Север Гансовски
Електрическо вдъхновение
— Същината на моето откритие — каза Изобретателя, който внимателно пристъпваше след главния режисьор през купчините задкулисен боклук и мъкнеше след себе си тежък метален сандък — се състои в това, че аз изхвърлям от театъра такива остарели понятия като вдъхновение, талант и други подобни. Въобще премахвам човека. Но, първо, няколко думи за изкуството. Както знаете, изкуството е преди всичко общуване. В случая, тоест в театъра, общуване между актьора и зрителя от разстояние.
— Знам, знам — отвърна главният режисьор. Той намръщено се вглеждаше в задната част на декора от „Необозрими далечини“, захвърлен върху зелената полянка от „Сержантът от милицията“. — Ама че хора, а? Колко пъти съм казвал да не трупат тук тези вехтории. Ако стане пожар, кого ще дърпат? — После се обърна към Изобретателя. — За изкуството знам всичко. Нали в института само с това ни тъпчеха главите. А откъде да вземеш тридесет метра тюл за „Двете братлета“, никой не ти казва. — Режисьорът внезапно спря и като порови в купчината декори, измъкна оттам парче лен, оцветено с отровнозелена анилинова боя, подозрително го огледа. — Това пък какво е?… Питам, какво е това? — повиши глас. — Хей, има ли някой тук?… Разбирате ли какво са направили? — обърна се той към Изобретателя. — Разрязали са арката от „Мария Стюарт“.
Изобретателя деликатно замълча. Само остави на пода кутията с грубо изведените превключватели.
От тъмните дълбини на помещението се появи човек с овехтяло детско сако и боядисани ръце. Върху лицето му бе изписана повест за повече от скромна заплата, за работа на „гол ентусиазъм“, за липсата на почти всякакви материали, която веднага издаваше художника от провинциален театър.
С треперещ глас човекът обясни:
— Аз я разрязах, Салтан Алексеевич. Трябваше да се направят драпериите в квартирата на Чебоксарови от Луди пари".
— Какво-о-о!? — Главният режисьор пребледня, после лицето му придоби морав оттенък — Та нали утре даваме „Мария“ едновременно с „Лудите“. — Той се обърна към Изобретателя. — Как ви се струва, нима може да се работи така?
Лицето на Изобретателя беше насечено от бръчки, дълбоки като пукнатини в земната кора. Челюстта му бе издадена, а синкавочерните му гъсти коси сякаш израстваха от веждите. Но въпреки неандерталската си външност той бе патил и препатил човек и отново избягна отговора, като направи неопределен жест.
Художникът пристъпи от крак на крак и на края каза:
— Наложи се, Салтан Алексеевич. Зрителите взеха да мърморят. Аз самият чух през антракта някакъв човек да казва: „В пояснението на Островски се казва «богато обзаведена гостна», а това тук е по-скоро пушалнята на театъра, отколкото апартаментът на Чебоксарови…“ Нали знаете какви хора има? А за „Мария“ ще вземем сивия параван от „Вярвам в теб“. Той добре поема светлината.
— Не! — почти изписка главният режисьор. — Това не е живот. — Втората фраза прозвуча в басовия регистър. — Още днес си подавам оставката. Забравихте ли, че в същото време върви и „Вярвам в теб“? — Той се потупа по джобовете с треперещи ръце, намери шишенцето с нитроглицерин, извади таблетка, пъхна я под езика си и страдалчески се подпря на малкото, мръсно сутеренно прозорче.
Художникът се прокашля — щом веднъж е почнал…
— Салтан Алексеевич, освен това исках да ви кажа, че резервната лупа на втория прожектор се спука — от пренагряване. А Смирнов, осветителят, днес не дойде на работа. Беше почнал да оправя кабелите в първа ложа и така ги остави. Ще трябва някак си да се оправяме.
Без да отговаря и да се обръща, главният режисьор само вяло махна с ръка.
А зад прозореца си течеше животът на провинциалния град, който нямаше нищо общо с изкуството. Девойчета, целите облечени в найлон, претичваха край древната църква, построена през VI, а може би и през XVI век. Край новопостроените блокове момиченца скачаха на въже. По праисторическите павета с достойнство крачеше сътрудникът на районния комитет на път от столовата към службата си. Чудовищната, тихоокеанска ширина на изпратените маншети на панталоните му беше предизвикателство към всякакви модни течения. Някакъв шофьор се бе показал от високата кабина на своя МАЗ и викаше с клаксон възлюбената си.
