Джули Гарууд
Разбивач на сърца
ПЪРВА ГЛАВА
В изповедалнята беше горещо като в ада. Плътна черна завеса, от дълги години занемарена и потънала в прах, покриваше тесния вход от тавана на кабинката до протрития дървен под. Тя не пропускаше нито дневна светлина, нито чист въздух.
Отец Томас Мадън имаше чувството, че се намира в ковчег, който някой разсеяно е подпрял на стената в изправено положение и благодари на Бог, че не страда от клаустрофобия. Но въпреки това все повече му призляваше. Въздухът бе наситен със задушливата миризма на плесен. Отецът дишаше тежко, както едно време в Пен Стейт, когато изминаваше тичешком последните метри до вратата на игрището за ръгби, прегърнал здраво с една ръка топката. Тогава не обръщаше внимание на болката в гърдите, а и сега тя със сигурност нямаше значение. Всичко това бе просто част от работата.
Старите свещеници щяха да му кажат да се помоли на Бог да приеме неприятните си усещания като изкупление за греховете на нещастните души в чистилището. Том нямаше нищо против да го направи, макар да се чудеше как собственото му страдание би могло да облекчи болежките на някой друг.
Той се размърда неспокойно върху твърдия дъбов стол, подобно на момче от църковния хор на неделна репетиция. Усещаше как капчиците пот се стичат по бузите и врата му. Дългите му черни одежди бяха пропити с пот и той искрено се съмняваше, че е останала и следа от аромата на сапуна „Ирландска пролет“, с който се беше изкъпал сутринта.
Температурата навън се колебаеше между тридесет и девет и четиридесет градуса в сянката на портика над входната врата. Там имаше термостат, окачен на варосаната каменна стена. Заради влажния въздух жегата бе дотолкова непоносима, че онези нещастници, които бяха принудени да напуснат домовете си, снабдени с климатични инсталации, се движеха бавно като призраци.
И точно в този отвратителен ден компресорът в църквата сдаде багажа. Прозорците, които въобще можеха да се отварят, много отдавна бяха заковани в безнадежден опит да се предпази храмът от набези на вандали. Останали бяха само два незаковани, разположени много високо на златистия куполовиден таван. Това бяха витражи с изображения на архангелите Гавраил и Михаил с бляскави мечове в ръце. Гавраил гледаше към небесата с благообразно изражение на лицето, а Михаил бе вторачил смръщен поглед в змиите, приковани от меча му току пред босите му нозе. За богомолците тези прозорци от цветно стъкло представляваха безценни произведения на изкуството, приканващи към молитва, но при битката с горещината бяха напълно безполезни.
Том беше едър и як мъж с дебел врат, напомнящ за отминалата му буйна младост, ала бе прокълнат да има нежна бебешка кожа. От жегата по тялото му избиха парещи обриви. Той придърпа расото над бедрата си, разкривайки боксерките си в жълто и черно, купени от сестра му Лорен. Изу изпръсканите си с боя джапанки и налапа дъвка „Дъбъл Бъбъл“.
Една проява на милосърдие беше станала причина да попадне в тази изповедалня, която повече приличаше на карцер. Докато очакваше резултатите от изследванията си, които щяха да определят дали се нуждае от още един курс химиотерапия в Медицинския център към Канзаския университет, той гостуваше на монсеньор Маккиндри, пастора на църквата „Нашата Майка на милосърдието“. Неговата епархия се намираше в най-запуснатия район на Канзас Сити, на няколко стотици мили южно от Холи Оукс, щата Айова, където се бе установил Том. Отрядът за бързо реагиране към кметството отдавна бе определил официално квартала като „бандитска зона“. Монсеньор винаги изповядваше енориашите си в събота следобед, но сега Том бе предложил услугите си да го замести. Имайки предвид адската жега, напредналата му възраст и повредената климатична инсталация, както и едно недоразумение в графика му — пасторът се подготвяше за дългоочакваната среща със свои съученици от семинарията в абатство „Успение Богородично“. Беше очаквал да седи лице в лице с някой каещ се грешник в стая с два прозореца, през които влиза свеж въздух. Ала отец Маккиндри бе уважил предпочитанията на ревностните си енориаши, които се бяха вкопчили твърдоглаво в старомодния начин на изповядване. За това Том научи едва след като беше предложил услугите си и енорийският клисар го бе завел до тази разжарена пещ, в която трябваше да прекара следващите деветдесет минути.
