна до бойницата, сочейки му брега в далечината. Баща й беше построил изключително укрепление — замъкът бе обграден с дълга крепостна стена. След като викингите започнаха набезите си, това беше единственият начин да се защитят. Тяхната крепост изобщо беше непревземаема, защото бе построена на малък залив със защитено пристанище и стените стигаха до брега. Повечето крепости в околността бяха дървени, но баща й беше разбрал преимуществото на камъка. Якият зид не можеше да бъде подпален и зад крепостните стени човек се чувстваше сигурен. Имаше голям двор за хората и животните, както и място за копачите да работят. Извън стените зееха дълбоки пропасти, обрасли с гъсталак, а огромни скали надвисваха над морето. От бойницата се виждаше всичко наоколо. Разположението на твърдината й позволяваше да удържи, дори когато защитниците й бяха малко.
Сега Мелизанда огледа бойното поле.
— Виж, Регвалд, там е Филип, а там Гастон, войските им се разцепват, но увлечени в битката, те не забелязват опасността! Трябва да им помогна.
— Недей, Мелизанда! — повтори Регвалд.
Той я сграбчи за ръцете, за да я задържи. Тя го погледна и Регвалд за първи път видя страх да се промъква в погледа й. Регвалд знаеше, че тя се бои само от викинга. Винаги се бе бояла от него. Той ту я вбесяваше, ту я очароваше. Сега тя се страхува от него и едновременно се надява той да й помогне. Все пак тя го бе предизвикала отново.
Мелизанда вече запасваше меча си.
— Не прави това! — предупреди я съветникът.
— Трябва! — беше отговорът. В гласа й имаше нотка на отчаяние, очите й бяха широко отворени и в тях бушуваха силни чувства.
— Не… — започна той отново, но тя се отскубна от ръцете му — Мелизанда!
Графинята изтича към кулата.
— Мелизанда!
Викът му се понесе във въздуха и върналото се ехо сякаш го упрекна.
Безполезно беше. Нямаше я. Регвалд тръгна към кулата, която бе най-високата точка на крепостта. Долу се виждаше дворът, стената и външните бойници, полето пред портите и морето.
След десет минути тя се появи пред портите и сърцето му подскочи. Мелизанда яздеше Воин. Облечена беше в позлатената ризница както преди години.
Регвалд виждаше как викингите изтегляха корабите си на брега. В далечината се открояваше и водачът им с островърх боен шлем. Сега извеждаха конете. Величественият Тор, огромен и мускулест, подвижен и пъргав като господаря си, беше начело.
Не се чуваха команди. Воините на викинга бяха готови, строени в прави редици, тръгнали на ръкопашен бой или яхнали оседланите коне.
В този момент сражението започна.
Регвалд преплете пръсти в очакване. Мелизанда също беше на бойното поле. Твърде далеч от новопристигналите тя се биеше, размахвайки високо меча си. Командваше войските си да се прегрупират. Датчаните и техните вероломни френски съюзници бяха хиляди, защитниците на крепостта — само стотина. Превъзходството беше десетократно.
