огромни суми. Той познава млади художници, които се залавят направо за живописта, но като не са разбрали предварително природата, рисуват „от главата си“, мацат, както им дойде и каквото падне, после гледат отдалеч резултата, правят многозначителни гримаси, мъчейки се да разберат какво е излязло. Действителният ключ към живописта не може да се намери единствено в самата рисувателна техника. Ако се постъпва така, всичко ще свърши само с похабяването на маса скъпи материали. Той е решил в началото да обиграе ръката с рисунки и да не се разкайва. Почти не е могъл да се обучава, посещавал е само за късо време ателието на Антон Мауве в Хага… между другото, от кого въобще аз съм научил за него и как съм намерил пътя дотук, в Хогевен? Ако от Мауве или особено от Терстех, не трябва да се доверявам изцяло на казаното от тях за него. Терстех от Хага смята, че него го мързи да работи с гипс, да изучава художниците- академици и въобще че рисува твърде бързо. Но що се отнася до изучаването на човешкото тяло по гипсови статуи, той въобще не вярва в това. Фигурата на селянин, който изравя ряпа изпод снега, няма и не може да има класическите пропорции. Към тези неща не може да се подхожда от гледната точка на салоните, а трябва да събереш смелост и да пресъздадеш тежестта на труда, който няма да предадеш, ако не излезеш сам от ателието, не помъкнеш статива си в пущинака, не изминеш десетина километра до нужното място. Ако в края на краищата самия тебе не те боли тялото от умора. Той така и прави и затова не е съгласен, че уж търси лесен път. Зад всяка от неговите завършени рисунки се крият десетки скици, рисувани при това не само в стаята, а на полето, в блатото и на ливадата, когато пръстите измръзват и трудно държат молива. Той се старае не само вярно да изобрази пейзажа, но и да предаде настроението. Ето да речем тази „Градина в Хогевен“. Тук може би има недостатъци, той самият отлично разбира, че това не е самото съвършенство и не струва много, но от негова гледна точка в голите дървета е уловен някакъв драматизъм и е изразено чувството, което човек изпитва, когато на гладен стомах като всеки селянин трябва да излезе и да се захване в дъжд и вятър за окопаването на ябълките. Сега са на мода италианските акварелчета със синьо небе и живописни бедняци — всичко това напудрено като със захар, приятничко. Но той предпочита да рисува това, което вижда, което предизвиква у него скръб, любов, възхищение и съжаление, а не това, което ще се хареса на търговеца на картини. Той смята за оскърбително един художник да постъпва по друг начин. Ако искаш да нарисуваш бедняк, бедността трябва да изпъква на преден план, а не живописността. Не трябва да се забравя, че този човек страда, че му предстои да умре в канавката сам и безпомощен. Нека рисунките да не се отличават с академична правилност, но всяка да е направена за решаването на определена задача… например ето тази, „Жена с чекрък“, е несполучлива — не си струва и да се гледа. Работата е в това, че стаята е малка, той е трябвало да се отдалечи малко повече от модела, но това там не можело да стане. И въпреки това според него рисунките показват, че той не тъпче на място, а се движи…
Разбирате ли, той ме засипа с всичко това, без да ми позволи да вмъкна нито дума. Самотен в това село, където няма с кого и дума да размени, той сега говореше, говореше и говореше в пълна забрава.
Печката гореше, лампата пушеше, вдигаха се изпарения. Започна да ми се вие свят, усещах, че може просто да се строполя направо под масата. Трябваше да свършвам с всичко това, попитах го дали няма нещо, изпълнено с масло. Ах, с масло! Да, разбира се! По лицето му премина лека уплаха, той разбра, че рисунките не се харесаха. Пъхна ги ловко под кревата, измъкна някъде иззад сандъка до прозореца куп картини и етюди. Имаше три пейзажа, но скицирани, два морски пейзажа, няколко портрета.
Той пак започна да обяснява. Нека да не ми се струва, че ето на този пейзаж светлината е неестествена. Това говори за навика да се гледат картини, направени в ателие. Повечето съвременни художници, не толкова добри, като Миле, Коро или, да речем, Мауве (той много обича Мауве, макар че се разделиха), а средна ръка живописци много харесват светлината, но не живата, истинска, която може да се види сутрин, денем или нощем сред полето или в краен случай на улицата. Повечето художници рисуват в ателиетата и затова при тях светлината е една и съща, метално студена. Нали в ателието може да се работи само от единадесет до три часа, а това е точно най-бедното откъм светлина време на денонощието. Представително, но лишено от характер и апатично. А той се стреми да работи направо от натура. Наистина — няма ателие, но и да имаше, би постъпвал по същия начин. И нека аз не мисля, че морският пейзаж е направен твърде бързо. Той го е рисувал в Крагенбург по време на силна буря, започвал е няколко пъти, но вятърът е засипвал боята с пясък. Трябвало е да го изстъргва. По-късно намерил укритие зад стария шлеп в дюните и след всеки няколко мазвания на четката е тичал до брега да си опресни впечатленията.
