от стената, втурна се надолу по стълбите, прекосявайки огромната зала. На двора мъже, жени и деца, крави, гъски и прасета се трупаха в най-закътаната част, търсейки безопасност. Майки, грабнали децата си, селяни с драгоценния си добитък се щураха наляво и надясно. Ревеше магаре, кудкудякащи кокотки хвърчаха навсякъде. Наметнат в стария си плащ, Регвалд приличаше на опърпана птица. Той забърза към Мелизанда и нейните воини, които скачаха от конете и се хвърляха да защитават крепостната стена.
— Той е там! Превзема портата! Току-що отблъсна датчаните. Ти го заключи отвън! — извика Регвалд.
Мелизанда в миг осъзна вестта и в очите й се появи ужас. Не искаше да го оставя отвън. Той никога нямаше да й го прости.
— Портата! — извика тя, но беше късно. Тежката стенобойна машина се показа през камъните.
Викингите действаха умело. Да, лорд Конар си знаеше работата. Мелизанда видя Филип, все още на коня, да посреща новата орда, която се показа през пробива.
— Върни Филип! — бързо изкомандува Регвалд.
— Късно е!
— Кажи му, че ти трябва помощ. Не позволявай въоръжен човек да посрещне пръв ирландския викинг. Ако го срещна аз, викингът ще разбере, че не се бием срещу него. Върни Филип, бързо!
— Филип! — извика Мелизанда. Той се върна, мислейки, че тя е в беда. Графинята мигновено осъзна мъдростта в думите на Регвалд. Старият човек забърза към пробива, размахвайки ръце.
В първия момент един от викингите посегна да го намушка. Мелизанда едва сподави вика си.
В същия момент викингът премина през отвора в крепостната стена. Бе възседнал огромния си черен жребец, от покритата му с шлем главата се виждаха само пронизващите очи.
— Те са победени! Жофроа бяга! — извика Филип и внезапно се засмя от облекчение. — Но виж там, някои от хората му са вече в крепостта. Трябва да ви отведа, графиньо. Но, о, боже! Нова атака…
— Не, Филип, не — каза тихо Мелизанда, докосвайки ръката му. — Регвалд стигна до Вълка.
— Тогава ние сме спасени от злите датчани!
Мелизанда замълча. В този момент вярваше, че няма по-голямо зло за тях от викинга. Той уверено и решително влизаше в крепостта й. Човекът с пронизващите сини очи и яките, корави като камък рамене. Беше дошъл да вземе всичко. Неговата воля отново тържествуваше. Бе преодолял всички прегради.
Чувство на вина сви сърцето й. Тя му дължеше много! Да, той беше спечелил една битка за нея преди години и тя му се бе отплатила добре с брачен договор, който днес я поставяше в тази безизходица.
Но тази сделка ги спаси.
Вътрешно Мелизанда трепереше цялата. Това й се случваше винаги, когато го видеше. Близостта му провокираше топли и студени тръпки на страст по тялото й. Чувстваше ги дори в петите си.
В един момент се запита дали викингът беше по-добър от Жофроа. И двамата бяха негодници. Но сама не си вярваше. Жофроа беше жесток, безмилостен и лукав като баща си.
Докато той…
Той!
О, тя не понасяше високомерието му, както и елегантната блондинка, която винаги пътуваше с него. Колко унизена беше, когато се налагаше да му се подчинява.
А той винаги получаваше това, което искаше. Той беше господарят.
Заля я топлина. Затвори очи, опитвайки се да не мисли за него, да не мисли за бъдещето.
Невъзможно. Той беше тук. Спомени нахлуха в главата й и кръвта й се превърна в разтопено желязо.
Пое дълбоко дъх, трескаво затърси изход. Тя е графиня, наследила титлата след смъртта на баща си. Земята е нейна. Крепостта е нейна.
И бог да й е на помощ, ще ги запази.
— Колко са с него? — попита тя Филип.
Поразяваща беше гледката на конниците — огромни, стиснали мечове и боздугани, маса от мускули, безстрашни, опасни и безмилостни.