И изведнъж главният режисьор им завидя. Той разбра, че целият му живот е бил една огромна грешка. И във ВИТИЗ не трябваше да влиза, и бракът му беше неудачен — взе жена, която и досега му натяква за столицата и за това, че напразно е дошъл в това забутано градче, а и тукашната публика не го разбира и все още не го признава. И изобщо всичко му се стори лошо и неприятно.
После главният режисьор на два пъти дълбоко въздъхна и веднага си помисли, че лично неговите работи са добре приемани от зрителите, че жена му все пак ще дойде, че има и по-затънтени районни центрове, че нима трябваше да стане пожарникар, щом така добре разбира и чувствува сцената.
Всичко това премина през главата му за части от секундата.
— Е, добре — каза той, — ще трябва някак да се оправяме. Между другото, къде е червеникавият дунапренов храст? Спомняте ли си го, онзи, който ни дадоха в Хипротеатъра. Искам да го пусна в първо действие на „Луди пари“.
— Няма да стане — поклати глава художникът, който добре познаваше способността на режисьора за бързо душевно възстановяване. — Той позеленя. Нали знаете, тези пластмаси страшно бързо си променят цвета. Беше есенен храст, стана пролетен.
— А другият храст?… Онзи, зеленият. Може пък той да е пожълтял през това време. Проверете. — Главният режисьор рязко се обърна към Изобретателя: — Е, а по-нататък? Говорете, слушам ви.
Изобретателя пристъпи напред.
— Чели ли сте статията ми „Перцепция и аперпепция при ролевите игри на децата от предучилищна възраст“?
— Чел съм я, в „Театрален живот“. Продължавайте.
— Не беше в „Театралния“, а в списанието „Проблеми на предучилищното възпитание“.
— Е, да де. Нали ви казвам, че съм я чел. Още миналата година в същото това „Възпитание“. Говорете по-нататък.
— Но списанието миналата година не е съществувало. Всъщност това няма значение… Работата е там, че аз разглеждам театралното изкуство от гледна точка на електровълновата теория. От една страна, това е актьорът или индукторът, а от другата — зрителят или перцепиентът. Между тях се осъществява дистанционна биорадиационна връзка. Актьорът преживява и следователно индуцира енергия. Тя попада в главния мозък на зрителя и предизвиква там прегрупиране на атомите, емоция. Схващате ли мисълта ми? По тази логика талантливият актьор се отличава от посредствения само с по-активната индукционна дейност на предаващите електромагнитни мозъчни структури. Как мислите, какво е правила със зрителите например Елеонора Дузе? Нищо свръхестествено — само е придизвиквала прегрупиране на атомите в ядрата на ганглийните нервни клетки. Съгласни ли сте с мен?
Докато траеше дългата реч на Изобретателя, погледът на главния режисьор бе успял да се замъгли, но той сподави прозявката си и каза:
— Общо взето, съм съгласен… Значи, от пиесата нищо не зависи?
— В общи линии, да…
— Значи, от пиесата нищо не зависи?
— От коя пиеса?
— От тази, която играят в случая.
— Ах, от тази! — За миг Изобретателя се запъна. — Разбира се, че зависи, но много малко. Ако говорим сериозно, то тя въобще няма значение. Нали целта на театъра е да се предизвикат емоции у зрителя. А щом е така, значи, главната ни задача е да увеличим мощността на индуктора, тоест да засилим излъчването на енергия от главния мозък на актьора. Ще ви дам пример. — Той направи крачка към режисьора и го хвана за ръката. — Гледайте ме в очите. Усещате ли нещо? Сега ще индуцирам.
Главният погледна в хлътналите като пещери очи на Изобретателя. В тях като че ли нямаше нищо.
— Не, нищо не усещам.
— Прекрасно! — възкликна Изобретателя — Стойте така. — Той бързо се отдръпна в другия ъгъл на стаята, извади бележник и написа нещо в него. Намери контакт на стената, превъртя нещо в апарата си и
