Друг продавач взима „Селяни“ от ръцете на първия и ми ги подава.

— Вземете. Оригиналността не си струва даже да се проверява. Тази картина не съществува. Има само копие, нарисувано по памет през 1888 година.

— Как да не съществува? От какво тогава той е направил копието?

— Прочетете „Писмата“. Можете и от нас да купите екземпляр… Ей, къде хукнахте? Почакайте, отлепи ви се левият мустак!…

В къщи грабвам своето томче „Писма“, прелиствам го трескаво. Ето моля, януари 1883…

„Скъпи Тео, никога още не съм започвал годината с по-мрачни перспективи и в по-мрачно настроение. Навън е тъжно: полята — черен мрамор с жилки от сняг; денем обикновено има мъгла, понякога — лапавица: сутрин и вечер — пурпурно слънце… Черните храсти на фона на навъсеното небе и клоните на тополите са груби като желязна тел…“

По-нататък, по-нататък! Това всичкото го знам.

„… Страхувам се, че започвам да се превръщам за тебе в твърде тежко бреме. Злоупотребявам с дружбата ти, постоянно ти искам пари за нещо, което може би никога няма да даде плодове. Тежко е да мислиш за себе си, че си неудачник и понякога…“

По-нататък! Някъде тук трябва да се споменава за бъдещата картина… Аха, ето го! Картината е вече готова.

„Скъпи Тео, поздравявам те за рождения ти ден и от цялата си душа ти пожелавам здраве и щастие. «Селяни ядат картофи» е готова, вече изсъхна, в други ден ще ти я изпратя. Надявам се, ти ще разбереш какво съм искал да изразя в нея…“

Това бе написано на трети април, а на следващия ден при Ван Гог потропва непознат, тоест аз, и купува „Селяни“. Значи, в следващото писмо ще има отчет за това велико събитие.

Забавих се малко, преди да обърна страницата.

„Гео, аз изгорих картината!

Това стана преди три дни. Изведнъж настъпи момент, когато разбрах, че в това произведение аз не съм докрай самият себе си. Трудът от цяла зима пропадна. съжалявам за постъпката си, но наистина не много, тъй като в хода на работата се научих на много неща. По-специално да се стремя червено-жълтият цвят да изглежда по-светъл от белия, който започнах да получавам, като смеся например парижко синьо, цинобър…“

После става дума за бои, а след това такива редове:

„При нас в къщи цари радостно настроение. Не ти бях писал, че майката на моята хазяйка, възрастна жена на име Вилхелмина, боледува тежко в последно време. Та ето, неотдавна тя успя да си уреди операция…

Имаше още едно много странно и радостно събитие, ще ти разкажа за него, като се видим, когато дойдеш да ме навестиш, както обеща. Между другото дотогава можеш да не ми изпращаш пари. Успях да икономисам, остават ми още около сто франка от онези триста, които получих от тебе за февруари и март.“

Разбирате ли какво е сторил този филантроп?

Изпращайки ме в Амстеланд, той отива при тамошния доктор и чувствувайки се богаташ, дава двеста франка за операция на старицата. Сигурно импулсивно. После се прибира в къщи и му идва на ум, че той, издържан изцяло от брат си, не е имал право да постъпи така. Ван Гог се засрамва. Той чувствува, че не може да напише на Теодор, че е изхарчил първите изработени от него пари, и обяснявайки защо не изпраща картината, съобщава, че я е унищожил. Но при това си оставя вратичка: „Ще ти разкажа, като се видим.“ И сигурно е разказал всичко на Теодор, когато са се видели, обаче разговорът не е влязъл в историята на изкуството, останал е неотразен никъде…

Какво казвате? „Не особено честно спрямо мене“… Да, може би. Но имайте предвид, че тогава историята с тази лъжа на самия Ван Гог е изглеждала епизод, засягащ изключително само него и брат му. Нека да излъже в писмото, но при личната среща той ще открие истината и въпросът е приключен. Нали той и представа е нямал, че историята ще запази неговите послания, че всеки ред, който той при светлината на газената лампа е драскал върху грапавата сива хартия, ще бъде преведен — на шестдесет езика, ще излязат в огромни тиражи книги, при това толкова луксозни, каквито не е и сънувал.