Отхвърлих с жест пейзажите и той премина към портретите.
— Виждате ли — каза той, — у нас често рисуват човешкото лице така, че боите върху платното имат примерно същия цвят, както и тялото. Когато гледаш отблизо, излиза правилно. Но ако се отдалечиш малко, лицата стават мъчително плоски, защото розовите и нежно жълтите тонове, сами по себе си меки, от разстояние изглеждат твърди и празни. А аз работя така, че отблизо изглежда малко неестествено — зелено-червен цвят, жълто-сив или въобще неподдаващ се на определение. Но ако се отдалечите сега малко встрани, вие ще почувствувате верността, независимостта от цветовете, въздуха и вибриращата светлина в картината. Ето станете, моля.
Аз се изправих, шашнат напълно, и си ударих чутурата в тавана. Достатъчно силно при това. В очите ми наистина се появи вибрираща светлина и аз рухнах на табуретката.
Ван Гог се засуети около мене, извинявайки се.
— Е добре. А нямате ли нещичко по-ново? — попитах аз, търкайки удареното място. По странен начин този удар ме поободри. — Дайте ми някоя композиция. Покажете ми най-новото.
Той се замисли за миг.
— Да-да, веднага. — Напъха се отново под кревата и се изправи с голям пакет в ръцете. — Ето това. Канех се утре да я изпращам на брат си в Париж. — Той започна да отваря пакета, разгъна го и трепетно впери поглед в мен.
„Селяни ядат картофи“, както всички знаят, изобразява просто ядене на картофи и нищо повече. По онова време аз въобще не можех да разбера защо се рисуват такива неща. Друга работа е, когато художникът пресъздава върху платното хубавичка брюнетка или блондинка — оголени рамене, полускрита от дантели гръд. Добре е, ако при това тя гледа призивно зрителя или, напротив, е склонила очички и прикрива гърдите си с пухкавата си ръчичка — такива бяха тогавашните ми изисквания към класическото изкуство, ако не говорим за изкуството на рекламата, където сюжетът трябва да бъде много по-остър и по-разголен. А тук на платното — семейство селяни, събрали се около блюдо с картофи. Те ядат съсредоточено, ревностно, мълчанието и тишината се усещат. Лицата са груби, изморени, ръцете — тежки и корави. Някакви акценти се променят от човек на човек и карат погледа да обиколи целия кръг. Фонът е направен кой знае защо син, лицата имат картофен оттенък, а ръцете са кафяви.
Очевидно Ван Гог забеляза сянката на неудовлетворение, преминала по лицето ми.
Разбирате ли, според мен работата е изпълнена правилно. Една картина от селския живот не трябва да бъде напарфюмирана, вярно ли е? Исках да покажа, че хората ядат храната си със същите ръце, с които се трудят на полето, и по такъв начин честно си изкарват хляба. Цветът на лицата може да ви се види неестествен, но и за Миле казваха, че той рисува селяните със същата земя, която те засяват. За фона използувах много парижко синьо, но на мене ми се струваше…
Прекъснах го с вдигане на ръка, казах, че сам виждам всичко това. Картината ми харесва и съм готов да я купя за своята колекция.
Имайте пред вид, че това беше първата му работа, която някой се съгласява да вземе, макар че зад гърба му имаше вече около двеста старателно изпълнени рисунки и дванадесет картини с масло. За миг Ван Гог остана без дъх, после тихо попита:
— Да я купите? За вашата колекция?
Кимнах.
— На колко я оценявате?
Дори ръцете му затрепераха, той мъчително сбърчи вежди и започна да се разхожда около масата, правейки по две крачки в едната и в другата посока. Не му се искаше да отстъпи картината за по-малка сума, отколкото му струваше на него самия, а в същото време се страхуваше да не ме изплаши с твърде висока цена. Гледаше в пода, дълго пресмята нещо шепнешком, след това вдигна глава.
— Според мене — започна внимателно той — сто двадесет и пет гулдена не е скъпо. Или двеста и петдесет франка.