В знак на признателност монсеньор му даде един твърде малък вентилатор, работещ с батерии. Негов енориаш го беше пуснал в кутията за волни пожертвования. Това нещо не бе по-голямо от човешка ръка. Том го нагласи под такъв ъгъл, че да духа право в лицето му, облегна се на стената и започна да чете „Холи Оукс Газет“ — вестника, който си беше донесъл в Канзас Сити.
Той се взря в отредената на светските новини втора страница, която му се виждаше страшно забавна. Хвърли един поглед на обичайните бизнес новини и малобройните съобщения — за две раждания, три годежа и една сватба, а след това намери любимата си рубрика „Във вихъра на светските удоволствия“. Пишеха за играта „бинго“. Съобщаваше се броят на хората, посетили вечерта бингото в религиозния център, наред с имената на спечелилите джакпота от двайсет и пет долара. Следваха блиц интервюта с щастливците, всеки от които споделяше с читателите какво планира да направи с неочакваната си печалба. И винаги имаше коментар на равина Дейвид Спиърс, организатор на седмичното събитие. Той съобщаваше колко хубаво са си прекарали всички. Том подозираше, че редакторката на светската страница Лорна Хамбърг тайно е хлътнала по вдовеца равин Дейв и затова вестникът отделя такова голямо внимание на бингото. Равинът казваше едно и също нещо всяка седмица и Том неизменно го задяваше за това в сряда следобед, когато двамата играеха голф. Тъй като обикновено го попиляваше на игрището, Дейв нямаше нищо против тези закачки, но все пак обвиняваше Том, че се опитва да отклони вниманието от своята скапана игра.
В останалата част от рубриката се съобщаваше на всички кой в града кани гости и с какво ги гощава. Ако през някоя седмица Лорна не беше попаднала на интересни новини, запълваше празното място с популярни готварски рецепти.
В Холи Оукс нямаше тайни. Първа страница беше пълна с новини за замисленото благоустрояване на градския площад и за наближаващите тържества по случай стогодишния юбилей на абатството „Успение Богородично“. И с много мили думи се споменаваше, че сестрата на Том оказва голяма помощ на абатството. Репортерът я наричаше неуморна и ентусиазирана доброволка и подробно описваше всички проекти, с които се беше заела. Не само щеше да организира гаражна разпродажба на джунджуриите, струпани на тавана, но щеше и да прехвърли цялата информация от старите прашни папки в наскоро дарения компютър. А междувременно, когато й оставаха няколко свободни минути, щеше да превежда френските дневници на наскоро починалия отец Хенри Ван Кърк. Том тихичко се изкиска, след като прочете бляскавата характеристика на сестра си. Всъщност Лорен не се беше нагърбила доброволно с нито една от споменатите задачи. Просто по една случайност се беше оказала до абата в момента, когато му хрумнаха тези идеи и с безкрайното си милосърдие тя прие да ги осъществи.
Когато Том изчете вестника, прогизналата му от пот яка вече бе залепнала на врата. Той го сложи на стола до себе си, отново попи капчиците от челото си и помисли дали да не се оттегли петнайсет минути по-рано.
Но веднага се отказа от тази идея. Знаеше, че ако напуснеше преждевременно изповедалнята, монсеньор щеше да му чете „конско“. А след този тежък ден нямаше сили за такова нещо. В първата сряда на всеки трети месец — мислено я наричаше Пепеляна сряда — Том се преселваше при монсеньор Маккиндри. Старият ирландец със счупен нос и напукана кожа никога не пропускаше възможността да използва своя гост и за седем дни да изцеди всичките му сили. Маккиндри беше груб и свадлив, но имаше златно сърце. Ала макар да бе състрадателен по природа, не страдаше от излишна сантименталност. Той твърдо вярваше, че мързелът е дяволска работа, особено когато жилището му на енорийски пастор имаше отчаяна нужда от боядисване. Поучаваше го, че тежкият труд можел да излекува всичко, дори рак.
Имаше дни, когато Том просто не можеше да си спомни защо харесваше монсеньор и го смяташе за сродна душа. Може би защото и двамата имаха ирландска жилка. Или пък понеже неговата философия в стил „само глупакът се опитва да поправи непоправимото“ му бе помогнала повече и от Йов1 да преживее многобройните изпитания. Битката, която водеше Том, бе детска игра в сравнение с преживяното от Маккиндри.
Том би направил всичко, за да облекчи бремето на Маккиндри. Монсеньор с нетърпение очакваше срещата със старите си приятели. Единият от тях беше абат Джеймс Рокхил, шеф на Том в абатството