Същите хора веднъж я бяха спасили. Тя знаеше отлично какви са в боя.
И начело на конниците… той!
— Трябва да ви отведа в кулата — прошепна Филип, наблюдавайки полесражението. Страшилищата на Жофроа нямаха избор. Трябваше или да се предадат, или да умрат. Някои от тях все още се сражаваха в двора на крепостта. Сега изглежда най-умното беше графинята да се прибере на безопасно място. Хората й бяха спасени.
— Мога да се грижа за себе си, Филип — го увери тя. — Ти бързай при хората си.
Филип не бе съгласен, но тя не му позволи да спори. Изтича по стълбите към кулата толкова бързо, колкото й позволяваше тежестта на ризницата. Трябваше й време. Как да го посрещне? Дали трябва да го посрещне? Не можеше ли просто да избяга?
А искаше ли да избяга? Може би беше дошъл моментът най-после да се срещнат.
Няколко стъпала бяха счупени. Един боздуган се бе забил със страшна сила в камъка и го бе разцепил. Мелизанда прескочи дупката и забърза към стаята си.
Спря, свали бързо ризницата.
Сигурно той я е видял на бойното поле и е приел като обида затварянето на крепостната врата. Пак се разтрепери.
Страхливка! Тя е графиня! Той е само по-малкият син на краля, търсещ богатство, опитващ се да отнеме законното й наследство! Не, няма да му покаже страха си. Няма да бъде смирена!
Мечът й бе паднал заедно с ризницата. Вдигна го и се огледа безпомощно. Погледна към огромното легло, покрито с чисти ленени чаршафи и кожени завивки. Сърцето й заби неудържимо. Опита се да овладее обзелите я чувства и с мъка преглътна.
Не искаше да се срещнат тук! Побърза обратно към бойницата и погледна към двора.
Сърцето й замря. Отново я полазиха топли и студени вълни, огън и лед. Тя замръзна, срещайки погледа му.
ГЛАВА ВТОРА
Възседнал огромния си боен жребец, Конар Мак Олаф гледаше изпитателно Мелизанда.
Мелизанда…
Ето я, най-после. Изправена в цялото си величие на върха на кулата.
Изгаряше от нетърпение да я прегърне. Мелизанда го наблюдаваше внимателно. В погледа й прочете неодобрение. Как е възможно! След пълната му победа! Не го спря дори непревземаемата крепостна стена, след като тя затвори вратите пред войските му. Той е господарят на крепостта.
Тя не помръдваше. Изправена високо на кулата, изглеждаше недосегаема. Всъщност ги разделяха само каменните стълби. Конар трябваше просто да слезе от коня и да изтича нагоре.
Изглежда близостта му не я вълнуваше. Продължаваше да го следи с високомерен поглед. Самият той също я изучаваше. Минало бе доста време, откакто я видя за последен път. Детето, което познаваше, се бе превърнало в изключително хубава жена. Това се виждаше и оттук. Бе по-висока от повечето жени. Не би имало нужда да вдига глава, за да срещне очите му, ако стояха един срещу друг. Косата й — гъста, дълга, черна, по-черна от безлунна нощ — падаше на талази по гърба й с нежен блясък. Имаше бяло като абанос лице. Бузите й бяха обагрени в аленочервено. Сочните и добре оформени устни подчертаваха фините й черти. Божествена красотата.
А характерът й? Бе избухлива като гръцка богиня и прищевките й нямаха край. В никакъв случай не бе ангел. Поне в неговите представи. Въпреки хубостта си, тя не прощаваше и не се предаваше. Не, красотата й не е ангелска, особено с този предизвикателен поглед.
Осанката й е горда, покорството й е чуждо.
Не се бе променила. Приличаше на детето, което срещна преди много години. Тогава тя ликуваше, чувствайки се победителка! И наистина победи, но с неговата помощ. Бяха се съюзили и тя спечели битката.
А днес Мелизанда прие помощта и след това затвори крепостните врати под носа му.
