табла, измърмори нещо за сандвичи и мина покрай нея с гордо вдигната глава и щръкнала перука. Въоръжена с таблата и с решително изражение на лицето, младата жена се измъкна от кухнята, прекоси тесния коридор, после пое по един по-широк, който изглежда опасваше цялата къща. Музиката се чуваше отляво, а отдясно коридорът тънеше в сенки. От двете страни се виждаха затворени врати. Доминик стигна до последната, натисна дръжката и вратата плавно се отвори.
Младата жена изпусна доволна въздишка. Стаята бе празна и три от четирите й страни бяха запълнени с книги от пода до тавана. Четвъртата стена бе заета от прозорец, както и от портретите на джентълмени със строги лица, облечени тъмносини сака, наподобяващи морски униформи, и бели панталони. В стаята нямаше много мебели, като се изключи огромното бюро и трите кресла, подредени пред него. В единия ъгъл, точно до лавиците с книги, се виждаше дълбоко кресло с висока облегалка.
Доминик пристъпи вътре и затвори вратата. Приближи до бюрото, остави таблата и придърпа свещника до една купчина листа. Погледна ги внимателно. Вяха документи на клуба. Преглътна мъчително, изпълнена с чувство за вина и побърза да ги върне на мястото им. Интересуваха я чертежите. Не искаше да краде, а само да се научи. Прехапа долната си устна и огледа лавиците. Нямаше нищо лошо в постъпката й, нали? Какво ли биха казали тези джентълмени, които я гледаха свъсено от стената, ако я открият да тършува из библиотеката им?
Една книга привлече погледа й. Позлатената й подвързия светеше като факла в претъпканата лавица. Заобиколи креслото, повдигна се на пръсти и протегна ръка. Пръстите й тъкмо докоснаха долния край на книгата, когато се чуха някакви гласове. Последва смях. Прозвуча като дяволито женско хихикане. И приближаваше към вратата.
Доминик се втренчи изумено натам. Разнесе се мъжки глас. В отговор отново се чу хихикане. Дръжката се завъртя и вратата се отвори. Доминик инстинктивно клекна на пода зад креслото.
Страните й пламтяха. Тя сви колене и се наведе още по-ниско. Вратата се затвори зад новодошлите. Сега сигурно щяха да си поговорят. Навярно се бяха уморили от шума и музиката и бяха дошли тук да си отдъхнат за малко. Нещо изшумоля. Звукът напомни на Доминик как майка й сваляше тафтените си вечерни рокли с многобройни долни фусти.
Напомни й и за онази нощ, когато, скрита зад паравана, бе наблюдавала как онази дама от Италия бе свалила вечерната си рокля и фустите и се бе отпуснала в прегръдките на един мъж, който не й беше съпруг.
— Нали не мислиш… — задъхано прошепна жената.
— Не. — Гласът бе дълбок, плавен баритон, също като на красивия тъмнокос певец от Сицилия, който бащата на Доминик някога познаваше. Себастиан, с гарвановочерни коси и тъмносини очи. На тринадесет години Доминик се бе влюбила от пръв поглед в него. — Никой няма да ни намери тук, Маргарет — каза мъжът.
— Но Едуард е толкова ревнив. — Думите й потънаха в страстна въздишка.
— На теб ти харесва. — В гласа му прозвуча някаква дяволита и порочна нотка, която накара Доминик да затаи дъх.
— Ръцете ти са толкова големи, скъпи. Обичам, когато ме докосват там… само още едно копче и ще бъда свободна.
— Говоря за съпруга ти. Харесва ти да го караш да ревнува.
Очите на Доминик се разшириха.
— Не съм и помисляла за Едуард от мига, в който ти влезе в балната зала — дрезгаво промърмори жената. — Още тогава те пожелах също толкова силно, както те желая в този миг, макар и да съм съпруга на един проклет британски адмирал. Носят се толкова ужасни слухове за теб.
— Продължавай. — В спокойния му, овладян глас прозвуча развеселена нотка. Този мъж явно много добре знаеше точно какво прави.
Изминаха няколко минути в тишина. Бедният адмирал Едуард. Сигурно се налива някъде с шампанско, в пълно неведение за това, което този негодник прави със съпругата му.