Той излъгва, после — сигурен съм в това — си признава и край. Но на мене това ми излезе солено — върви доказвай, че предлагаш оригинал, след като в писмото черно на бяло стои „изгорих“.

Но ако си мислите, че се отчаях, лъжете се. В края на краищата милиардер не се става изведнъж. Пресметнах, че Времевите примки работят от около две години, но засега не се чува неочаквано да са възникнали крупни състояния. Както и да е, си казвам, завърши етапът на лекомислени пристъпи, започвам планомерна обсада. Имам възможността да пътешествувам в миналото, а и освен това станах специалист по Ван Гог. Само магаре не би използувало създаденото положение. Грешките учат.

Отидох преди всичко при Кабюс, обясних му каква е работата и поисках отново да „изхлузим“ Примката. Той е в паника, плаче колко е рискувал, как губи последните си спестявания. Започва да се оплаква, че жена му чака кога ща забогатее, за да престане да работи — наистина той тъкмо по това време се ожени за една тънка като телевизионна кула девица на име Марш с подозрителен, зъл поглед. Каза, че е по-добре да се уговори с някой друг, тъй като с мене сигурно нищо няма да излезе. Отговорих, че и сам мога да се разбера с пазача, който ни пусна вече три пъти и безспорно е в течение на всичко. Това вразуми Кабюс и ние направихме това, което аз исках. Разбирате ли, исках да се затвори спиралата, така че „Селяни“ на Ван Гог отново да се появят на бял свят. Нали колкото повече известни негови картини има, толкова е по-ярка славата му и каквото донеса, ще бъде по-скъпо. Освен това ми се искаше първото ми посещение да престане да съществува — иначе той ще започне да задава въпроси, аз няма да зная как да отговоря и тъй нататък.

Сега вече реших да се въоръжа истински. Преди всичко се свързах с швейцарската фирма „Алпенклайд“, която, както помните, създаде нов вид дрехи за алпинисти — заливат човека с течност, образува се ципа, през която кожата диша, която не пречи на движението, и при това можеш да се сгромолясаш в тридесетметрова пропаст, без дори да получиш синина. Ципата се извива на ставите само в определени посоки и при това е твърда като стомана. „Броня-дрехите“, или „БД“, имаха голям успех, след това те започнаха да произвеждат „ТД“, тоест „термо-дрехи“. Тъканта е направена от специални конци. И се захранва от цезиева батерийка с големината на кибритена кутия, прикрепена за колана. Обличаш ги, поставяш, да речем, на петнадесет градуса, а след това — каквото ще да става — регулирането се извършва автоматично: при вятър и студ конците топлят, при жега — обратно, постоянно работеща климатична инсталация. Фирмата започна с производството на туристическо облекло и аз изпратих в Цюрих описание на това, което исках… Е, запасих се със средства против дървеници, с пари — не само банкноти по хиляда франка, а и по-дребни, със запасни батерии. Поръчах колие от изкуствени диаманти в старинен стил — исках да проверя какво ще кажат за него парижките търговци на скъпоценности от края на миналия век.

Подготовката ми беше много интересна. Изоставих напълно предишните машинации, достатъчно често се отбивах в Института и там свикнаха с мене. Срещна в празния коридор някой прегърбен побелял академик: „Здравейте, как е работата?“ „Благодаря, горе-долу.“ Аз си вървя по пътя, той ситни по своя — всичко е, както трябва. Случва се само понякога да се огледа с леко недоумение, после да се смути от това оглеждане, тъй че следващия път бърза да поздрави пръв, преди още да си отворя устата.

Кабюс се занимаваше с попълването на енергията, а аз попрочитах материали върху онази епоха.

Вы читаете Винсент ван Гог
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×