Беше негов ред да я уязви. Тя не можа да се овладее. Мечът й още беше под ръка. Вдигна го внезапно и замахна. Само бързите рефлекси му позволиха да отбие удара. Двата меча иззвънтяха със страшна сила, очите им се срещнаха, изпълнени с гняв. Мелизанда извика, изгубвайки почва под краката си. Изпусна меча, опитвайки се да се задържи за нещо, но наоколо имаше само голи камъни. Конар хвърли меча и успя да я хване в последния момент, преди да падне на земята. Ръцете му я обвиха през кръста, повдигайки я. Тя пое въздух, отхвърли назад глава и той отново видя омразата да гори в очите й.
Усмихна се. Колкото и пъти да я спасява, тя пак щеше да го мрази.
Но усети топлината на плътта й, спомни си податливостта на тялото й. Изпълни го горещо, непреодолимо и болезнено желание да я има. Изнемогващ от желание, той заговори бързо, за да отклони мислите си:
— Малка глупачка, едва не се уби. Е, добре, госпожо, днес е само началото и нека господ ми е на помощ. Тук аз заповядвам.
— Но ти не вярваш в господ, нали?
Ръцете му затегнаха прегръдката. Тя се опита да се освободи. Стисна зъби.
— Време е да покажем на хората нашия съюз, любов моя. Имаш половин час да се приготвиш. Чакам те на входа да приветстваме войските си. Стига кръв. Не ще позволя да продължиш да я лееш.
— Никога не съм жертвала хората си — ядно отвърна тя. — Всъщност аз съм жертвата!
— Бедната ми мъченица. Какво да се прави, такава е божията воля, Мелизанда.
— Пусни ме! — заповяда тя.
— Колко умно! Да те оставя да се изтърколиш по каменните стъпала! Да погубя такава сияйна красота — и толкова сладка. Не, Мелизанда, запомни! Винаги ще си само моя.
— Не се ли опасяваш, че ще те намушкам някоя нощ! — попита го тя студено.
О, тя беше топла и тръпнеше в желязната му прегръдка. Гръдта й предизвикателно се повдигаше и спускаше. Дори хриптенето на гласа й бе съблазнително, когато се бореше за глътка въздух.
Конар се наклони още повече над нея, все още с усмивка.
— Когато си легнем довечера, няма да ти е до бягство, кълна се. При тези думи тя пребледня. Осъзна какво щеше да стане и го ритна силно по пищяла. Мъжът извика от болка, но успя да се задържи на крака и подскочи заедно с нея на горното стъпало. За негово учудване тя се притисна към него, за да не падне.
С няколко големи крачки, влачейки я със себе си, той стигна до стаята й. Хвърли я на леглото. Тя бързо скочи. Сърцето й биеше учестено.
— Но, Мелизанда, нима се страхуваш? От един викинг? Не може да не си спомняш нашата нощ. Но дали не бъркам страха с желанието? Не се страхувай, прекрасна моя! Нямам време за ласки точно сега. Но нищо, очаква ни дълга нощ.
— Лукав си като дявол! Ти… — яростта й почти я задуши. Мелизанда спря задъхана. Разбра, че е дошъл заради нея.
Той я притисна към себе си.
— Какво избираш, рая или ада? А може би по малко и от двете? Аз съм господарят тук и ще постъпвам както си искам.
— О! — извика тя вбесена. — Копеле такова! Ти…
— С нетърпение очаквам пак да ме прегърнеш — увери я той. — Довечера няма да ми избягаш, Мелизанда!
Освободи я. Тя падна на леглото, но бързо скочи и се отдалечи от него.
— Никога не съм искала да избягам — възбудено прошепна тя. — Крепостта беше в опасност. Имаха нужда от мен тук, а ти все си намираше работа другаде.
— Трябваше да защитавам родния си дом — напомни й той ядосано. — Запомни, че макар за теб да съм само един викинг, както ме наричаш, аз съм принцът на Дъблин и имам задължения, които изпълнявам.
— А моите задължения бяха тук! — разпалено отвърна тя.
— Сега това са наши общи отговорности и аз ще се погрижа за всичко — Той се обърна да си върви. — След като свърши церемонията, искам банята да е готова. Мисля, че и ти се нуждаеш от малко топла вода след битката. Погрижи се за това.
— Няма да… — започна тя, молейки се устните й да не треперят.
— Конар!
И двамата се стреснаха. На прага стоеше Свен от Линдзор, верният приятел на Конар, който при нужда винаги беше до него. Висок, с огненочервена коса и приятно луничаво лице, той беше изключително силен и ловък в битките.
Свен се поклони на Мелизанда.
— Госпожо!
Тя прие любезно поздрава му.
— Конар, очакваме заповедите ти. Какво решаваш за пленниците?
— Идвам — отвърна Конар, все още втренчен в Мелизанда.
— Почакай — тя се поколеба. — Какво смяташ да правиш с тях?
— С пленниците?
Тя едва преглътна:
— Не можеш просто да ги убиеш!
Той леко сведе глава. Не искаше да убива, но те бяха опасни. Оставаха си врагове.
— Конар…
— Чакам те след половин час — нареди й той.
— Пожелавам ти бавна смърт — изсъска тя след него.
— Казах половин час и ако държиш на хората си, не ме предизвиквай повече.
Обърна се рязко, при което мантията му се развя. Сложи ръка на рамото на Свен и го изведе. Вратата се затвори след тях.
— Проклет да съм, но тази жена е най-голямата вещица, която съм срещал! — изруга Конар яростно.
— Хайде, милорд! Не бъдете толкова строг.
Конар му хвърли смразяваш поглед.
Свен пое дълбоко дъх.
— Но тогава защо се оженихте за нея? — подхвърли той. — Все пак…
— Какво все пак?
— Все пак тя е най-красивата вещица в целия свят. Когато иска, е очарователна! — Свен се засмя.
— Към другите може би, но не и към мен — промърмори Конар.
— Не разбрах добре, милорд.
— Тя ми донесе голяма зестра наистина — отвърна ядно синът на Олаф и се закани с пръст във въздуха. — Беше си още дете и всичко стана заради онзи нещастник Регвалд. — Той се подвоуми и допълни: — Чувствах се виновен, че не успях да спася баща й. Моят вуйчо им беше обещал да им се притечем на помощ, ако има нужда. Пристигнахме твърде късно — той се втренчи в Свен с горящи очи. — Тя беше още девойче и тогава не можех да си представя, че…
— Че ще хване вълка за опашката? — подсказа Свен с усмивка, но побърза отново да стане сериозен. Конар не беше в настроение за шеги.
Тогава в негово отсъствие, Мелизанда беше успяла да се качи на един от собствените му кораби и се беше върнала тук.
Тя беше излъгала всички, че това става с негово съгласие.
И когато той се върна и разбра, побесня.
Виждайки мрачното настроение на господаря си, Свен реши да не се меси. Тя винаги е вълнувала Конар — винаги, откакто откри, че съпругата му е независимо същество, решено да се грижи за себе си и за наследството си.
Тази нейна независимост винаги ги разделяше. Мелизанда порасна и не можеше да се примири, че Конар е дошъл, за да остане тук. Преди години я беше пратил в манастир, а сега бе дошъл, за да запази нея и крепостта.
За момент Свен се запита: „Коя ли битка щеше да бъде по-трудна за Конар, тази с датчаните или тази