— Чух, че тази сутрин си бил с лейди Натуик — каза жената. Гласът й бе странно прегракнал и умоляващ, сякаш просеше за нещо. Чу се звук от раздиране на плат, като че ли бе брезент. Миг по-късно някакъв малък предмет се изтърколи по дървения под и спря до коляното на Доминик. Тя го взе и го вдигна към светлината. Беше перлено копче.
— Обичаш да си мислиш за това, нали? Чудиш се какво точно съм правил с лейди Натуик на борда на моя кораб цялата сутрин.
Отново се чу шумолене. Краката им се влачеха но пода, сякаш се бяха вкопчили един в друг и танцуваха доста тромаво. Нещо профуча към края на креслото, зад което Доминик се бе свила. Тя леко се надигна. От облегалката, на сантиметър над главата й, висеше белият ленен ръкав на мъжка риза.
— Аз… предполагам, че може би е така. Всяка жена, с която си имал някаква връзка, е руса, млада и омъжена. Сигурно щях да се почувствам пренебрегната, ако не бе проявил интерес към мен. Мисля, че съм хубава колкото лейди Натуик и също толкова богата.
— Едуард просто не знае какво да прави с теб, моя скъпа Маргарет. — Разнесе се доволно ръмжене. Последва го тихо мляскане. Доминик се намръщи. Какви неприятни звуци. Какво ли правеха…
— Маргарет… Доминик почувства как я облива гореща вълна от чувственото трептене в гласа му. Ниско в корема й се зароди някакво странно усещане, което я накара да изпита смущение. — Ти имаш най- прекрасните бели гърди… най-меките, пищни бели бедра. Легни тук.
Доминик спря да диша.
— О, скъпи, върху бюрото? О!
Таблата издрънча, с един замах съборена на пода. След миг и документите я последваха. Стаята внезапно се изпълни със стенания и задъхано дишане. Доминик имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Слушаше, макар да знаеше, че не бива, знаеше, не, по-скоро усещаше, че става нещо ужасно. Веднъж вече едва не бе присъствала на подобна сцена… само веднъж, но тогава бе невинно момиче, а и може би бе проявила достатъчно разум, за да избяга, преди да бе станало твърде късно и да види всичко до края.
Тогава бе скрита зад параван. Сега — зад кресло. Сега не бе на тринадесет години, а зряла жена, една стара мома на двадесет и пет. Желанието й да побегне бе надвито от нещо друго… нещо повече от любопитство, нещо, което я караше да изпитва чувството, че при следващото поемане на въздух роклята й ще се пръсне.
Между гърдите й потече струйка пот. Струваше й се, че вижда как ръцете на мъжа шарят по женската плът. Чуваше дишането му, ниско и накъсано, също като свистенето на зимен вятър, брулещ платната на кораб. Гласът му приличаше на приглушен тътен на буря, удавен в звуците, които издаваше жената. В съзнанието на Доминик избухнаха ярки образи на преплетени крайници, разголени гърди и хълбоци, трескави движения, придружени с животинско пръхтене…
Ала тук нямаше нищо подобно. Само приглушени, дрезгави звуци, звуци, които я дразнеха и възбуждаха. Тя затвори очи и си представи прекрасния Себастиан, такъв, какъвто някога се явяваше в детските й сънища.
— Сладка моя… — промърмори той. Доминик разтвори устни. Дишането й се учести.
— Отдай ми се.
Доминик затрепери. Усещането започна от утробата й и се разпространи нагоре по тялото й на ритмични тласъци. Притисна длан към сърцето си. Гърдите й бяха набъбнали и твърди под тънкия муселин. Очите й се разшириха. Бягство. По някакъв начин трябваше да избяга оттук.
Надникна иззад ъгъла на креслото. Подът до вратата бе покрит с дрехи. Виждаха се женска рокля и купчина фусти. Една розова копринена пантофка се подаваше изпод мъжко черно сако.
— Сега — простена жената.
— Не още. — Мъжкият глас, за разлика от женския, бе напълно овладян.
— Моля те, скъпи… — Вече умоляваше. — Ти си истински дявол, след като ми причиняваш подобно нещо… — Жената едва успяваше да си поеме дъх. — Господи, скъпи — изпъшка тя. — Погледни се.
„Погледни го…“
Да, трябваше да го направи. Не можеше да се сдържи. Вкопчи се в дръжката на креслото. Устата й бе пресъхнала, ала тя не можеше да оближе устните си, нито да преглътне, нито да мисли. Сякаш се бе
