— Нямам представа.
Комисарят замълча. Загледа се във все по-осветените от слънцето планини. Приличаха на заслепени гиганти.
— Баща му жив ли е?
— Не. Изчезна преди няколко години в планината. Беше алпинист.
— Нищо подозрително?
— Не. Затрупа го лавина. Наистина мислите като полицай.
— Имаме двама библиотекари алпинисти. Баща и син. И двамата загиват в планината. Заслужава си да се подчертае съвпадението, не смятате ли?
— Нищо не сочи, че Реми е бил убит в планината.
— Така е. Но в събота сутринта е тръгнал на екскурзия. Вероятно е бил нападнат някъде горе. Може би убиецът е познавал маршрута му.
— Реми не беше от хората, които следват класическите маршрути. И не споделяше с другите. Беше много… потаен.
Ниманс се поклони.
— Благодаря ви, госпожице. Знаете формулата — ако се сетите за нещо… Можете да ми се обадите на някой от тези номера.
Ниманс й даде номерата на клетъчния си телефон и на една аудитория, която ректорът му бе предоставил за работа — предпочиташе да се настани в университета, а не в жандармерията. Каза тихо:
— Доскоро.
Младата жена не вдигна поглед. Полицаят си тръгваше, когато тя каза:
— Може ли да ви попитам нещо?
Сега го гледаше с кристалните си зеници. Ниманс се притесни. Ирисите бяха прекалено бистри. Като стъкло, като течаща вода, като скреж.
— Слушам ви.
— По радиото казаха… Вярно ли е, че сте един от ония, които убиха Жак Мерин?
— Бях млад. Вярно е.
— Питах се… Какво изпитва човек след това?
— След кое?
— След такова нещо.
Ниманс се приближи до младата жена. Тя инстинктивно отстъпи. Но смело срещна погледа му.
— Винаги бих разговарял с вас с удоволствие, Фани. Но никога за този случай. Нито за онова, което загубих тогава.
Жената сведе очи и глухо изрече:
— Ясно.
— Не, не ви е ясно. За ваше щастие.
6
Водата бълбукаше зад гърба му. Ниманс бе заел едни туристически обувки от жандармерията и се изкачваше по естествените стъпала в скалите. Стигна до нишата и се взря в тесния процеп, където беше открито тялото. Внимателно огледа скалата наоколо. Търсеше евентуални следи от клинове. Дупки в камъка.
Вятърът носеше капки ледена вода и шибаше лицето му. Усещането му харесваше. Въпреки обстоятелствата, когато стигна до езерцето, бе изпитал чувство на душевна пълнота. Може би убиецът бе избрал това място точно по тази причина — заради покоя, ведростта, която нефритените води носеха на разбунените духове.
Не откри нищо. Продължи да търси около нишата — нямаше следи от забити клинове. Коленичи на ръба и опипа вътрешните й стени. Изведнъж пръстите му се докоснаха до отвор точно в центъра на горната стена на кухината. Сети се за Фани Ферера. Беше познала — убиецът бе издигнал тялото, използвайки собствената си тежест.
Бръкна по-навътре и откри общо три дупки с дълбочина двайсет сантиметра, разположени в триъгълник — три следи от клинове, които бяха задържали макарата. Обстоятелствата на престъплението вече се очертаваха. Реми Кайоа е бил нападнат по време на прехода си. Убиецът го бе завързал, изтезавал, обезобразил и удушил някъде в планината, после бе слязъл до езерото с тялото на жертвата си. Как? Ниманс хвърли поглед на петнайсетина метра по-долу — там, където проблясваха огледалните води на езерцето. По реката. Убиецът се бе спуснал по реката с кану или някаква подобна лодка.
Но защо си е дал целия този труд? Защо не е изоставил трупа на мястото на престъплението?
Полицаят внимателно слезе от скалите. Свали ръкавиците си, обърна се с гръб към каменната стена и се взря в сянката на нишата, отразена в съвършено гладките води.
Отражението беше ясно като картина. Обзе го някакво вътрешно убеждение — това място бе светилище. Покой и чистота. И може би убиецът го бе избрал тъкмо затова. Във всеки случай вече бе сигурен в едно: ставаше дума за опитен алпинист.
Колата на Ниманс бе снабдена с предавател, но полицаят никога не го използваше. Не използваше за важни съобщения и личния си клетъчен телефон, който бе още по-недискретен. Предпочиташе да си служи с пейджър, приемател на радиопослания, като често сменяше марките и моделите. Никой не можеше да проникне в тази система, освен ако не знаеше паролата. Тази хитрост я бе научил от парижките дилъри, които първи оцениха дискретността на радиосъобщенията. Номерът и кодът бяха известни само на Жоано, Барн и Вермон. Като се качи в колата, Ниманс извади пейджъра от джоба си и провери за съобщения. Нямаше.
Подкара колата и се отправи към университета.
Беше единайсет часът сутринта. Тук-там някой силует прекосяваше зелените площи. Няколко студенти тичаха по пистата на стадиона.
Полицаят пое по един страничен път и се насочи към главното здание — огромен осеметажен бункер с дължина шестстотин метра. Паркира и погледна картата си. Освен библиотеката, в сградата се намираха и аудиториите на факултетите по медицина и физика. На по-долните етажи бяха разположени занималните. Най-горе се намираха стаите на пансионерите. Пазачът на сградата бе отбелязал с червен флумастер номера на апартамента на Реми Кайоа и младата му съпруга.
Пиер Ниманс задмина вратите на библиотеката до главния вход и влезе във фоайето. По стените му се виждаха наивистични рисунки, които блестяха на утринната светлина. Размерите на мястото бяха по-скоро грандомански — нищо общо със светлия мрамор и дървото в парижките университети. Поне на Ниманс така му се струваше — той не бе стъпвал в никакъв университет. Нито в Париж, нито другаде.
Ниманс изкачи стълбището с гранитни стъпала и стигна до тесен коридор с изгорели крушки. Търсеше № 34 — апартамента на Кайоа.
Вратата беше открехната.
Вътре беше тихо и полутъмно. Намираше се в малък вестибюл. По стените забеляза черно-бели фотографии на олимпийски шампиони от трийсетте или четирийсетте години. Лицата, силуетите, позите излъчваха някакво обезпокоително съвършенство, някаква нечовешка чистота. Ниманс се сети за архитектурата на университета — всичко това образуваше свързано цяло, не непременно приятно.
Под фотографиите забеляза портрет на Реми Кайоа. Откачи го, за да го разгледа по-добре. Жертвата беше усмихнат хубав младеж с къси коси и неспокойно изражение. В погледа му се четеше, че е нащрек.
— Кой сте вие?
Ниманс обърна глава. На вратата на вестибюла видя женски силует, облечен в шлифер. Комисарят се приближи. Още едно младо момиче. И тя едва ли имаше двайсет и пет години. Средно дълги светли коси обрамчваха тясното й, изпито лице, чиято бледност се подсилваше от кръговете около очите. Чертите й бяха опънати, но деликатни. Хубостта й се забелязваше едва на втори поглед, като отзвук на първото
