Наложи се да събори каменните стени и сега тя е победената.
Той няма да позволи да му избяга отново. Решил беше да не допусне лукавството, женската й сила или гневът й да го заблудят! Нямаше да го измами, нито да му избяга!
Усмихна се, вглеждайки се в цвета на очите й. Той му беше до болка познат, както и опърничавия й характер.
Искаше тя да види лицето му и затова повдигна шлема. Надяваше се предизвикателството в погледа й да изчезне. Напразно.
Конар слезе от верния си кон и изкачи първото стъпало. Осъзна, че още стиска меча. Тя беше свалила ризницата, но мечът още висеше на кръста й. Нямаше значение. Стъпка по стъпка той се приближаваше към нея.
Мелизанда се премести малко, за да може да го наблюдава по-добре. Мантията й беше в светловиолетово, което подчертаваше блясъка на косите й.
Беше смъкнала набързо ризницата, която носеше по време на битката. Дали си мислеше, че не я е забелязал в суматохата?
Той няма да позволи тя някога отново да влезе в бой.
Единственият й изход е в подчинението.
Погледът му отново се прикова в мантията й. Платът плътно обгръщаше тялото й и повтаряше всяко нейно движение. Следеше го с поглед. Той скачаше от сгънало на стъпало. Оставаше да преодолее последното.
Брадичката й се вдигна още по-надменно.
Отблизо беше не по-малко величествена — стройна млада жена с овално лице и високи скули, с нежна и фино очертана брадичка, леко заострена, издаваща силния характер. Сочните й устни изпъкваха на фона на бялото лице. Извивката им бе благородна, макар сега да показваха подчертана сериозност. Всичко в нея бе прекрасно — стойката й, цветът на лицето, чертите му, но това, което поразяваше, беше самотата, изпълваща очите й.
Те бяха широко отворени и леко раздалечени. Той виждаше всяка подробност.
Невероятни очи. Не бяха точно сини. Имаха виолетов оттенък, контрастиращ с цвета на мантията й. Виолетово — диво и буреносно. В него бяха застинали страшни мълнии. Тези очи можеха да разгневят дори и Один. Очи, които предизвикваха и заплашваха. Те не се страхуваха от смъртта. Сееха бури и винаги побеждаваха.
Но не и този път.
Сега той, Конар, бе победителят.
А тя? Тя не е нищо повече от наградата. Решителността й нямаше значение.
Той стисна зъби. Близостта й му причини болка. Беше жена, на която мъжете винаги се покоряват. Старият Регвалд не беше глупак, като я постави начело на войските преди толкова години. Конар бе убеден, че не е виждал по-хубава жена в целия християнски свят, а и извън него. Но не бе само красотата. Мелизанда притежаваше притегателна сила, скрит магнетизъм. Трябваше да я затвори в манастир още първия път, когато я видя. Сега бе късно. Често я беше сънувал и се бе събуждал облян в пот, тръпнещ от копнеж. Мислил бе за нея и по време на най-тежките битки.
Когато разбра, че се е прибрала в крепостта без негово съгласие, му се искаше просто да я напляска като малко дете.
В очите й имаше предизвикателството. Може би нещо, което тя самата не осъзнаваше — едва сдържаната сексуалност, която изпълваше всяко нейно движение, поглед, дори омразата в очите й.
Може би защото я бе имал и познаваше всяка извивка на тялото й. От тогава бе започнала треската, която го караше да се чувства вечно неудовлетворен.
— Мелизанда! — тихо произнесе той. — Какво топло посрещане след дългата раздяла.
— Съжалявам, милорд, можеше да бъде и по-топло. Жалко за напразно похабените стрели. Нито една не успя да улучи студеното ти норвежко сърце.
— Аз съм ранен, Мелизанда. Право в сърцето.
— Бих се радвала, ако е така — прошепна тя.
— Мелизанда, можеш поне да си по-учтива. Раздялата беше дълга. И след всичко, което направи без мое разрешение… Просто искам да те прегърна и…
— Но битката продължава!
— … да докосна ръката ти. Имам право поне на това. Ще се опиташ ли да бъдеш по-учтива?
Милата й усмивка прикри гневния огън в очите й.
— На вашите заповеди, милорд.
Той се засмя, облягайки се на меча си.
— О, не мога да повярвам на ушите си. — Очите му я преценяваха внимателно. — Отсега нататък господарят тук съм аз.
— Самонадеян си като истински викинг.
— Чуй ме, Мелизанда. Когато реша нещо, винаги го изпълнявам. И ти напомням, че съм роден в Дъблин.
— Но корабите ти са викингски.
— Повярвай ми, те са най-добрите. — Очите му се присвиха. Тонът му стана по-твърд. — Разбрах, че си искала да се предадеш и ръцете на стария ни враг Жофроа?
Тя застина. Хората й я бяха предали, бяха му казали. Те го обичаха и му вярваха.
— Аз… — тя замълча, почувствала гнева му. Поклати отрицателно глава. — Всъщност нямаше да го направя. Нима не разбираш? Исках да спася хората си и да спечеля време…
— Да не си помислила за такова нещо отново…
— В противен случай?
— Няма да се поколебая. Ще получиш десет тояги на голо.
— Никога няма да посмееш.
— Само ме предизвикай.
— И какво ако се предам на Жофроа? — попита тя студено с гневни очи.
— Е, тогава ще си помисля дали да те спасявам. Но ако те спася, то ще е за да си получа заслужената награда. Ти си моя жена, не негова. Затова съм дошъл. Никога не отстъпвам онова, което ми принадлежи.
— Не искам услуги от теб — каза Мелизанда, все още с искри във виолетовите очи. — Ако се беше вслушал в молбите ми, това нямаше да се случи.
— Ако ти беше обърнала внимание на предупрежденията ми, нямаше да се окажеш в такава опасност.
— Но крепостта щеше да устои…
— Тази крепост е от дърво и камък.
— Да, от дърво и камък, но бранена от храбри хора.
— Все пак пристигнах навреме, госпожо — каза той ядосано. Опита се да потисне гнева си. Не й дължеше никакви обяснения.
— Бих искала да знам колко ще останеш?
Той се усмихна:
— О, Мелизанда! Нима е толкова трудно да изречеш: „Благодаря ви, милорд, че дойдохте в такъв момент.“ Само: „Колко дълго ще останеш? Дано да бъде за малко.“ Да, зная, че щеше да си по-щастлива, ако някоя вражеска стрела бе пронизала сърцето ми, но тогава пък нямаше да съм ти от полза.
Очите й се присвиха.
— Да, жалко — прошепна и след малко добави: — Благодаря ти, че дойде навреме.
Отново го погледна в очите. Сега те горяха още по-предизвикателно.
— Но, милорд, бихте ли ми казали каква е разликата между двама викинги?
Проклета да е, помисли Конар. Тя винаги избягваше прекия отговор и знаеше как да го нарани.
Той отново стисна зъби. Наложи си да се усмихне.
— Е, ако се случи след време да преговарям с Жофроа или с някой от противниците си, ще знам, че няма да имаш нещо против да те разменя срещу друга плячка.
