— Важно ли е за разследването?
— Не. Но обичам нещата да са ясни.
Ниманс помълча, после подхвана:
— Занимавате се с алпинизъм, нали?
— Откъде знаете?
— Не знам. Местността наоколо. А и изглеждате… спортен тип.
Тя се обърна и разпери ръце към планината, която се издигаше над долината. За пръв път се усмихна.
— Ето и моите владения, господин комисар! Наизуст ги знам тези планини. Когато не се спускам по реките, се катеря по върховете.
— Според вас трябва ли да си алпинист, за да поставиш тялото в скалите?
Фани отново стана сериозна. Взираше се в горящото въгленче на цигарата си.
— Не непременно. В скалите има нещо като естествени стъпала. Затова пък трябва да си изключително силен, за да мъкнеш такъв товар, без да загубиш равновесие.
— Един от моите инспектори смята, че убиецът се е изкачил от другата страна, където наклонът е по- малък, след това е спуснал тялото с въже.
— Доста голяма обиколка.
Младата жена се поколеба, после продължи:
— Всъщност има и трета възможност. Съвсем просто е, ако поне малко познаваш техниките на катеренето.
— Слушам ви.
Фани Ферера загаси цигарата в подметката си и я хвърли.
— Елате с мен.
Двамата влязоха в спортната зала. Ниманс забеляза в полумрака продълговатите сенки на успоредки, върлини, въжета. Фани се отправи към дясната стена и каза:
— Това е моето убежище. През лятото никой не стъпва тук. Тук си държа екипировката.
Запали фенера, окачен над нещо като тезгях. На масата имаше многобройни инструменти, метални части с различни размери. Фани отново запали цигара. Ниманс попита:
— Какво е това?
— Съоръжения за алпинизъм.
— Е и?
— Ами, господин комисар, ако убиецът е притежавал тези неща и е умеел да си служи с тях, той е можел спокойно да качи тялото от брега на реката.
Ниманс скръсти ръце и се облегна на стената. Фани задържа цигарата в уста и размести инструментите. Този безобиден жест засили желанието на полицая. Това момиче истински му харесваше.
— Нали ви казах — продължи тя, — на това място има нещо като естествени стъпала. За човек, запознат с алпинизма, би било детска игра да се изкачи нагоре без тялото.
— А после?
Фани взе нещо, подобно на макара, и продълговато заострено парче желязо.
— После забивате ето това в скалата над нишата.
— В скалата! Как? С чук? Това би отнело страшно много време.
Жената заяви:
— Познанията ви по алпинизъм са явно нулеви, господин комисар. Това е клин. С пикел като ето този тук можете за секунди да забиете няколко клина в коя да е скала, фиксирате макарата и просто издигате тялото си. Тази техника се използва, за да се изкачват чувалите в тесни или трудни места.
Ниманс направи скептична гримаса.
— Не съм се качвал горе, но според мен нишата е твърде тясна. Не виждам как убиецът би могъл да се превие вътре и да изтегли тялото. Освен ако, както казахте, силата му не е колосална.
— Кой казва, че е теглил отгоре? За да изкачи жертвата си, алпинистът е трябвало да направи само едно: да се спусне от другата страна на макарата като противотежест. Тогава тялото се е изкачило само.
Полицаят внезапно разбра техниката и се усмихна — беше толкова очевидно.
— Само че убиецът би трябвало да е по-тежък от мъртвия, нали?
— Или колкото него, защото когато висите във въздуха, теглото ви се увеличава. След като е вдигнал тялото, вашият убиец би могъл бързо да се изкачи, все по естествените стъпала, и да натика жертвата си в тази театрална ниша.
Комисарят още веднъж разгледа клиновете и халките върху тезгяха. Приличаха му на инструменти на касоразбивач, но от по-особен вид.
— Колко време е нужно за подобна операция?
— За някой като мен — по-малко от десет минути.
Ниманс кимна. Профилът на убиеца вече се очертаваше. Излязоха навън. Слънцето се процеждаше през облаците и огряваше върховете с кристална светлина. Полицаят попита:
— Какво преподавате във факултета?
— Геология.
— По-точно?
— Преподавам няколко дисциплини: таксономия на минералите, тектонични дислокации, глациология — еволюция на ледниците.
— Изглеждате твърде млада.
— Защитих докторат на двайсет години, когато вече бях главен асистент. Аз съм най-младата дипломантка във Франция. Сега съм на двайсет и пет години и съм щатен преподавател.
— Истинско университетско чудо.
— Именно. Университетско чудо. Дъщеря и внучка на изтъкнати преподаватели тук, в Гернон.
— Значи принадлежите на братството?
— Какво братство?
— Един от моите лейтенанти е следвал в Гернон. Обясни ми, че университетът си има свой елит, съставен от децата на преподавателите…
Фани закачливо завъртя глава.
— Бих казала по-скоро голямо семейство. Децата, за които говорите, са израснали в университета, в образованието, в културата. Затова постигат отлични резултати. Изглежда естествено, не е ли така?
— Дори в спортните дисциплини?
Тя вдигна вежди.
— Това е от планинския въздух.
Ниманс продължи:
— Вие сте познавали Реми Кайоа. Що за човек беше?
Фани отвърна без колебание:
— Самотник. Затворен. Дори мрачен. Но блестящ. Образован до козирката. Говореше се, че… Разправяха, че е прочел всички книги в библиотеката.
— Мислите ли, че е вярно?
— Не знам. Но познаваше библиотеката като петте си пръста. Тя му беше убежището, леговището, бърлогата.
— Той също беше много млад, нали?
— Израсна в тази библиотека. Още баща му беше главен библиотекар.
Ниманс направи няколко крачки.
— Не знаех. И семейство Кайоа ли принадлежеше към „голямото семейство“?
— О, не. Реми се държеше някак враждебно. Въпреки културата си, никога не постигна успеха, на който се надяваше. Мисля… е, предполагам, че ни завиждаше.
— Каква беше специалността му?
— Философия, струва ми се. Довършваше дипломната си работа.
— На каква тема?
